Литературен форум  

Брой 7 (491), 19.02.2002 - 25.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Изборът на Мария Станкова

Кокичета на двора

 

Божурище е близо до София. Рим е близо до София. Ню Йорк е близо до София. Така е, защото земята е кръгла. Както и да вървиш, все стигаш там, откъдето си тръгнал. То пък и колко Земя е? Хванеш самолета и я прелетиш. Само забравих да питам Рахим Ибрахимов имат ли кокичета в Ню Йорк. Може и да имат, не съм забелязвала във филмите кокичета. Сигурно не са важни. В двора на Рахим, в Божурище, има кокичета. Важни са, защото той им се радва. Самото му име означава великодушен и милостив. Какъвто е Аллах. Какъвто е Бог. Защото “Ние не сме различни. Едни и същи дървета растат по дворовете ни, едни и същи цветя гледаме, еднакви са ни чергите” – казва този човек, който само в родината си е усетил какво е да си друг.

Това е една житейска история. Тя не иска да има нищо общо с “възродителния процес”. И този човек не иска да си спомня за това време. Неприятно му е самото говорене.

- Много се изтъркаха нещата от говорене. Обезличиха се и е по-добре да се забравят. Имаше едно злорадстване, имаше нещо като удовлетворение от наказанието... Като бият друг, не боли. Но не е така. Един свят сме. Като бият един, руши се цялото. На пръв поглед един страда, обаче, без да осъзнават, страдат всички. ... Всеки народ си има съдба. Изживява се. Лошото се забравя. Най-доброто беше, че минахме без кръвопролития. Това е страшно. Имаше тягостни моменти по възродителния процес, но всичко мина... А и строят рухна сам. От собствената си тежест.

- Защо се заселихте в Божурище? – питам, защото той би могъл да живее навсякъде. Чувства се добре на земята.

- Тук живеят хора, които никъде не са си намерили място. Космополитно е Божурище. Близко е до града, а е тихо и спокойно като село. Обичам селото. Не съм се крил в Божурище. Много интелектуалци се заселиха тук, за да избягнат формалностите по жителствата навремето.

Срещата с този човек за мен беше непредвидена. Дори не си бях подготвила въпроси. Отидох просто да послушам разговора му с Марин Георгиев за Д. Казаков. Оказа се съкровище. Човешко съкровище. Оказа се човек, препълнен с доброта и разбиране. През 60-те години идва в София. Кандидатства в Художествената академия и не го приемат. Защото е различен. Там се запознава с Казаков и оттогава животът им някак се сплита. Почти до края на художника. Самият Рахим Ибрахимов рисува и, без да съм разбирачка на графичното изкуство, мога да кажа, че нещата, които видях, са хубави. Движат се и са живи. Всичко, което е научил е от търпеливото му присъствие в Академията. Посещава лекциите като слушател. Работи като индустриален художник в институт "Пушкаров”. Той не крие, че не е приеман сериозно и оценен заради произхода си, но това не го обижда.

- Винаги съм бил малко настрана. Различието трябва да се подчертава, да не се плашим от него.

Преди събитията взима малкия си син и с него заминава на екскурзия в Италия.

- Знаеха, че няма да се върна, но нямаше как да ме спрат. Не ме спряха. В Рим се установихме. Беше много трудно в началото. Бях просяк. С детето спяхме на тротоара. След няколко месеца си намерих работа като реставратор. Всеки ден вървях от врата на врата и питах за работа. Тежко е докато те приемат. Като видят какво можеш – ценят.

- А с езика как се справи? В лагер държаха ли ви?

- Нали съм двуезичен от дете. Езиците ми се отдават. Лесно уча. Поназнайвах италиански, а там учех езика от радиото. Лагери няма. Само първо питат бил ли си комунист.

- Защо не остана в Италия?

- Италия не е за имигранти. Тя е транзитна страна. Всички отиват в Италия, за да продължат към Америка. А и тогава не беше добро време. Прииждаха отвсякъде емигранти. От Африка, от Азия, от Източна Европа. Работиш, събираш пари и заминаваш... Много се вълнувах за образованието на детето. Бях чувствителен на тема образование. Големия ми син го изгониха от художествената гимназия по време на възродителния процес (големият син на Рахим Ибрахимов е Ерол – солистът на “Уикеда”). Не исках и малкият да изживее разочарование. А и всички познати ми казваха, че образование може да се получи само в Америка. Събрах пари и заминахме. Настанихме се в Сан Франциско. Синът ми завърши художествено училище със златен медал. Аз завърших колеж по изкуствата в Ню Йорк. Работехме и учехме. Много се работи там. Никога не се дава работа завинаги. Няма възможност да се отпусне никой. Всеки ден може да е последен работен. От друга страна, работиш ли – всичко ти е уредено. И къща можеш да си купиш, и да живееш добре. Има огромна разлика между тук и там. Тук имаме старата култура, спокойствието, общуването. Там има друго – гоненето на материалното. Лошо отношение има само към тези, които са на социални помощи. За тях всички врати са затворени... Трябва да се работи. Българите не разбират света. Ние, българите, сме царе на оплакването. Много се оправдаваме с миналото. Все някой ни е виновен. В Америка няма време за тези неща. Лошото е, че всички, които са били там, са видели как трябва да бъде, а като се върнат в България карат по старому.

