Литературен форум  

Брой 6 (490), 12.02.2002 - 18.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ташо Ташев

Войнишки писма от Македония

 

Иван Тодоров КарановскиТе са на Иван Тодоров Карановски, писани през 1916 г. до съпругата му Сия Т. Карановска, учителка в гр. Ямбол. Освен неизбежния личен елемент, в тях се съдържат и интересни сведения за Вардарска Македония. Съхраняват се в Централния държавен архив, фонд 39.

Карановски е роден през 1882г. в гр. Карнобат. Основното си образование завършва в родния си град, а гимназия в Сливен и Русе. От 1901 до 1906г. учителства в селата Стефан Караджово, Палаузово и Крушаре, Бургаска област. След това следва литература в София, Женева и Фрибург (Швейцария). Бил е учител по български език и литература в Кюстендил, Ямбол и София. Известно време работи в Етнографския музей и Министерството на народното просвещение. Пише стихове, повести и романи. Редактира списанията "Тракийска лира", "Парнас", "Кръгозор", "Тунджа". Бил е член на Съюза на българските писатели.

През 1915 г. той е мобилизиран в нестроевата рота на 11 пехотен полк. След разгромяването на сръбската армия, полкът заема отбранителни позиции в Черна гора, Албания и Косово, а в началото на 1916г. е прехвърлен в Македония. Това е един дългоочакван момент, посрещнат с облекчение от целия личен състав на полка.

От писмата на Карановски вземаме само онова, което се отнася до впечатленията му от някои македонски градове и села и от хората, с които има възможност да се среща и наблюдава.

От 1 януари 1916 г. той се обажда от с. Дуная, Призренско, за да честити новата година на близките си и да отбележи: "Голяма е радостта на всички войници и офицери, че напускаме тази дива и далечна страна." На 3 януари, вече от Скопие, добавя: "Напуснахме вече Албанската пустиня. По-близо сме до вас. Насам по-леко се диша. Нашо е!"

На 20 януари пише: "Тук (в Скопие) имам всичко. Също и добра храна. Не мисли за мене в това отношение. В Черна гора беше друго - там рядко се намираше захар и кафе, затова ви и исках. Иначе ние добре сме поставени... Баснословна е и тука скъпотията, но няма що да се прави."

20 февруари. "В Скопие е несравнено по-хубаво от всяко друго място, където сме били: животът ни е малко по-човешки, макар и при същото войнишко унижение; присъствието на германците увеличава само нашия срам. Алеко (Константинов) е изпуснал много от качествата на българина, а може би това не е влизало в неговия план.

Тука имам избрано и близко общество, за каквото душата ми гасна цели месеци по-рано. Тука са Минко, Аврам и някои млади приятели, сътрудници от "Тракийска лира". При нас са и Ив. Кирилов, известния писател, и К. Домусчиев, редактор на "Наша родина", с когото както знаеш, се познаваме само чрез кореспонденция. Те и двамата са научили, че сме тука и поискали да се срещнем. В турското кафене "Солун" - наредено съвсем по ориенталски - се събираме всеки ден на кафе. Така че ние тука имаме нещо като "Клуб на писателите от фронта"... Дали ще се видим скоро е неизвестно. От разпоредбите по освобождаването на учителите остана само тъжното впечатление, че у нас често пъти се шегуват и със сериозни работи."

10 март. "Вчера пристигнах тука, ще направя почивка в хубавия Скопие, а утре ще тръгнем с моя подпоручик Томов през Аеми (или Веми, Земи), Прилеп за Битоля. В града или в село ще се установим, ще видим."

Десет дни по-късно Карановски се обажда от Прилеп. "Преди три дни се завърнах от гръцката граница, където ходих през Битоля. Оставам на работа в Прилеп. Пътувахме, както ви бях писал, от Скопие... Минахме през Градско, видяхме интересни неща. Спахме по пътя в с. Дряново, Тиквешко, което французите са владели един месец; там чухме любопитни разкази за тях.

Прилеп е чисто български град, малко по-голям от Ямбол; запазени са старите български традиции и нрави. Интересна е носията на мъжете: големи халати и кожени кюркове. Тука са легендарните "Маркови кули", на 1/2 час са на север от града. Както се знае, Прилеп е бил някога столица на Крали Марка."

