Литературен форум  

Брой 7 (491), 19.02.2002 - 25.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Антония Велкова-Гайдаржиева

Пейо Яворов. Генеалогичен прочит

 

Виолета Русева, "Генеалогия на българската модерност. Яворов", В.Търново, 2001.Яворовата поезия - тайнствена, прокълната, еротично поглъщаща в бездните на страстта и смъртта и в същото време вербализираща метафизичната взряност на човека, неговия неподвижен лик, вдълбан в изтичащото. Яворовският дискурс - трудно овладяем, разтърсващ, влудяващ, предизвикващ кошмари, болести на душата, кризи на съзнанието, поради което книгата на В. Русева го представя като най-същностния възел от зададени въпроси, от ненамерени и намерени отговори за раждащата се българска модерност. Този текст е блян по "една овладяна история, която се е върнала към генеалогичните си основания". А това е вече стратегия, свързана с рационалистки и интуитивистки употреби на миналото, с афинитет към дисконтинуитетите, към деконструкциите на тоталността, към зевовете, хиатусите, синкопите на историчното. Генеалогичното четене (писане) е остро скептично спрямо видимости и аксиоматичности. То е почеркът на парадокса, усъмняванията, на размиващите се физиономии, но и на сглобките на строшени парчета от миналото, на различни конфигурации на паметта, конструиращи и настоящето. Генеалогията провокира интерпретации, произвежда идентичности, сплита ведно фигури, думи, неща, времена, спомени и утопии, ретроспекции и проспекции. Така, според изследването, в началото на ХХ в. различието е обявено за норма, при което се задейства дискурсивна машина за произвеждане на персоналните литературни митове. Интимното битие и публичният образ на поета взаимно се превеждат, конструират, четат. Появява се институцията "Мисъл" - прозелитски градивна и драматургична, преобразуваща речевите практики и явления на литературния бит - писма, картички, дневници, анкети, награди - във феномени на раждащата се модерност. В. Русева разполага уникалните изкази на модерността в обединяваща ги цялост и в същото време коментира механизмите на тяхната мултипликация. За авторката класически интерпретативни жанрове и посвещенски жестове - прижизнени и посмъртни - сдвоено изричат принципите на естетическото. Първото десетилетие на ХХ в. е време на създаването на нов календар - преломен, трансформативен - генеалогичния календар на модерността. Той е и календар на персоналиите, на онези субективности, които прекосяват историята, които са над- и под- нея, за да я конструират - по-тайна, по-съдбовна, по-фундаментална. Така литературната история се разбира като вечно променящо се хранилище от следи, дири на духа, от архиви, които проектират, и проекции, които се връщат в архивите; от функционализации и трансформации.

Яворовата поезия се оказва онази зона на модерността, която предполага разиграващата се в реалността фикция (legal fiction). Конструирана реалност, която прекосява действителността, която спи, сънува, пробужда се в кошмари, пътува в релефите и зигзагите между "безсъници" и "прозрения". За да се произведе силуетът на българската модерност, чиито същностни концепти стават "сънят и безсъниците", "просветлените нощи" и "нощните бездни". Накратко: "Мисъл" има статут и функция на своеобразна институция, която създава и поддържа определена идентичност на литературната система".

Твърде интересно В. Русева чете рефлексията на модерното съзнание спрямо традицията чрез изминатия път от "Стихотворения" (1901), "Стихотворения" (1904) до "Антология" (1910). За авторката тези книги представляват своеобразен пренаписващ се в повторението поетически цикъл - реплика на Яворов, в която традицията е вторично изживяна и модерно преекспонирана. Всъщност в тази различно хипостазираща се книга през времето целият корпус от устойчиви тематизми, мотиви, образни стереотипи - същият и различен едновременно - конструира едно поле на "привидната традиция", на вторичната моделировка, на версификаторството "на уж". В нея се разгръщат формални тъждества, висококултурни закачки, полемични игри, мними автентичности. Така модерното съзнание "редактира" традицията, за да легитимира себе си.

