Литературен форум  

Брой 8 (492), 26.02.2002 - 4.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Астрид Линдгрен

Из "Кати в Италия"

 

В средата на миналия век Астрид Линдгрен пише своята най-автобиографична трилогия: "Кати в Америка" (1950), "Кати в Италия" (1952) и "Кати в Париж" (1953). Тези великолепни, чисти романи, излизат за първи път на български език в поредицата "Съвременни детски романи" на издателска къща "Пан".

Случи се така, че докато подготвях за печат романа "Кати в Италия", дойде вестта, че Астрид Линдгрен е починала в съня си. В същия този ден прочетох изпълнените с жива радост страници, които предлагам на читателите на "Литературен форум".

Цанко Лалев

 

Адриатика миеше с могъщите си топли вълни плажа на Лидо и заливаше големия ми пръст, с който се опитвах да издълбая името на Ленарт в пясъка. Когато вълните се оттегляха в морето, името изчезваше, сякаш никога не е било. Ленарт също изчезваше, сякаш никога не е съществувал. Оставаше само болката в сърцето ми.

Ева лежеше до мен на белия пясък и се опитваше да ме вразуми. Тя отказваше да приеме сериозно историята с Ленарт.

- Не си внушавай, че си влюбена - казваше тя. - Просто си заразена от обстановката. Венеция се оказа твърде силна за теб.

- Влюбена съм в Ленарт - настоявах аз. - Това не е свързано само с Венеция. Навсякъде щях да съм влюбена в него.

- Но не и в Сундбиберг в някой дъждовен ноемврийски ден - възрази Ева. - Не! Всичко е от тази Венеция, само тя е виновна. Тук всички пощуряват. Вагнер и Мюсе, и лорд Байрон например. Нима и те не са седели тук, стенейки от любовна мъка?

Кимах замаяна. Вагнер, Мюсе, Байрон и аз, ние знаехме що е любов. Ева обаче не знаеше. Досега и аз не знаех.

- Ева - промълвих отчаяно, - никога вече няма да го видя. Той дори не знае в кой хотел живеем. Никога вече!

- Никога вече - повтори Ева като ехо. Беше влудяващо. Имаше ли други думи в човешкия език, които да крият в себе си повече безнадеждност и горчиво отчаяние: никога вече?

Погледът ми блуждаеше тъжно над вълните на Адриатика и дългия пясъчен бряг, по който някога лорд Байрон е препускал на своя кон. Но това е било някога. Единственият, който препускаше сега по брега, беше господин Густафсон. Без кон. Тъкмо беше излязъл от морето и правеше гимнастически упражнения. Останалата компания лежеше пръсната на достатъчно разстояние от нас. Можехме да обсъждаме необезпокоявани моето нещастие.

Ева ме хранеше с грозде, за да ме утеши, а аз плюех меланхолично семките наоколо и тъгувах. Накрая Ева се ядоса.

- Вагнер, Мюсе, Байрон и ти - каза тя. - Когато Вагнер е бил влюбен във Венеция, композирал "Тристан и Изолда", а Байрон написал "Дон Жуан". А ти какво правиш? Хленчиш тук и ми плюеш семки от грозде в косата.

- И аз ще пиша - заявих аз и станах. - На Ян. Живее си той там и си мисли, че всичко е както преди. Това изобщо не е така. Ще взема да му пиша.

- Няма ли да размислиш преди това няколко дни? - предложи Ева.

- Няма какво да размишлявам - отсякох аз и тръгнах право към хотела.

Трудно беше да се напише такова писмо. През цялото време имах неприятното чувство, че Вагнер, Мюсе и Байрон надничат през рамото ми. Но аз все пак се опитах, доколкото мога, да обясня на Ян, че сега знам със сигурност онова, което винаги съм подозирала: ние с него никога няма да се съберем. Само щяхме да бъдем нещастни, ако бяхме опитали. Писах, че тук, във Венеция, лудостта звънти с хиляди звънчета и аз съм безнадеждно загубена. "Сложи ме в едно чекмедже и ме забрави!" - написах аз. Залепих плика дълбоко покрусена и занесох писмото на портиера.