В друго писмо от 11 май Карановски съобщава: "Тук (в Прилеп) съм завеждащ склада на полка." Радва се, че са го оставили в града, тъй като полкът се намирал на 65 км от него. И добавя: "Тук ще мога да напиша бележките си и замислените поеми."

"Пращам ти и два нови броя на "Българан", който купувам тук" - пише три дни по-късно.

В писмо от 18 май Прилеп е отново предмет на неговото внимание. "Градът е много затворен, типичен робски град, но сравнително добре уреден. Всяко семейство има двор с хубава висока къща, с чешма и градинка. Удобства за личен живот е имало и в турско. Ала войните са донесли голямо разорение.

Има и хубав пейзаж. От нашите прозорци се вижда снежната Пелистер планина, на север са странните Маркови кули, а зад тях и другите възвишения на Бабуна планина. Прилепското поле прилича на малко езеро.

Вчера тежка напаст сполетя Прилеп, а казват и други места в Македония. Имаше небивало наводнение: почти всички квартали бяха заляти. Нашата улица беше същински венециански канал."

На 24 май Карановски изпраща на жена си три от своите "нови поезии", които иска тя да пази, докато се върне. "Ще ти пратя и други. Тези поезии са продължение на онези, които публикувах преди две години в "Листопад", подписани Маркиз де Карнота."

Следващите писма на Карановски се отнасят до тежко преживените от него моменти поради неочакваната смърт на брат му Петър, настъпила след несполучлива операция. Пише му "Епитафия".

На 30 юли с ново писмо от Прилеп отбелязва: "Лошо се говори тук за поведението на Румъния, но добър е Господ..."

На 6 юли съобщава: "Днес заминавам за Битоля. Получих вчера телеграма, с която ме викат да завеждам тамошния наш склад."

Впечатленията си от Битоля Карановски предава в писмото си от 7 август. "Вчера пристигнах тук при едно много приятно пътуване. Битоля е по-хубав и по-голям град от Скопие: един град чудесен за живеене, ако, разбира се, не е войната. Има всичко, но скъпотията е невъобразима.

Тази сутрин гледах интересното преследаване с оръдия на два неприятелски аероплана, които идеха над града, но бяха веднага прогонени назад..." На 26 август пише: "Готвим се тия дни да се местим в Лерин или Воден, но няма заповед още за това."

След двумесечен престой в красивия Битоля идва нова заповед за местене, но съвсем не там, където е предполагал. На 6 септември пише: "Утре заминавам за с. Скочивар, на 36 км югоизточно от Битоля, където също имаме склад. Там ще бъда на работа." Впечатленията си от селото описва подробно в писмо от 14 септември. "Тук съм от една седмица в това диво, типично робско селце, в пазвите на Ниджа планина, където свършва коларския път и започват стръмните кози пътеки. На самия бряг сме на историческата Черна, която се промъква в планинското дефиле, започващо от това място. Близо сме до топовните гърмежи, които от два-три дни отново пак непрекъснато забучаха след паузата на големите боеве. Много свят погина. Боевете се водят по големите височини на планината, покрита с облаци и мъгли (Мъгленско се казва тази област). Умираещите са близо до небето и душите им лесно отиват там. Като простреляни птици снемат някои от тях при нас. И няма край този ужас, Боже мой! Не знаем вече какво да мислим за бъдещето.

Завчера чух, че бил убит и Кирил Коларов, най-близкия другар на наш Петър. Четох и некролог за него. Каква съдба - еднакво трагична е участта на двамата добри другари. Убити са и други наши близки приятели. О, изтребителна война!

Мисълта ми ме носи към вас, теб и милия наш Крас (детето му), към сестрите, баща ми, братята ми и всички близки, но защо неизвестността е толкоз голяма? В Бога ни е едничката надежда за спасение. В малката църквица на селото, при която сме сега, запалих свещ за всички ни, направих и гореща молитва за нас.

Голямо желание имам да ви видя, но кога ще стане то? Бурята на Балканите наново по-страшно се разразява. Може би и тази зима ще гаснем из пущинаците на тази фатална земя."