Проблематизирайки "археологията на литературния бит", В. Русева сюжетира раждането на модерната субективност в полетата на всекидневното. Авторката разполага на мегасцената на българския интелигентски социум салони, локали, театри и концертни зали, за да покаже, че в социално и естетически престижните им пространства се разиграва една и съща драма - на модерния индивид в кризисните му сблъсъци с обществото. Така и социалният стил на светските карнавални забави превръща маскарада в "идиом" на разколебаната, разпадаща се идентичност на личността. Става дума за особена изоморфност и прекодируемост на различни функционални редове. Реално и мистифицирано са взаимопропускащи се и взаимопросмукващи се полета, при което любовният сюжет "Лора - Яворов" прераства в културен сюжет. И обратно, невротично пулсиращият и разкъсван от болезнени страсти и смърт дискурс на модерността се проектира върху частните зони на интимното.

Именно поезията на Яворов сублимира в езика толкова казани неща от толкова много хора, утаени през десетилетието страхове, кризиси, тревожности - като общ опит на индивидуалността. Нещо повече - Яворов дава "назаем език, с който другите резонират сходни битийни усети". Език, който се мултиплицира в дневници и писма, в културни клишета, в жестове и въздишки, в пози и естетически нагласи. Език, който демонично проблясва в "метафизичната нощ", който завлича и погубва. "Езикът се разцепва, за да изрази всички конвулсии на страстта", "Езикът се разраства до единствен дом на чувствата", "Емоцията потъва в плътността на словото, а то - в неизбродимите дълбини на чувствата" - паремийно заключава изследвачката. Тяло, Лудост, Болест, Смърт са онези "сенки" на езика, в които се блъска, но не спира "мазохистично" да търси субектът на модерността.

В "Генеалогията на един сюжет" любовният сюжет "Лора - Яворов" е осмислен като матрично предписан от автора на "Неразделни", който, наричайки непознатите все още Лора Каравелова и Пейо Крачолов с имена на дървета, "сякаш ги е обрекъл да изживеят наяве живота на неговите герои - разделени приживе, събрани в смъртта". Само там - в смъртта, всъщност преживявана и в тукашното - "двамата постигат, обагрено от кръвта, разтръгнато от страдание, непостижимо приживе сливане на душите си, сладостния покой на единение с другия". Дори повече - самият Яворов, Поетът, режисира смъртта си, обмисля последната си драма като текст на изкуството.

И тук текстът "Яворов" отново обърква, заплита - фикция и действителност сменят местата си, поезия и живот се случват в обратен ред. И биографичното у Яворов е парадоксално - преди сюжетът слепота - прозрение - смърт в любовта - любов в смъртта да се случи в живота на Яворов, той е повтарящ се мотив в неговата лирика. Биографичният архив никога не е абсолютен, а следите му пулсират напред и назад във времето. Следите са "автори" едновременно на текстове-предписания и текстове-послеписи, на предговори и следговори.

Главите "Яворов: Приютяване на смъртта в езика", "Сексуалност - смисъл - език в поезията на Яворов", "Яворов и поетическото наречие на символизма" са философизиращ прочит на "лоното на езика" като уникалното случване на смисъла. Така голямото събитие на Яворовата поезия в езиковофилософските проблематизации на В. Русева е смъртта - не толкова в стиховете, които я тематизират, колкото в структурата на езика. Тя е в белите полета, в сенките и маските, в трансисторичните предусети. Тя е хоризонт и граница на битието, съзерцание на универсума; много лична и пределно свръхлична категория. Смъртта е процепът на омиротворената вечност, която обичайният език не би могъл да изрече. Но Яворовият поетически език изрича "невъзможната в обичайния порядък на битието свидетелска форма за собствената смърт".

Дискурсът на модерността наистина се превръща в мястото, в което се развихрят фантазми, инвестират се емоции, въобразени светове, несбъднатости. Любов, страст и смърт непрестанно изписват и изтриват текста на мъжко-женските отношения. За да се слеят в края литургични и литийни звуци "сред брачни тържества камбани погребални".

Краят-начало на книгата на В. Русева "Българската модерност - някои незададени въпроси" аксиоматично извежда изкристализирали концепти за българската култура от началото на ХХ в.: "От Яворов до 20-те години българската модерност е изградила своя хоризонт - от генеалогията си през собствената си традиция и история", "Двадесетте години на двадесети век са точката, в която модерната естетика се обръща назад към собственото си минало и поставя въпроса за началото си. Яворов е авторът, около когото могат да се подирят неполучените отговори за раждането на модерността". И още - модерността предполага да се мисли като естетическа цялост.

Българската литература

© 2002 Литературен форум