Литературен форум  

Брой 6 (490), 12.02.2002 - 18.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Светлозар Игов

Романът като машина за въпроси

 

Теодора Димова. "Емине", ИК "Жанет-45, С., 2001С романа "Емине" познатата вече като драматург Теодора Димова бе пакетирана в т.нар. "женско писане". Подобни таксономии имат някакъв смисъл при прегледи и литературни истории, където различни явления за удобство трябва да бъдат класифицирани в някакви групи, родове, класове, общи тенденции, но не струват много, когато трябва да се открои индивидуалната поетика, необщото лице на един автор/почерк. Пък и какво значи "женско" - ако е полът на автора, той е очевиден в името, ако пък трябва да посочи особености на повествувателния/лирически субект или обект/герой, пак трябва да се открои повече индивидуалното/името, а не общото/родът. А че женският поглед, макар и исторически изменим, има и своя родова неизменност, за това не са нужни доказателствата нито на стария феминизъм, нито на днешните gender studys, каквото и да е тяхното значение в обществения живот и мисъл. Ако става дума за проникване (изразяване, изследване) в женската психика, авторите на "Мадам Бовари" и "Анна Каренина" и до днес остават ненадминати, без да е необходимо да наричаме писането им женско. Мисля, че при всички родови специфики на погледа към света, ние четем литературата не за да открием в нея "мъжкото" или "женското" (или пък на третия пол), а за да видим с нови очи света и да осъзнаем човешката си ситуация в него.

Писането на Теодора Димова в "Емине" може да се определи и като модерно (или постмодерно), в смисъл, че по някакъв начин противостои на традиционното, ако въобще е ясно и какво значи "традиционно". "Традиционно" и "модерно" са исторически опозиции, които могат да имат различни типологии и смисли във всеки конкретен исторически контекст. Във всеки случай, ако нещо в "Емине" може да бъде наречено "модерно", това е техниката на потока на съзнание, използвана с настойчива последователност при вглъбяването в едно индивидуално съзнание, което разказва себе си (ако можем да кажем това за едно третолично повествувание, силно прилепнало до съзнанието на героинята, на места и на героя, едно "тя"/"той", което трябва да внуши, че е "аз").

Макар че съм от онези критици, които още преди повече от трийсет години изискваха от критиката да акцентира върху КАК, вече все повече ме интересува и КАКВО казва литературата - за съвременния свят, за съдбата на човека в този свят. И нямам нищо против всякакви техники на писане, стига те да казват нещо достатъчно значимо.

Романът "Емине" определено казва нещо.

"Емине" може да се чете и като биографичен роман (роман на един живот), и като психологически любовен и семеен роман (защото представя този живот през призмата на детско-семейните и любовно-брачни преживявания/спомени на героинята. Може да се чете и като психоаналитична студия, защото ранна травма в семейните отношения, а по-късно и дисхармония в любовно-брачните, отключва морбидно-психотични девиации в съзнанието и поведението, сред които и един синдром, който клинично може да бъде наречен дромомания, а критическата интерпретация да изрази с метафората на "бягството". Романът може да бъде наречен и "Бягството на Яна Илинда". Не много ясната като етиология детска травма и по-осъзнатата късна любовно-брачна дисхармония взаимно се оглеждат и обясняват. И тук искам да кажа, че колкото и прецизно медицински-психоаналитично да се анализира биографията на един литературен герой, строгите клинични термини губят диагностичната си стойност и стават критически метафори, в този смисъл клиничната анамнеза и литературната биография не са (и не могат да бъдат) едно и също. Ако въобще може да има и общ стандарт за клиничните анамнези, защото и зад най-прецизните диагнози се крият визиите на различни медицински школи и философски нагласи, диагностични принципи с различни смислови синтези на симптомите. Психоаналитичният и бихевиористкият поглед например враждуват помежду си като обяснителни схеми и като визии за човека. "Емине" клони към един психоаналитичен/интроспективен повествувателен модел, ред творби на новата проза пък са изградени върху бихевиористични модели, които отричат интроспекцията като психологическо познание, а и самата психология.

