Литературен форум  

Брой 6 (490), 12.02.2002 - 18.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йежи Фарино

Европейска азбука! Възможна ли е?

Унификацията на културите и измамната безпроблемност в общуването

 

Предложението да приемем латиницата дойде отвън и това допълнително подразни голяма част от българската интелигенция. Обърнахме се към друг чужд учен - полския литературовед и семиотик, Йежи Фарино, автор на статията "Азбука/Азбука на социализма" в том IV на речника "Идеите в Русия" (Idee w Rosji), издаден в Лодз през 1999 г. - с предложението да сподели своите разсъждения по въпроса за евентуална смяна на кирилицата с латиница. Проф. Фарино откликна със свой текст, в който предлага интересни наблюдения над съотношението език - азбука и над междукултурния диалог. Без да познава тезата на проф. Кронщайнер, полският учен косвено опровергава основната му аргументация - тезата, че латиницата ще ни въведе автоматично в Европа.

Преводачката

 

Да се намесваш в чужд спор, особено без да си в течение на спора, е крайно неуместно. Всеки има правото да урежда нещата си по своя преценка. Но наблюденията и съображенията отстрани могат да бъдат и полезни на спорещите. Ето някои такива наблюдения.

В предпечатната епоха е било съвсем безразлично кой каква азбука използва. Всичко е зависело от графическите способности и издръжливост на преписвачите. Даже в рамките на една азбука са съществували различни стилове, някои от които са били разчитани с труд (немската готика, арабската калиграфия и нейните орнаментални вариации). Проблемът за азбуката възниква особено остро в епохата на книгопечатането и масовата книжна продукция - на типографиите им се е налагало да отливат и пазят огромно количество шрифтове. Но и в това отношение проблемите и икономическите разходи са произтичали не толкова от разнообразието на азбуките, колкото от разнообразието на шрифтовете. В компютърната епоха пък такъв проблем отново не съществува, отново става безразлично кой какъв шрифт и каква азбука ползва - работата се свежда до еднократно въвеждане на съответната програма. И ако епохата на Гутенберг не е унифицирала азбуките, то не е много ясно защо това трябва да се случи днес.

В началото на 90-те години Лех Валенса обичаше да блесне с изказването "ще построим в Полша втора Япония, Швейцария, Египет, Израел…" Всичко това е хубаво, но на практика нито втора Япония, нито втора Швейцария не са нужни и интересни на някого. В културния диалог е интересно точно обратното, това, което се среща все по-рядко в нашия свят - уникалното и самобитното.

От гледна точка на европееца България е къде по-интересна с нейната кирилица, отколкото ако беше приела латиницата! Защото е ясно: ти си в друга страна, докосваш се до друга култура, с друга традиция.

Нашият свят стана отвратителен и стресопораждащ. Една от причините за това е повсеместната унификация.

В Америка, в Европа, и особено в страните от т.н. Източна Европа, се забелязва тенденцията към унификация във всички отношения и на всички нива. В магазините за плодове и зеленчуци, както и на трапезата ни, изчезна разликата между отделните сезони; заличи се разликата в начина на държане - в зависимост от това къде се намираме - вкъщи, на улицата, в трамвая, в храстите, в парламента или в друго учреждение; не се различава и облеклото в различни ситуации и на различни места - в аудиторията, в кафенето, в магазина, в киното, в театъра, в църквата, на училище, на разходка, в делова обстановка, сутрин, вечер, в делник, на празник. Всички се обличат еднакво, вървят с еднаква походка, имат едни и същи маниери. Изчезва и възрастовата разлика. Работата не е в това, че всеки се уподобява на всеки. Това е закономерно: така се осъществява съперничеството между хората и социализацията им в рамките на определено общество. Работата е в нещо друго: ние не променяме своя начин на съществуване, своите психологически нагласи, пребиваваме в омагьосания пашкул на аутизма (усилен от слушалките на walkman-ите или мобифоните). А това поражда бягството в необясними бунтове, ексцеси, наркотици, униние. Унифицирайки всички страни, ние се лишаваме и от отдих. В резултат се оказва, че в Европа (а извън нея) няма къде да се почива. Където и да отидеш, всичко е уредено по един и същ начин. Курортите на Турция, Крит или Испания не могат да се отличат един от друг, те всички си приличат по това, че турските, критските или испанските особености там трябва да се търсят специално.