Да, да, знам, че това е едно нескопосано писмо и че вие бихте го написали много по-добре, махнах нетърпеливо на Вагнер, Мюсе и Байрон и тръгнах да търся Ева.

И ето я нея с господин Малмин под едната ръка и господин Густафсон под другата. Цялата компания искаше да отидем във Венеция и да разгледаме Двореца на дожите и сломеното ми сърце не беше достатъчно сериозно страдание, за да се освободя от задължението да вървя с тях.

Промъкнах се при Фрида Стрьомберг. Приятно беше да си близо до нея, когато си тъжен. Тя беше най-стабилният човек на тази земя. Докато пътувахме през лагуната, седях до нея.

- Фрида - прошепнах й аз, - била ли си някога влюбена?

- Да, веднъж - отвърна с готовност Фрида, сякаш бях я попитала колко е часът.

- А той обичаше ли те?

- Не - отвърна спокойно Фрида. - Беше учител при нас, у дома, и беше десет години по-млад от мен и освен това вече беше сгоден.

- О, Фрида, ти не беше ли нещастна? - попитах аз, изпълнена с жалост.

- Нещастна? - попита Фрида. - Никога през живота си не съм била толкова щастлива. Божичко, беше прекрасно!

Погледнах я подозрително. Какво прекрасно можеше да има в една несподелена любов?

- Не можеш да си представиш какво каза той веднъж за мен! - продължи оживено Фрида. - "Госпожице Стрьомберг, вие наистина имате хубав глас", каза той. Беше диригент на нашия църковен хор, знаеш ли. Аз също пеех там. Понякога ми поверяваха соловите изпълнения. И след една такава репетиция той ми каза тези думи. Всички ни чуха. Бяхме пред сградата на училището и се разотивахме. Не можах да заспя цялата нощ...

Не успях да чуя нищо повече за сърдечните тайни на Фрида, защото пристигнахме и трябваше да слезем от корабчето.

- Да, да, всеки си има спомени - каза Фрида и ме погледна с блеснали очи. - Едно искам да ти кажа, Кати, прекрасно е да си влюбен. Дали са ти отвърнали със същото, или не, няма никакво значение.

Потънала в мисли, вървях към Двореца на дожите. Може би бих могла да се науча да се задоволявам с толкова малко. Може би е възможно да прекараш остатъка от живота си с няколко думи, които някога е казал любимият човек. Няколко думи на възхищение. Зарових се в спомените си, за да открия нещо хубаво, което Ленарт бе казал за мен. Нещо, от което да черпя утеха в предстоящите самотни дни и нощи.

- И вероятно вече не се биете - беше казал той, единственото, за което се сетих. Това би могло да се приеме за похвала. Но беше твърде хилаво за утеха през идните години.

Пред Двореца на дожите заварих господин Густафсон, потънал в транс, вперил взор в една плаваща бирария, която излизаше изпод Моста на въздишките. Какво говоря - плаваща бирария? Всъщност имах предвид бирена гондола. Бирена гондола, управлявана от един едър пеещ гондолиер, а на заден план мостът с печална слава, по който толкова бедни хора са поемали тежкия път към килиите на венецианския затвор.

- Нима и бирената гондола е толкова романтична! Това вече е прекалено! - казах на Ева. - В такъв град човек е беззащитен. Просто нямаш никакви шансове да се измъкнеш невредим.

Ева призна, че наистина е трудно.

 

Дължа извинения на Тициан, Тинторето и Веронезе. Те вероятно бяха надминали себе си по стените на Двореца на дожите, но в този ден аз нямах очи за таланта им. Само на едно място спрях и проявих интерес към изкуството. Там Тинторето беше нарисувал един човек, чието чело ми напомняше малко за Ленарт.

Но Ева беше в стихията си. Тя твърдеше, че е започнала да вярва в прераждането на душите. Била твърдо убедена, че през петнадесети век е била хубавата, обсипана със скъпоценни камъни съпруга на венециански дож.