- Защо се върна?

- Разболях се. Не можех да работя. В Америка и медицината е бизнес. Ако си само на застраховки и осигуровки, получаваш нискоквалифицирана или почти никаква помощ. Само богатите могат да си купят здравеопазване. Много е скъпо. Непосилно е. У нас е друго. И лекарите са много добри, и отношението не е според парите. Мило ти става като се отнесат внимателно към теб. От няколко месеца се лекувам тук и вече съм много по-добре. Дори мога и да работя някои неща.

- Как намираш България след толкова време?

- Обезличено е всичко... в културата искам да кажа. Някак няма лице. Няма индивидуалност. Човек не трябва да се губи в тълпата. Напротив, трябва да си остане. Трябва да се отличава. Сега сякаш само средни хора живеят. Средният човек обича умереното, не обича крайности, странности. Той не приема различните от него. Не се радват хората един на друг. Всеки за всеки е придобивка. Бъди щастлив, че имаш другия.

- А политическият живот?

- Там е лесно. Търси ли се конфликт, винаги се намира.

- От какво си се страхувал винаги?

- От какво? Как да има смелост, ако няма страх? Човек непрестанно трябва да се безпокои за нещо. Не е страх, безпокойство е. Безпокойството кара да се върви напред. Като си страдал, започваш да се страхуваш, в смисъл да се паникьосваш, тогава ставаш вреден за себе си. Паниката е лош съветник. Тя кара човек да бяга. А то трябва да се върви.

Рахим Ибрахимов е творец. Творец в най-пълния смисъл на тази дума. Той може да сътвори всичко. С Казаков са творели бетонни плочи и мазилки дори, защото всичко, произлязло от човешката ръка е труд и творба. Той пише стихове. Живописва. Живее и животоописва. С толкова уважение и приятелска топлина разказва за Казаков, така уважава странностите му, че ме накара да си спомня, че човек отговаря на името си.

Между другото, искам само да вмъкна, че мохамеданската молитва “Аллах е велик...” звучи по абсолютно същия начин както и “Отче наш...”, когато е казана със сърцето.

И като свършвам тази история, се сещам колко въпроси можех да задам на Рахим Ибрахимов. От друга страна, как да нарушиш спокойствието на един човек, който е намерил мястото, където да остане сам със себе си. Защо да разбиваш мълчаливия свят на рисунката с гръмогласно звучащите думи? Всичко, което има да каже, той го казва на листа пред себе си. И така е с всеки творец, каквото и да е името му, каквато и да е молитвата му, каквито и да са бягствата му и въпреки страданията му. И всеки е Бог, докато може да погледне напъпили кокичета и да каже: Това е добро.

 

Рахим Ибрахимов

***
Спри Се и Се Събери в цялата си Същност
Аз шептя към Теб през Хаотично
Разпилените Ти Мисли

Аз се Обвинявам с цялата си Всеотдайност
През Топлото Ти Тяло... И прониквам
В твоето Съзнание

Разпростирам се във Всеки Краен
Кът от Твоята Материя
Милвам Се, Дивя Се в Лабиринтите
на Светоусещането Ти
И Ето... Чувствам Как се Губя
Част По Част... Избледняващ, Излиняващ
Със Дръзновено Отчаяние във Безкрая Ти

...Шептящ Безнадеждно във Захлас и Унес
През Всяка Животворна Фибра
на Горещата Ти Същност

***
Аз Те Моля
Заради Блясъка На Очите Ти
Аз Забравих Своята Вяра
Заради Нежния Шепот на Твоите Одежди
Аз Забравих Да Се Моля на Бога
Заради Аромата на Гърдите Ти
Аз Бях Готов Да Прекося Могъщия Океан
И Все Още Продължавам Развълнуван На Пръсти
Да Стоя
Във Очакване на Твойта Сурова Присъда
Покорно и Тихо Склонил Глава Във Неизвестност
и Невединие
Пред Твоята Тежка Входна Врата
Като Последния Просяк Молещ Милостиня
Като Най-Дълбоко Разкайващ се Грешник
Обезправен от Човешката и Божията Нежност
и Милост
Коленичил Пред Теб… Със Сълза Гореща, Напираща,
… Аз Те Моля

***
Движа Се Към Теб
Като Космическо Тяло
Беззвучно, Плавно, Смирено
Виждам Те в Извънземния Полумрак
И Надвисвам Над Теб
Примамен, Притеглен, Омагьосан
Закръглените Ти Земни Форми
Ме Омайват, Наелектризират и Размишляват…
Валя Върху Теб Като Сребърен Прах
Прониквам Изтръпнал в Плътта Ти
Като във Топла Благодатно Уханна Пролетна Угар
И Ти Ме Раждаш Наново
Освежен, Дръзновен и Безкраен

Българската литература

© 2002 Литературен форум