Литературен форум  

Брой 7 (491), 19.02.2002 - 25.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Александър Шурбанов

Царството на слугите

 

Много от най-неблаговидните черти в българския характер може би се дължат на едно прастаро национално нещастие - възникването на българската държава не другаде, а тъкмо на границата на най-могъщата и най-високомерна тогавашна империя - Византийската.

Българите неизменно са били наричани от своите съседи "варвари", към тях са се отнасяли като към варвари, дори когато са се опитвали да спечелят благоразположението им. Самите те при досега си с византийския естетизиран разкош и с византийската политическа изтънченост са се убеждавали отново и отново в своята малокултурност, в своята изостаналост, в своето "варварство".

Естествено, започнали да подражават на облеклото и - по-малко - на обноските на византийците, от тях си носели у дома луксозни стоки, от тях си заели и религия, и писменост, и икони за новопостроените църкви, и книги за амвоните им, а царете и патриарсите си пращали да учат в елитните константинополски школи.

Така сред българите поникнали семената на чуждопоклонството, родоотстъпничеството, безчестието, подлостта, самоунижението - с една реч всички онези черти, които отличават варварина от цивилизования човек и го заклеймяват като по-нисшестоящ в стълбицата на човешкото общежитие, та дори и в йерархията на битието.

Боя се, че от самото си зараждане като общност ние сме свикнали да гледаме на околния свят с очите на варвари - на хора нежелани, отритнати, оплювани и затова принудени да се промъкват в цивилизацията само през задния вход с хитрост и потайност, изпълнени с недоверие както към другите, така и към себе си. Ако това вкоренено от векове съзнание не се промени, ние рискуваме и в утрешния свят на сдружените народи да останем завинаги външни, варвари.

 

* * *

В българската политическа и културна история отново и отново се повтаря един и същ модел: първо идват куманите, а след тях - бърдоквите. И когато бърдоквите се помислят за кумани, идват новите бърдокви.

 

* * *

Вгледайте се в днешната ни политическа сцена и ще видите: каквото и да стане в една държава, дори тя да се преобърне и срути до основите си, слугите оживяват и бързо се окопитват. Сменят се само господарите. Което показва, че племето на слугите е много по-жилаво и дълговечно от племето на господарите.

На пръв поглед изглежда като че ли господарите имат нужда от слуги и затова си ги създават, но в действителност се случва тъкмо обратното. Слугите винаги оцеляват и първата им грижа след всеки трус е да си създадат нови господари и да им се закълнат във вярност. За да продължат да живеят по единствения възможен за тях начин.

Дълбоко в себе си те са убедени: светът е на слугите. Тази мисъл често ги спохожда, когато вечер пред телевизора, по пантофи, отпиват бирата си. И тогава, ако сте близо до тях и сте достатъчно наблюдателен, може да забележите на лицето им сянката на една доволна усмивка - усмивката на победителя.

 

* * *

От няколко месеца на нашата улица е паркиран странен предмет, който при небрежен поглед може да мине и за автомобил. Притежателят му очевидно го е сглобил от различни попаднали му части, скрепени с подръчни материали. След това е боядисал всичко с нещо като паста за зъби "Поморин" и то е добило що-годе цялостен вид. Само че, да ме убиеш, не мога да определя каква му е марката. Обикалям и го оглеждам с любопитство. Отпред има определено северноатлантически изглед, та дори и съответния надпис на латиница: "Triumph". Задницата обаче си е ачик съветска, което се потвърждава и от изографисаното върху нея и едва-едва замазано второ название: "Волга". Сякаш в намален размер виждам пред себе си образа на днешната наша България.

 

* * *

Политическото говорене подозрително прилича на проповед. Но как се размиват в него божествените начала! И човечеството пак има нужда от отшелничество. То изпраща на планината своите пустинници - своите мислители и художници. Като древния Мойсей те трябва да срещнат Бога в уединение и отново да получат от ръцете му неговите вечни скрижали, които земният живот постепенно покрива с патината на безсмисления навик.

