Литературен форум  

Брой 7 (491), 19.02.2002 - 25.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Михалков

 Последният от Веселие

 

Когато казаха, че Веселие ще бъде разрушено, защото ще се строи язовир – никой не повярва. Селото беше старо, появило се преди столетия в подножието на Люляк планина и хората живееха тука мирно и тихо, потънали в работа, грижи и дребни радости, приличащи на светулки, които внезапно просветват в топлите летни вечери.

Както всичко, така и тази вест най-напред долетя като слух, като непозната птица, която се шмугна в клоните на стария чинар на площада и наруши тишината със злокобния си грак. Хората започнаха да се питат вярно ли е това, което се говори и кога ли ще стане, но никой нищо не можеше със сигурност да каже.

Мина време и като че ли тревожният слух се забрави, но един ден, в края на пролетта, на стената на фурната в центъра на селото се появи съобщение. Канеха жителите на събрание в кметството, за да им кажат как ще бъдат обезщетени.

Тази бележка, написана небрежно на развалена пишеща машина ги разтревожи като ястреб, закръжил над къщите им. Ясно. Не беше само слух. Дните на Веселие бяха преброени. Селяните се защураха като слънчасали из дворовете и не знаеха какво да вземат и и какво да оставят.

Дните отлетяха като подплашено ято гълъби и по пътя към града се занизаха камион след камион, натоварени с покъщнина. Между камионите скрибуцаше и по някоя разтракана каруца, теглена от хърбав кон, напълнена с маси, столове и вързопи.

Постепенно Веселие опустя. Вечер, когато мракът крадешком се спускаше от Люляк планина, все по-малко и по-малко прозорци оставаха да светят, а тези, които тук и там блещукаха, приличаха на бледи фенери, трепкащи плахо по течението на тъмна река. Тежка тишина прихлупваше изоставените къщи и не се чуваше дори и лай на куче. Само от време на време откъм гората долиташе тревожен писък на сова. А през деня беше по-тягостно и по-страшно. Опустелите домове зееха без прозорци и врати и приличаха на слепи дрипави просяци, наклякали покрай прашните улици. Някои от дворовете бяха вече разградени, много от постройките стърчаха без керемиди, повечето плодни дървета се търкаляха отсечени сякаш от връхлетял жесток циклон.

След месец във Веселие нямаше жива душа. Всичко, което можеше да се изнесе, беше изнесено, всичко, което можеше да се открадне, беше откраднато. Вятърът гонеше по голия площад хартии, боклуци, въртеше ги във въздуха и ги струпваше пред фурната, чиито прозорци тъмнееха изпочупени.

И в тази пустош една сутрин изведнъж като изпод земята изникна крехката фигура на Дальо Лудия, облечен в дрипи, с гъста сплъстена коса, отнесен поглед и дълга библейска брада. Изглежда, никой, не се беше сетил за него и единствен той беше останал във Веселие – собственик сега на цялото село. Дальо се скиташе от двор на двор, от къща на къща, спеше, където си поиска и ядеше каквото намери. Изглежда, не го притесняваше никак, че е останал съвсем сам и дори може би се забавляваше, че никой не го гони и никой не му досажда.

Най-обичаше да се върти около църквата, може би по навик, защото преди, всяка събота и неделя, рано-рано той заставаше пред портите й и посрещаше бабичките с думите “Дал бог добро.”

Сега и църквата беше изоставена, без камбана, без свещници, без олтар и икони. Бяха останали само голи стени, по които се виждаха избелелите стенописи. Всяка сутрин Дальо бутваше вратата, влизаше вътре, разхождаше се напред-назад и от време на време се провикваше “Дал бог добро”, може би за да чуе ехото, което се разнасяше под високите сводове и приглушено му отговаряше “добро, добро”.

Една сутрин, точно когато беше влязъл в храма, Дальо долови странен шум. Наоколо беше тихо и нещо сякаш внезапно прободе тишината. Дальо тутакси изтича до вратата, отвори я, излезе и застана пред църквата. Долу ниско, по пътя към селото се приближаваха камиони и строителни машини, кранове, багери, булдозери. Те пъплеха едва-едва и приличаха на тежка войскова част. Като ги видя, лудият размаха ръце за поздрав и започна да крещи “Дал бог добро, дал бог добро!”

Това не му се стори достатъчно, защото се затича надолу към пътя, за да пресрещне колоната от камиони и машини. Застанал в началото на селото, Дальо дълго махаше на шофьорите и приличаше по-скоро на пиян регулировчик, отколкото на посрещач. Отначало шофьорите любопитно го изглеждаха, но бързо разбираха що за човек е и широко му се усмихваха.