Спасява от това положение само езикът, който почти не чуваш, но виждаш по табелите и фирмите, а на Крит и азбуката. Само благодарение на това знаеш, че си в друга страна. Българите могат да се обидят, но, попадайки в София, аз веднага се пренастройвам психически. Ужасното състояние на гарата не ме плаши, знам, че е временно, но знам и че не съм в Швейцария - но ме дразни това, че тази гара прилича на не една гара в Полша. Но къде другаде ще видите редом православна църква, джамия, синагога, високо здание в стила на соцреализма, кебапчета под навес, бензиностанция "Свети Илия", изображение на икона на етикет на бутилка вино или на фонокарта? И навсякъде кирилица. Прилича на гръцката азбука, но не е гръцка. А всичко това означава, че си попаднал в друга, многокултурна история. С две думи, всяка страна е ценна с това, че е особена семисфера. Струва ли си да се разрушава и обезличава? Швейцария, независимо от насмешките отвън, че всичко там е под целофан, не се опитва да стане втора Франция, Италия, Германия или да изскочи от целофана в нечистотата.

А що се отнася до азбуката, тук проблемът е много по-сложен, отколкото изглежда. Оставям настрани чисто емоционалната привързаност, и даже историята. По-важно е за кого и защо азбуката е преграда? Какво гарантира преминаването към латиница? И към каква латиница?

За самите българи преминаването към латиницата е мина със забавено действие - идеална почва за всякакъв разкол и национализъм. Ето един прост пример: Русия не е преминала на латиница, макар че е имала такива планове. Затова пък два пъти са правени реформи на шрифта и азбуката - при Петър Първи и при Ленин. И, естествено, досега не стихват споровете по този въпрос, а националистически групировки издигат на своите флагове светите букви ят, тита, ъ, i и i десетично. От само себе си се разбира, че българската църква няма да се откаже от кирилицата. А това би породило още един разкол, водещ едва ли не до диглосия, до съществуването на две не само лишени от допирни точки, но и враждуващи култури. Външният враг е беда, но вътрешният - катастрофа.

А ето и икономическата страна: Независимо от компютърния прогрес, смяната на азбуката ще доведе до колосални разходи днес, защото ще наложи да се препечата целият национален корпус от текстове и ще се превърне в скъпо удоволствие за бъдещите поколения: ще трябва да се обучават на кирилица поне специалистите (фактически от всяка област на българската култура).

Но нека видим как стоят нещата в Европа и Америка, където се използва латиницата. Какво става тук? Освен в Англия, никъде другаде няма чиста латинска азбука. Всички други езици са допълнили тази азбука със свои букви с т.н. диакритични знаци. Общуването на французина с англичанина или немеца по електронната поща е също трудно. Едната причина е в това, че всички имат специални букви. Другата е в честотността на буквите в дадения език, която е отразена на клавиатурата. Даже в рамките на английския или испанския език има съществени разлики. Така например в моята доста проста компютърна програма има 4 латински, 4 немски, 5 френски, 10 английски и 10 испански клавиатури!

А и на каква латиница да се премине? В Европа "ш" се предава по десетки начини - унгарското s, полското sz, немското sch, френското ch, английското sh и т.н. По различен начин се означава мекотата у сърбите, хърватите, поляците, словаците.

Най-простият изход е да се създаде една обща азбука за всички, поне европейските езици, без диакритични знаци, да се проведат реформи на азбуките на всички тези езици и да се въведе задължителна за всички унифицирана триетажна клавиатура без оглед на честотността на буквите в националните езици. Ще има протести, разкол, че дори и войни. Но да допуснем, че преживеем това и за едно поколение свикнем с новия вид азбука и новата клавиатура. Какво обаче ще ни даде това? Както изглежда, нищо. Защото азбуката все още не е език и сама по себе си не обезпечава нито разбирането, нито даже приблизителното разчитане на даден текст (без разбирането му).

Какво от това, че французите и американците ползват латиницата, ако и така всеки разчита надписите по-своему. Едните питат как да попаднат на Чемпзелайзе (Champs Elysees), а другите - как да стигнат до Шикаго. И никой не ги разбира, и даже не се досеща за какво го питат. Още по-интересен е скандинавският случай. Шведите могат да четат без превод датски и норвежки. Но четат и произнасят по различен начин: когато датчанин чете разбираем за шведа печатан текст, той не разбира нищо. И отново се намесва икономическата страна. Без знание на езика азбуката е бездействена. А в сравнение с обучението на чужди езици за усвояването на азбуката отива толкова малко усилие и време, че има над какво да се замислим, приемайки идеята за смяна на азбуката.

Трябва да се отчете и полският опит. Какво от това, че поляците и унгарците пишат на латиница? В нашите компютри и единият, и другият се изопачават - и аз, и те получаваме безкрайни квадратчета. Но има и обидно наблюдение от бита. В Русия поляците често се дразнят - "да бяха минали на латиница!" В Унгария пък, където се употребява именно латиницата, се чува същото раздразнение (от писмената форма) - "що за език, нищо не се разбира". При което аз обикновено питам: "а френски разбирате ли?". И когато се изяснява, че също не, питам пак: "а тогава какво значение има на кой език няма да четете и да разбирате?".