Тук, в пустошта е престолът на пустинника и за него няма нищо по-високо от този поднебесен престол. За него няма път назад към стъгдите на множеството. Още от време оно склоновете, на които стоят цар Петър и свети Йоан, са разделени от пропаст и само ехото може да им помогне да се чуят, но срещата между тях е невъзможна. И пагубна. Като пропастта, която зее помежду им. В тази пропаст са падали малко царе, но Боже мой, колко несвестни пустинници!

 

* * *

Най-големите мислители на древността - Буда, Сократ, Христос - не са писали, а са говорили. Други са вървели след тях и са записвали думите им, доколкото могат. В по-ново време така е било поне отчасти и със Самюъл Джонсън и Гьоте.

В България знам един такъв случай - Александър Балабанов. Но за него, разбира се, не се е намерил някой Бозуел или Екерман. Защото тук всеки бърза да говори (преди даже да е помислил) и малцина знаят как да слушат, камо ли пък да записват изреченото от други.

 

* * *

Скандалът Юлия Берберян не е приятен за никого, но е добре да се помни, защото в него се съдържа важна поука и предупреждение за бъдещето ни. Какво всъщност се случи?

Известната спортна и парламентарна дама си позволи по някакъв повод да наругае публично всички български журналисти и да ги нарече с една от най-широко използваните напоследък думи - "боклуци". Това, разбира се, веднага предизвика доста раздразнени реплики срещу нея в печата. Същевременно машината на журналистическото разследване беше негласно пусната в ход с една-единствена задача: да се намери какъвто и да е компромат за въпросната особа и така да й се натрие вирнатия нос.

И, както можеше да се очаква, не след дълго търсенето даде очакваните резултати. Оказа се, че напоследък депутатката е извършила няколко крупни покупко-продажби на недвижима собственост, обявявайки нереално ниски цени и спестявайки си по такъв начин значителни данъци и такси. Когато това излезе наяве, тя каза: "Е добре, ще си платя дължимото сега." И го стори. И си остана в парламента без повече приказки. Обществеността пък си рече: "Е, какво толкова? Голяма работа станало! Всички правят така." И изобщо не й дойде наум, че в случая имаме работа с член на законодателната власт, който уж е влязъл в нея, за да гради, а не да граби държавата, пък божем да дава и пример на останалите.

С една реч, бурята беше в чаша с вода. Или по-скоро - в местна нашенска локва с не особено бистро съдържание. Младата свободна българска журналистика показа, че може да омаскари всекиго, който й стане лично противен. Което пък предполага, че е готова да си затвори очите за безобразията на всички останали, както би си ги затворила и за този случай, ако г-жа Берберян беше по-благоразумна в приказките. От своя страна, българската политическа класа показа, че никакъв публичен скандал не може да я стресне и да промени битието й. Тя просто си избърсва лицето с не особено бялата си кърпичка и казва: "Аз пък мислех, че дъжд вали" - след което продължава по прежному. В края на краищата цялата тази неприятна историйка ни навря в очите факта, че присадената отвън демокрация твърде лесно може да добие карикатурен вид.

 

* * *

"Добре изглеждам, защото съвестта ми е чиста" - така ми отговори на комплимента един наш културен деятел в напреднала възраст, когото срещнах случайно на неутрална територия. Не бях сигурен дали да приема тези думи като предварително оправдание за неотправен укор, или като съвършено искрен израз на самодоволство. Склонен съм да мисля, че беше някаква смесица от двете. Този човек се бе забърквал в толкова много неизяснени истории - лични и обществени, че и една стотна от мълвите около него да съдържат зрънце истина, сънят му не би трябвало да е спокоен.

Но така е у нас. Най-чиста е съвестта на онези, които не знаят що е съвест. А те не са малко. Понякога си мисля, че неосъщественото в реален вид християнизиране на българския народ е попречило в неговата душевност да се развие този най-сърцевинен елемент, който наричаме съвест - чувството за лична отговорност за своите деяния и тяхното отражение върху околните.

Забележете, че в нашата театрална история няма нито една истински дълбока, не външно патетична постановка на Шекспирова трагедия. Разкъсващият душата вътрешен конфликт на съгрешилия, който може да доведе до пълен срив на личността, у нас остава неразбираем. Пречистването на омърсената душа чрез страданието, което не изключва и физическия край на индивида, за нас е фикция, едва ли не превземка. Затова в България не би могъл да се роди геният на Достоевски.