Както и да е. Героинята на "Емине" Яна Илинда (самият факт, че заглавието носи не реалното, а "друго" име на героинята вече значи нещо) бяга от конфликтите не само в своите фантазми, във "вътрешната" си действителност, но и в реалното "външно" пространство, повествуванието играе с дереализацията на реалното и опредметяване на фантазменото. И ако при детските травми, поради силната им етиологична неяснота, конфликтът изглежда слабо социално релевантен, то късните бягства в лудостта имат съвсем разпознаваеми социално-морални причини. Не от някаква криминогенна склонност, а воден от желанието да създаде битово благополучие на семейството си, любимият/съпругът на Яна Илинда Силян е принуден да престъпва социалните и морални норми. (Елементарното биологическо оцеляване в нищета не решава проблема, то отново рециклира и бягството в лудостта, и живот в криминалното.) И именно моралната непоносимост към тази ситуация тласка Яна Илинда към бягствата й в лудостта, втурването й във фантазмите, в една налудно преработена действителност, с размити граници между реално и фантазно. (Не е ясно дори дали творчеството на Яна Илинда, тя е художничка, има морбидно-фантазмени или креативно-имагинативни импулси.)

Романът завършва със завръщането на "блудната" героиня при Силян. Той очаква нейните обяснения за "тайната" й, смятайки се за техен собственик, но тя не може да му ги даде, искайки от него пълно доверие: "Ако не успееш да ми повярваш, ще трябва да си вървя" е фразата, с която завършва романът. Този многосмислен финал затваря творбата, отваряйки прочита към различни интерпретации.

Какво означава този финал?

Значи ли "завръщането" на Яна Илинда, че тя приема вече "тайната" (престъпното битие) на Силян като единствена възможност за съществуване на семейството и съвместния им живот, ако и той си затвори очите за нейната "тайна" (бягствата й, неразбираеми от него и неизразими от нея)?

Значи ли, че любовта/съвместното съжителство на двама души изисква уважение на личния суверенитет и значи ли, че този личен суверенитет е правото на всеки да има своя "тайна"? Какво е самата "тайна" - това, което не знаем и не виждаме, това, което не разбираме, но виждаме или това, което не искаме да видим, защото не можем да го приемем? Какво е "тайната" - това, което другият не знае за нас или това, което сам не знаеш за себе си? Тайното пространство на човека ли е неговата идентичност и суверенитет?

Ако приемем, че двамата взаимно приемат накрая тайните си, тайната на лудостта и тайната на престъпността, затварянето на очите за тези явни тайни зачерква целия роман.

Ако приемем, че и тайната има своите морални граници на приемливост (а какво ги очертава?), романът едва сега започва, започва да се пише наново. Както и да интерпретираме този финал обаче, романът недвусмислено показва, че достойното лично пространство на човека ТУК И СЕГА не просто се е стеснило, а е изчезнало между две противоположни граници - на лудостта и престъпността, човек тук и сега, изглежда, може да съществува само бягайки в лудостта или живеейки престъпно. Друга алтернатива, изглежда, няма. (Освен онази, на несъществуващия "трети път", за който говори Шкловски.) Не мисля, че тази дилема на днешния българин е лишена от основания.

Но само социална ли е тази морално-психологическа драма, или може да бъде интерпретирана и чисто екзистенциално, като фундаментален конфликт между психогенния интроверт и криминогенния екстраверт? Не е ли самата психоаналитична представа за субекта/човека като "вътрешност", "невидимост", "скритост", "тайна", типично вагинална/женска, за разлика от бихевиористката представа като "външна", "нескрита", "видима", "явна", "измерима", която е типично фалоцентрична/мъжка? Колкото и да са интересни тези въпроси, по-важният (а може би и отговор на тях) е друг: Същият ли би бил романът на Яна Илинда, ако Силян не би бил принуден да бъде престъпник?

Ако способността на една книга да ни задава въпроси е свидетелство за нейната значимост, романовият дебют на Теодора Димова е успешен. Поне за онези, които не са престанали да четат българска литература, участвайки така и в нейното писане.

Българската литература

© 2002 Литературен форум