Литературен форум  

Брой 6 (490), 12.02.2002 - 18.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ЗАЩИТА

Владислав Богоров
адвокат

Внасяне на промени без съгласието на автора

 

Законът за авторското право изрично забранява да бъдат внасяни промени без съгласието на автора. Чл. 15, ал. 1, точка 5 казва: "Авторът има право… да иска запазване на целостта на произведението и да се противопоставя на всякакви промени в него, както и на всяко друго действие, което би могло да наруши законните му интереси или личното му достойнство." Забраната се отнася както до издателя и до всичките му редактори и коректори, така и до всяко друго лице. В България обаче и този закон не се спазва както повечето закони. Особено в периодичния печат и когато става дума за журналистически материали. И - което е още по-неприятно - авторите не намират това положение за нетърпимо, защото никой автор още не е поискал обезщетение за подобни практика, нито е завел дело, ако не го получи. Какво все пак може да направи този, който не желае да търпи името му да стои под творби, които не са съвсем негови? Както споменах, той може да поиска нещо от издателя, за да не предяви съдебен иск срещу последния. Може да поиска пари или обнародване на извинение или на уточнение, че първоначалният текст е бил такъв и такъв. Или всичките заедно. Всичко в замяна на това, че издателят няма да бъде ответник по дело, което със сигурност ще загуби, след което ще трябва да плаща обезщетение. А последното - колкото и да е малко - ще бъде заедно със съдебните разноски, които се понасят от загубилия делото.

Защо използвам думата "сигурно"? Първо, колкото и да е сигурно спечелването на едно дело, то може да бъде загубено поради груби грешки на този, който е на път да го спечели. Това, което имам предвид, е, че без такива грешки, изходът е предсказуем. Причината е в така наречените ПРАВИЛА ЗА НОСЕНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ. За автора е достатъчно голословно да твърди, че текстът на творбата му не е бил този, който е обнародван, и че не е искано съгласието му за внасяне на промени. Не му трябват нито свидетели, нито документи, освен един: екземпляр от вестника, списанието или книгата. Той може да сочи доказателства, но първо, това е трудно и второ, не е необходимо, защото доказателствената тежест в този случай лежи върху издателя. Последният е който ще загуби, ако не се установи пред съда едно от следните две неща:

1. Или че текстът, който е обнародван, е еднакъв с този, който му е даден от автора.

2. Или че не е еднакъв, но авторът е дал съгласието си за внасяне на промените.

Защо това е така? Първо, доказателствената тежест не е задължение, а право. Този, върху когото лежи тя, може да избира дали да доказва дадено обстоятелство или не. Но ако е умен, избира да го доказва. Иначе ще се считат установени онези твърдения, които са неизгодни за него даже ако не са налице никакви доказателства.

Първото правило за носене на доказателствената тежест обаче гласи, че всеки доказва онова, което е в негова изгода. В изгода на автора, а не на издателя, е да се докаже, че обнародваният и даденият за обнародване текстове не са еднакви и че разрешение за внасяне на промени не е давано. Защо тогава пиша, че доказателствената тежест лежи върху издателя? Обяснението е в така наречения ОТРИЦАТЕЛЕН ФАКТ. Това е правно понятие и то означава факт, който не е настъпил. Например фактът, че Иван никога не е ходил в Благоевград. Как да се докаже, че не е ходил? Възможно ли е да доказваме, ден след ден, по часове, къде е бил Иван през целия си живот? 365 дни в годината, в течение на 30 години? Очевидно е не само много трудно, но и невъзможно. Затова се доказва не че не е ходил, а че е ходил. Нека този, който твърди, че е ходил, да го докаже. Няма да му трябват свидетели за 30 по 365 дни, а само за един ден. Денят, в който Иван е бил видян в Благоевград. Такива отрицателни факти са и нашите:

1. Че авторът е дал в редакцията текста, който впоследствие е бил обнародван.

2. Или пък, че е дал друг текст, но после е дал съгласието си за внасяне на промени.

Първото се доказва чрез представяне на подписания от автора ръкопис. Второто по същия начин или чрез свидетели. Практически документите са за предпочитане пред свидетелите, затова препоръчвам на издателите:

1. Да приемат само ръкописи, които са подписани. При това подписани не само на последната страница, а на всяка страница.

2. Когато внасят промени в текста, да искат авторът да подпише, че е съгласен с така направените промени. Ако промененият текст не е преписан на белова, да искат той да напише с какво точно е съгласен. Тоест на кой ред с какви промени.

3. Да пазят първото и второто в течение на шест години. Защо шест? Маскималният срок, в който може да бъде заведено дело, е пет години. Слагам поне една година отгоре, защото толкова може да мине от завеждането на исковата молба докато ответникът получи призовка. Например, ако исковата молба е с недостатъци, ще минат три месеца, докато те се отстранят. Но може и при отстраняването им да бъдат налице недостатъци - ето още три месеца. После може да имаме нередовно призоваване и отлагане на заседанието. А преди това завеждане на исковата молба по пощата в последния възможен ден от давностния петгодишен срок и така нататък. Всъщност може да мине и повече от година. Например съдът прекратява производството, а ищецът обжалва прекратяването.

Очевидно издателят е този, който трябва да си набави нужните доказателства, а авторът може да си позволи да бъде непредвидлив и разпилян. Защото, ако в едно бъдещо дело не може да се установи нито дали обнародваният текст е еднакъв с дадения от автора, нито че не е, ще се приеме, че не е бил еднакъв. Съответно, ако не може да се установи нито че е искано съгласието му за промени, нито че не е искано, ще се приеме, че не е искано.

Забраната да се внасят промени без съгласието на автора щеше да бъде налице даже ако не съществуваше чл. 15, ал. 1, точка 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Защото тя се извлича по тълкувателен път от правилото, авторът е този, който решава какво и дали да бъде обнародвано под негово име, доколкото той е който решава дали една творба да бъде обнародвана или не. Тя се съдържаше в Закона за задълженията и договорите, преди да бъде приет Закон за авторското право и сродните му права. Тогава тя бе редактирана далеч по-добре в чл. 272 /2/, защото бе далеч по-подробна, недвусмислена и изрична. Или, както казват правистите, казуистична: "Без съгласието на автора издателят не може да променя или съкращава произведението". Юридически е същото, но психологически не е. С отменения законов текст по-трудно, отколкото със сегашния, може да възникне спор между хора, които не са завършили право. А такива са повечето хора. И следва законите да се пишат за тях, а не за специалистите.

Българската литература

© 2002 Литературен форум