Както писа наскоро една наша поетеса:

"Нам беше чужд Исус. А Юда

тук живей

И няма никога от срам да се

обеси."

Не е ли това единствената страна, в която управлявалата половин столетие комунистическа партия слезе от власт тихомълком и не благоволи дори с половин уста да се извини на ограбения народ? Напротив, направи се на обидена. Не се ли одързости именно тук един от нейните официални представители да заяви нагло от трибуната на парламента, че ако тази партия има вина, ще си консумира своите вина със свои мезета. Той едва ли съзнаваше колко точно описа с тази цинична подигравка реалното развитие на нещата в родината си.

Най-страшното е, че неразвитата съвест означава в крайна сметка неосъществена душевност - дори при наличието на десетки други добродетели. Защото съвестта е контролно-ревизионният орган на душата. Без нея всичко се преобръща в произвол и безпътица.

 

* * *

Казваме: "От страх побеля като платно". Казваме: "Позеленя от завист". Казваме: "Почервеня от срам". Ето го и целия национален трибагреник - трите най-чести състояния на българската душа.

 

* * *

Погледнете колко са закелявeли дърветата по софийските улици. Разкривени, ошмулени, наполовина изсъхнали, с изпочупени клони! Какво ли ги е сполетяло? Години наред в тях са се блъскали прътовете на тролеите, шибали са ги скъсани жици, вплитали са се празнични украси - всякакви знамена и лозунги, опъвали са ги рекламни транспаранти. Сякаш над рошавите им глави е преминала някаква унищожителна буря, някакво отровно проклятие - и ето че е погубена природната им съразмерност и красота, опустошена е самата им същност. Трудно е вече да ги наречеш дървета, да ги причислиш към гордото племе на техните събратя, които извисяват царствените си корони в леса.

Погледнете сега и лицата на хората по софийските улици...

 

* * *

Подлезите и градинките, кафенетата и улиците на моята страна са вече обсадени от всякакъв вид просяци, които спокойно биха могли да минат и за разбойници. Едни ти натрапват скъпоструваща будистка литература, други - съмнителни инструментални и вокални изпълнения, трети - пластмасови химикалки и чадъри, четвърти - пророчески предсказания, пети - гладни сукалчета, увити в парцали, шести - собствените си сакати или гангренясали крайници. И ако не им обърнеш внимание, стават агресивни. Едно двайсетгодишно момиче - прилично облечено - подскача пред мен, препречва ми пътя и вика: "Господине, умирам от глад! Дайте ми пари за една баничка!"

Половината от българите вече се препитават от просия, останалите - от кражби. Аз по стар навик все още се мъча да си изкарвам хляба с труд. И с всеки ден все повече се убеждавам, че при сегашните условия това е доста абсурден и безнадежден начин на живот.

 

* * *

И все пак не всички в България са от проклетото племе на унищожителите. Понякога насред прежаднялата равнина чуваш плисък на вода и - Господи! - това не е мираж, някой е построил чешма ей-тъй, за да могат другите да пият. Вървиш сред отчайващата грозота на панелните блокове и изведнъж се сепваш - някой е бучнал между плочите лоза и тя вече се катери от балкон на балкон, за да обвие цимента в шумоляща зеленина и да направи от бърлогата човешки дом. Някой си е отгледал сред пустошта градина за чудо и приказ. Някой е посадил розови храсти навред покрай шосето. Някой се е погрижил един стар град да бъде запазен и разширен без да изгуби лицето си, в традиционното си разбирателство с околната природа.

И се сещаш, че такива хора у нас всъщност винаги е имало. И че каквото е останало от миналото, за да ни дава упование за бъдещето, дължим само на тях. Иска ти се да се запознаеш поне с един от тези хора, да паднеш в краката му, да му целунеш ръка или пък просто да го прегърнеш и да му кажеш: "Благодаря ти, братко. Благодаря ти, че не си се претопил."

Българската литература

© 2002 Литературен форум