- Краката ми се чувстват много удобно на този паркет - рече тя самодоволно и направи няколко жизнерадостни стъпки в ритъма на самбата.

Интересно, че хората, които вярват в прераждането на душите, винаги са били нещо необикновено в предишните си форми на съществуване - египетска царица, Хенри VIII или нещо подобно. А Ева, естествено, съпруга на дож. Тя описваше с увлечение блестящите балове, които е давала на венецианците в огромните зали на двореца. И никак не се притесняваше от факта, че съпругът й, дожът, от време на време прескачал до площада, за да обяви пред народа някоя и друга смъртна присъда, защото това запълвало достатъчно време, за да може съпругата му да танцува необезпокоявана с тъмнокожи млади благородници. Когато някой от кавалерите й дотягал, тя пускала малко анонимно обвинение в зловещата лъвска паст в стената пред покоите на тримата инквизитори, например, че заплашва сигурността на държавата. И това решавало въпроса за земния път на кавалера.

- А когато главата му паднела, аз съм казвала само "хопала!" - шепнеше доволно съпругата на дожа и подреждаше златните си къдрици. На следващия ден щяхме да напуснем Венеция и след като приключихме с Двореца на дожите, аз предприех последен отчаян опит да намеря Ленарт. Помолих Ева да ми помогне.

- Защо да не се разпръснем във верига и да направим хайка по "Мерсерия"? - помолих я аз.

- И тогава навярно ще открием избягалия момък, заспал под една ела, напълно невредим въпреки сковаващия нощен мраз - отвърна Ева.

Накарах я три пъти да обходим "Мерсерия" и видяхме там много, много хора, които си приличаха по едно нещо: не бяха Ленарт.

- Би трябвало да внимаваш повече за вещите си - смъмри ме Ева. - В Милано загуби ръкавиците си... да кажем, че е било случайност. Но да загубиш двуметров мъж, това е направо престъпно нехайство, така да знаеш.

- Ленарт не ми е собственост - хленчех аз. - За съжаление, не.

Така беше. Но защо обикалях и го търсех? Едва сега разбрах, че положението нямаше да стане по-добро, ако го намерех. Какво се беше случило всъщност? Двама сънародници се срещат неочаквано в чужбина, вечерят заедно и това е всичко. Където и да се намираше Ленарт Зундман, той вероятно отдавна беше забравил за моето съществуване. Предадох се.

- Гондола, гондола - викаха гондолиерите край Понте ди Риалто. На този стар мост бедният венециански търговец заложил при Шейлок къс от собствената си плът. Но, за щастие, мъдростта на Порция го спасила в последния момент, когато Шейлок вече точел ножа, за да му изтръгне сърцето. О, Шейлок, Шейлок, би могъл да получиш моето вместо неговото! То ми е само тегоба и мъка!

- Гондола, гондола!

Не беше нужно да викат два пъти. Ева вече беше се запътила към една гондола

Нощ над Венеция. "Такава сребриста нощ, когато и ветрецът целувал е дърветата тъй леко, че да не шушне лист", пише Шекспир в своята венецианска драма.

Не се наемам да твърдя, че разходките с гондола са лечебно средство срещу нещастна любов, но те помагат да постигнеш това усещане за покой. Приятно беше да се носиш, изпълнен с такава тишина, по тесните, виещи се канали. Да си седиш кротко и да мислиш за Ленарт вече без никаква надежда, докато се плъзгаш покрай тъмните къщи и осветените улички, в които се смеят и играят деца, да чуваш предупредителните викове на гондолиерите, когато завиваш на някой ъгъл, да надничаш в малките градини, да си седиш и да мечтаеш, и да се вслушваш в тихия плясък на греблата. Не, аз не твърдя, че разходките с гондола помагат при нещастна любов, напротив, но поне помагат да я понесеш. Откриваш, че въпреки всичко е хубаво да си влюбен, хубаво е и да живееш!

Превод от шведски: Десислава Лазарова

Българската литература

© 2002 Литературен форум