На следващия ден Карановски отново сяда и пише: "До този момент се води грозен бой. Изглежда, че армията на генерал Сарай иска на всяка цена да пробие тук нашия фронт. Жертви, кърви, ад, но нашите се държат. На юг от нас, между Лерин и Воден стават най-големите боеве: освен сърби, появили се французи, руси и бог знае какви още. Всеки час сме нащрек."

На 16 септември той отново пише: "Големи боеве има тук при нас, но нашите се държат много храбро - и вярвам, че бурята ще мине без опасности за нас."

Картината на боевете допълва на 22 септември. "Пиша ти от скалите на Скочивар. Безконечна е мъката тука: дните пълни с тревога, а нощите - с кошмар. Ниджа планина се заля с кърви и при все това двата врага стоят като заковани на местата си. Много прекрасни хора са убити."

На 16 октомври Карановски съобщава, че са на път от десет дни - през Битолско и Прилепско и че са спрели в Кавадарско в едно планинско селце. В писмо от 22 октомври пише, че там са се настанили в "една злочеста селска къща, която много ми наумява онази на малките герои от "Синята птица" на Метерлинка. Аз ще ви напиша за нея и децата, които живеят сами без баща и майка в нея." Това свое обещание той изпълнява в писмото си от 2 ноември. То (писмото) е много характерно със своята непринуденост и състрадателност към съдбата на нейните обитатели, затова го предаваме почти изцяло:

"В злочестата селска къща, в която се спряхме ние... живеят четири бедни деца: Диме, Косто, Тимко и Зорка; те са дрипави и самотни, но добри по душа и умни... тези деца носят печата на сравнителна интелигентност, с която се отличава Кавадарско (за разлика от някои други райони). Случаят ни събра с тях. Преди няколко години умрели почти едновременно баща им и майка им от холера и останали оттогаз кръгли сираци. Бащата малко преди това странствал и се завърнал от Америка.

Вкъщи е вечно тъмно: светлина влиза само през вратата и малката дупка без стъкло, прилична на прозорче. Земята е гола и неизмазана, без всякаква постеля. Една счупена ракла, две-три скъсани завивки и кожи за спане, две малки стомнички, едно медно гюмче, две черни бакърени паници и сач за печене на хляб - това е цялата покъщнина. Но има голямо полукръгло огнище, където гори голям огън и вечер (го) наобикаляме, греем се и приказваме.

Диме е най-възрастен, на 16 години; през ден той ходи на работа - оре чужди ниви или носи дърва и борина с тяхното муле. Косто варди денем къщата: той е 13-годишен. Вечер късно се връща Тимко, който през целия ден пасе чужди говеда: той е на 11 години. Най-малка е Зорка - на 5 години; но тя преде на хурка и вечер пред огъня върти като стара работна баба вретеното си.

Когато всички заспят, нощем настъпва един друг живот: като огнищно щурче започва звучно да свири скрито някъде и в странната тишина, която носи съня на всички, спомените започват да бродят като призрачни и неуловими сенки.

Когато завали дъжд, сламеният покрив зашумява и всичко става мълчаливо и уморено и тогаз душата ми се изпълва с неизразимо състрадание към малките злочести приятели.

Завчера им умря единствената овчица, останала от татко им в наследство: тя живееше при тях, в друго отделение на къщата.

При нас те сега са добре, защото им даваме всичко, каквото имаме. Но и ние (българските войници) сме доволни, че сме при такива добри деца.

Това прилича на една малка приказка, която би могла да се разкаже с по-хубави думи, ако не беше нашата вечна мъка..."

Едно от последните си писма през 1916 г. Иван Карановски пише от с. Алшар, Кавадарско. Мобилизиран преди повече от година, той се измъчва от неизвестността за бъдещето: "като че ли скоро няма да се видим. Войната ще продължи..." От една страна, се радва, че в Македония се намира сред свои, а от друга, страда, когато вижда, че войната, която се води за освобождението на останалите под робство български земи, се затяга, а заедно с това расте и неизвестността за нейния благополучен край. А нали за Македония храбрата българска войска дава безброй жертви!

Войнишки писма - искрени и неподправени!

Българската литература

© 2002 Литературен форум