Литературен форум  

Брой 7 (491), 19.02.2002 - 25.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ШЕПОТИ

Маргарит Жеков

Земните измерения на величието

 

На 31 януари 2002 г. се навършиха 148 години от рождението на Стефан Стамболов - "един от най-заслужилите българи", както го нарече Радио FM Classic на самия 31 януари в единственото си посветено на годишнината изречение.

Да си призная, лаконичността на Радио FM Classic и споменатото определение за личността на Стамболов ми напомниха за фрагмента на Атанас Далчев по повод една принизяваща похвала по адрес на Кирил Христов: "Преди време четох една бележка, дето Кирил Христов беше наречен снизходително "наш талантлив поет". Тази похвала ме възмути. Ако Кирил Христов е само талантлив, тогава всички ние останалите какви сме? Кирил Христов е между петимата най-големи български поети наред с Ботев, Вазов, Пенчо Славейков и Яворов…"

Що се отнася до българските държавници обаче, Стамболов си остава единствен, безподобен връх в новата ни история и това се е разбрало още веднага след смъртта му, ако съдим по една приведена в иначе русофилския роман на Александър Беровски "Корона и кръв" френска посмъртна оценка за него: "По-късно България ще издигне паметник на тоя човек, защото той е, единствен той е, който създаде България и тя му дължи всичко".

Както се вижда, този отзив има и пророческо звучене, макар че паметникът на Стамболов в София, изобразяващ посечената му глава като поставена досущ на земята и сякаш захвърлена нехайно край булевард "Цар Освободител", звучи по-скоро като възвеличаващ убийците трофей в нозете на коня от недалечния паметник на Александър Втори.

Нищо чудно, че, както пише в броя си от 1 февруари тая година в. "Демокрация", "пред паметника на бележития възрожденец дойдоха по-малко от 20 души". От една страна, хората, слава Богу, осъзнават безсмислието на идолопоклонството, а от друга страна, надявам се, споменуват Стамболов "в сърцето и в душата", чествайки го чрез съкровено следване на духовния му пример.

Показателно за духовния ръст на Стамболов е едно негово писмо до двореца от 1895 година, в което той, броени дни преди гибелта си, благославя невръстния тогава престолонаследник Борис Трети. По-късно, както е известно, това благословение се сбъдва в живота на цар Борис Трети тъкмо чрез една сходна с тази на Стамболов саможертва за родината: цар Борис Трети, както и Стамболов, е убит от една от Великите сили с мълчаливото съучастие на всички останали и дори гробът му е поруган по начин, който силно напомня за оскверняването на гроба на Стамболов.

Разбира се, гробовете на великите личности също не бива да се превръщат в идоли. Често за това се погрижва и самото провидение, като ни оставя в неведение относно мястото, където са погребани знаменитите ни ближни. Такъв е случаят с гроба на Моисей например, както е засвидетелствано и в Библията: "…и до днес никой не знае гроба му" (Второзаконие 34:6). Прочее, за Моисеевия гроб няма и защо да се безпокоим, след като в Новия завет съвсем ясно е намекнато за възкресението на Моисей в плът (Съборно послание на Юда, стих 9).

Обглеждайки участта на истински великите, благородните духом хора, можем да забележим, че срещу тях, особено в България, почти винаги са били насочени сплетните, злепоставящите клевети и нападки на подставената част от обществото. В случая със Стамболов бихме могли да се съгласим с думите на днешния, цитиран от вестник "Сега" италиански министър-председател, че "никога не бива да се подава оставка".

Не бива обаче да забравяме, че целта на благородния, богопосветено изживян живот е не в успеха в политииката, която е всъщност неизменно противопоказна на духовността, а в съпричастието към небесната радост, съпровождаща покаянието на каещия се грешник. Неслучайно Христос подчертава, че "ще има повече радост на небето за един грешник, който се кае, отколкото за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние" (Лука 15:7). Спасителят се радва повече за каещия се грешен земен жител, отколкото за деветдесет и девет праведници от непадналите в грях светове във Вселената. Оттук произтича и влиянието на истински великата, христоподобна човешка личност. Тя или предизвиква ожесточена ярост у закоравелите злотворци, или покаяние у онези, които, на фона на нейното саможертвено човеколюбие и родолюбие, съзират греховността на своето равнодушие, продажничество и използвачество.

Българската литература

© 2002 Литературен форум