Пристигналите строители се настаниха в напуснатото село и започнаха усилена работа. Едва сега стана ясно, че тук няма да има язовир, а огромна правителствена резиденция. Мястото беше превъзходно. Скътано в подножието на планината, стопляно от южното слънце, с кристално чист въздух, минерален извор, а и добре скрито от случайни любопитни погледи.

Веселие се възроди. Строителите, които рушаха и бутаха наред, си създадоха и някои удобства. Две от по-запазените къщи ги приспособиха за спални помещения, обзаведоха си столова, а до фурната, в селския магазин, си направиха кръчма.

През деня шум и трясък огласяха селото и гората наоколо, а вечер от кръчмата се разнасяха викове и песни. Весел народ бяха строителите. През деня ударно събаряха, а вечер здраво се напиваха и едва успяваха да се доберат до спалното помещение, подпирайки се по двама, по трима. Не липсваха и жени. Незнайно как те бяха научили за този грандиозен строеж и всяка вечер в кръчмата се появяваха по няколко на различна възраст, едни по-млади, други по-повехнали, едни мургави, други изрусени, но всички в добро настроение, винаги усмихнати и развеселени. Беше важно във Веселие веселието да не спира.

Дальо не се отделяше от строителите и сега се чувстваше на почит и уважение, защото беше необходим и полезен. Бяха го научили да им носи в две пластмасови туби минерална вода от извора, който беше на края на селото, в дерето. С нея строителите си миеха краката и се поливаха голи до кръста. Редовно изстудяваше бирата им на чешмата до площада, а вечер, тези, които се напиваха като талпи, Дальо ги хвърляше на гръб и ги замъкваше в леглата им. В замяна на това строителите го хранеха, даваха му по някоя работна дреха и той вече не изглеждаше така съсухрен и измъчен, както преди. Дальо беше приятел на всички. Глупаво усмихнат, той винаги фъфлеше своето монотонно “Дал бог добро”.

От време на време строителите си правеха и шеги с него. Опитваха се да го напият, макар да знаеха, че той капка алкохол не вкусва. Един-два пъти за майтап скришно му сипваха водка в чаша с лимонада, а после Дальо, след като изпиваше първата глътка, дълго плюеше, бършеше уста и си мърмореше нещо под носа. Строителите го задяваха, запознаваха го с някое от момичетата в кръчмата, искаха да го сгодяват, но той само се хилеше и не им се сърдеше.

Изминаха два месеца. От Веселие вече не беше останало нищо. Открай докрай се ширеше една гола площадка, подготвена старателно за строежа на резиденцията. Под парещите лъчи на августовското слънце всичко беше като тепсия и нямаше нито едно дърво, под което човек може да застане на сянка. Там, където някъде беше селото, сега се виждаха само три къщи - спалното помещение на строителите, столовата и кръчмата.

Една сутрин един булдозер запъпли нагоре към хълмчето, където още стърчаха останките от полуразрушената църква. Най-после беше дошъл и нейният ред. След ден-два щеше да рухне и тя, щяха старателно да изчистят терена и нямаше да остане и следа.

Един по един строителите започнаха да се събират около църквата и около булдозера, който трябваше да я срине. Заедно с тях, както винаги, беше и Дальо. Току-що добре закусил, той зяпаше към гората и към близките поляни, огрени от утринното слънце.

Техническият ръководител Цветков даде някакви указания на булдозериста и машината застрашително забуча, приближавайки се към източната страна на храма. След малко се чу глух удар, стената се разлюля, но не падна. Булдозерът се върна назад и се приготви втори път да удари стената. Точно когато тръгна и булдозеристът натисна газта, за да увеличи скоростта, Дальо изневидилица застана пред стената и размаха ръце, така както, когато строителите идваха и той ги приветстваше на пътя в началото на селото.

В първия момент никой не разбра какво стана. Булдозеристът изтръпна и ледена пот го обля от главата до петите. Не можеше да спре, а Дальо стоеше като икона пред него и не мърдаше. Делеше го само метър от ревящия булдозер. В последната секунда Цветков – техническият ръководител, се хвърли и заедно с Дальо се изтъркаляха встрани от стената. Този път булдозерът събори стената, но за щастие тухлите не затрупаха Дальо и Цветков, които още лежаха на земята.

Булдозеристът скочи от булдозера и, псувайки, се нахвърли върху Дальо, но Цветков и другите работници го спряха.

След този ден лудият, последният от Веселие, изчезна и никой повече не го видя. Резиденцията така и не се построи, но всичко наоколо остана идеално почистено и тук вечер, когато е много тихо, от гората се долавя едно страшно ехо “добро, добро”.

Българската литература

© 2002 Литературен форум