Литературен форум  

Брой 7 (491), 19.02.2002 - 25.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пол Валери

 

“По-голямо мисловно значение и повече музика, отколкото носи или може да понесе обикновената реч” – тази максима на Валери сякаш иска да свърже двата полюса без неизбежното късо съединение, да допре двата края на поетическата парабола, без да се получи омагьосан кръг. Цялото творчество на Пол Валери е доказателство, че пренебрегването на едната – която и да е – от същностите на поезията би довело до литературно доктринерство; не много обемно, то носи на сериозните творци утехата, че и в най-модерните времена изкуството може да бъде класическо, т.е. да принадлежи не само на момента, но и на миналото и на бъдещето. Поезията на Валери е интелектуална, но без студенината на Маларме, страхът от когото го обрича на повече от двадесетгодишно мълчание; без формалното съвършенство да е издигнато във фетиш, нещо така характерно за средните. (Преводачът)

Пол Валери

Към Платана

подписн на Пол ВалериНа Андре Фонтена

Стоиш, могъщ Платан, и като снажен Скит,
разголваш бяло тяло,
ако не бе пленен и с крак, в пръстта забит,
какво ли би те спряло.


Лазурът, люшкал те, сред твоя шушнещ мрак
блажено си почива,
а майката земя, левенте еднокрак,
те спъва с кал леплива.


Възпира твоят лоб и ветрите дори;
но нежна и сърдита
земята сянката ти няма да дари
с насладата да скита.


О, тоя лоб, облят в мъзга и слънчев зной,
и с пориви стремглави;
ти раснеш млад и свеж, но вечният покой
е в мощните ти стави.


Като настръхнал змей - и в люспи, и в бодли -
напират в строй ужасен
десетки като теб - тополи и ели,
и дъб кръстат, и ясен -

които, сграбчени за босите нозе
от мъртвите в земята,
усещат как, веднъж политнали, не се
завръщат семената.


Трептежът, прелестта на бука, всеки път,
о, Парки благосклонни,
напират всуе към небето и гребат
с весла от мощни клони.


Живеят те сами, ликът им просълзен
сред смътното се губи;
със сребърни ръце, от първия си ден
напукани и груби.


Когато вечер те въздишка изтърват
към бледата Венера,
тя, пламнала от свян, ще седне в своя кът,
по-девствена от вчера.


И изненадана от тях, ще я плени
пророческата сила -
залог, че млада плът към бъдещите дни
очи е устремила.


Но ти, с най-чистите ръце от всяка твар,
сред златната вихрушка,
ти, в който призракът на нощния кошмар
и през деня се люшка,


обилен, извисен, тревожно-горд листак,
горнякът щом засвири
сред вихри от лазур, злата и първи сняг
на твойте звънки лири,

изохкай... не мълчи... О, жилав, млад Платан,
гъни се, вий се в мрака,
жали се, но върни гласа необуздан,
плача на северняка!

Бичувай се... Не си ли мъченик и ти,
сам кожата си свлякъл;
и с пламъка спори, че вместо да лети,
се връща в своя факел!


За бъдния орляк е твоят химн, Платан,
а пък душата страда,
за да трептят листа по ствола, чийто блян
е лумналата клада.


Аз тебе те избрах, величествен и млад,
че в тебе сила блика;
небето чака те, о, свод от сенчест хлад -
върни му ти езика!


О, как поетът горд, съперник по закон
на вечните Дриади,
би галил твоя ствол, тъй както своя Кон
по хълбоците млади.


Дървото казва: - Не! - възправило глава
сияйно-горделива, -
о, нека бурята и мен като трева
ме гъне и превива!



Приятелски лес


Вглъбени и с помисли чисти в душата,
по път лъкатушен сред злачна лъка
вървяхме отдавна - ръка за ръка -
безмълвни... сред мрачния свят на цветята.


В зелената нощ на лъки и ливади
сами - годеници под звездния свод -
деляхме луната - блестящия плод,
наслада за луди и влюбени млади.


А после умряхме на мека морава
далече, сред сянката нежно-болнава
и шепот на чезнещ в мечти гъсталак;


и горе, в безкрайното вечно сияние,
облени в сълзи се намерихме пак,
о, скъпи приятелю мой по мълчание.



Пчелата

На Франсис дьо Миомандр

Какво е, пчела златочела,
по-нежно, по-смъртно от жило,
над кошника мой закръжило,
наметнат със сън от дантела.


Боцни ти кратунката свежа -
гръдта, любовта ми приспала,
та, пламнала пак, над овала
на буйната плът да се свежда.


Чрез мъката чувствам се силен:
о, по-добре мигом ужилен
пред тлеещо дълго страдание.


Мен златната болка зове ме,
без нея какво ли страстта ни е:
умира - уви! - или дреме.


Наровете

Пукате се, нарове корави,
от зърната - този сочен взрив;
сякаш виждам някой лоб плешив,
пръснал се от мисли величави.


Толкова обгарящи слънца
с кръв във вас, о, нарове, прелята,
че от гордост пръсват се зърната -
тупкащи рубинени сърца.


И кората ви от сухо злато
пукне ли, и всичко е облято
с пламналата кръв на сока свеж,


вашата пукнатина сияйна
пред душата ми разкрива тайна -
тайнството на нейния строеж.

Преведе от френски: Кирил КАДИЙСКИ

Из подготвяната за печат Антология "ОТ ВИЙОН ДО ВИАН", второ допълнено и преработено издание

Българската литература

© 2002 Литературен форум