За разлика от много други конвенции - от типа на хърватската и чешката (за българската не говоря, защото тук азбуката е друга), полската запазва латиноазбучните имена и фамилии в оригинал (напоследък не се адаптират на полски също така чешките и унгарските, макар че тук все още няма последователност). И ето какво ме шокира: студентите филолози (за другите не говоря, защото при тях не е толкова учудващо) не знаят как се произнасят тези имена и фамилии и не запомнят как се пишат. Когато стане дума за герой на роман или филм, те или минават на местоименията той/тя, или изговарят нещо такова, че се съмняваш за едно и също произведение ли става дума. А между другото полската конвенция е много добра - приучава към други азбуки/изписвания и създава уважение към другите езици. С една уговорка: издателите трябва да прилагат в края на всяка книга списък на персонажите (така правят американците, но по други съображения) и на другите названия и да посочват как се произнасят. Но никой у нас не прави това. Причината е в невярната представа за Европа: като че ли такъв речник би издал нашата неграмотност и би засегнал самолюбието на читателя (по-точно на купувача на книгата). По-добре да изопачават, отколкото да им подскажеш. Казано по-кратко, латиницата не може да въведе автоматично в Европа. Какво от това, че в Полша боравим с латиницата? Все едно се оплакваме, че не ни познават, че не ни четат, а сме убедени, че сме заслужили да ни знаят и да ни четат. Като не виждаме други причини, започваме да се оплакваме от езика: "ако не беше езикът…" И неизвестно защо не забелязваме, че езикът не пречи на холандците или на шведите, а азбуката никак не пречи на руснаците - тях ги знаят и четат (превеждат) много повече от нас.

Най-ефективният от комуникативна гледна точка изход за Европа е въвеждането на пиктография. Рисунките "дом", "човек", "дърво" всеки ще разбере в писмен вид. А че всеки ще произнесе тази рисунка неразбираемо за другия (дом, куча, къща, haza, house, hus, maison, casa) е друг въпрос. Така е било и в Китай. Там в средата на XX век също са мислели съвсем сериозна за преминаване към азбука (говорели са за латиница). Но са се отказали, и то съвсем не по идеологически съображения. Защото само ние в Европа мислим, че Китай говори на един език. Фактически там има повече езици, отколкото в Европа. Та Китай, с други думи, обединява писмеността, и разединява произношението. Един и същ йероглиф всички разбират еднакво, но го четат различно (така, както всички европейци биха разчели картинката "къща"). Освен това, ако знаете китайското писмо, ще можете съвсем прилично да четете и японски текстове (но ако ги четете гласно, японецът, разбира се, няма да разбере нищо). Преминаването към азбучно писмо веднага би раздробило Китай на множество езици, както е в Европа, и на графическо ниво. Това е пример за разединяващата функция на азбуката, придържаща се към фонологичната система на езика. От тази гледна точка общата азбука по-скоро би разединила Европа, отколкото да я обедини. И графиката (кирилица или латиница, все едно) няма в случая никакво значение. Затова и идеята за преминаване от една азбука на друга, типологически същата (и кирилицата, и латиницата произлизат от един посредник - гръцкия) само привидно присъединява към Европа. Тази идея се оказва временна ефектна идеология.

И накрая: нима не е чудесно, че съществуват арабски, арменски, грузински, гръцки, иврит, кирилица, латиница и много азбуки в Азия? Това са и исторически културни визитни картички на дадените народи. Да създадеш азбука, не е както да свариш чорба. Това е огромно интелектуално постижение - да се анализира устният език, да се редуцира неговата звукова материя до две-три десетки звуци и лесно да се предават (записват) всякакви изказвания, независимо от регионалните и диалектните вариации…

Разбира се, сам по себе си езикът нищо няма да загуби от смяната на азбуката, а продължителната практика и навикът ще направят своето. Но за каква кокошка трябва да сменим своя кон и да се лишим от своята културна метрика?

Би трябвало да се отчете и още нещо. Китайската стена неведнъж е спирала външните нашествия. Различното разположение на железопътните релси също е изигравало подобна роля. В още по-голяма степен собственият език и собствената азбука са спасявали даден етнос от асимилация и са помагали за неговата консолидация. В Европа също има доста примери за това. Чудно е, че в епохата на компютъра и неговите прекодировъчни възможности мислим за смяна на азбуката. Какво тогава ще прави компютърът, който непрекъснато прекодира от едно множество системи на друго такова множество? Не е ли по-добре да насочим нашите интелектуални усилия и финанси към разработването на машинен превод и обучението на чужди езици? Та нали ако с новата азбука не се отменя езикът, проблемът за превода си остава!

 

Варшава, 7 ноември, 2001

Преведе от полски: Дечка Чавдарова

Българската литература

© 2002 Литературен форум