Литературен форум  

Брой 8 (492), 26.02.2002 - 4.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

КРИТИКА И ИСТИНА

Литературната критика - има ли я у нас? Едва ли. Към нея е приложима модерната думичка "подмяна". Безпристрастният подбор на автори и заглавия е подменен с лични приятелства и дружески връзки. Оттук задълбоченият анализ на текстовете се подменя с неубедително мотивирани хвалби. Критическите статии - в огромния случай - са по-скоро публицистични есета. Липсва проблематика. Липсва аргументация. Липсва отрицанието. Как читателят да се ориентира в стойностите на книжния пазар, когато специализираните издания го заливат единствено с дитирамби? Готови сме на дискусия по тази тема: ако не да отстрани проблемите пред българската критика, то поне да ги идентифицира.

Милена Кирова

Критиката и удоволствията от нея

 

Състоянието на критиката в обобщеното пространство на една национална култура обикновено "снема" в себе си цялостния модел от нагласи, отношения и структури на мислене в границите на някакъв исторически положен период от развитието на тази култура. Още повече това се отнася за т.н. "оперативна критика" - металитературен дискурс, чието "мета" или "отвъд" се колебае много близо да рождената граница на литературното битие. Нейната сила е в способността за динамична и адаптивна реакция, за бърза и компетентна ориентация сред началния хаос на прииждащата литературност. Демиургичният аспект на оперативната критика е положен в умението да се подрежда безредието, да се полагат посоки на обобщение и типологизация, да се предлагат модели и структури на представата за литературен процес. Все пак най-голямо изкушение в нейната практика е скрито в това, че тя легитимира един особен вид профетична идентификация на пишещия субект. Той се самопреживява в словото, което вижда скритото, посочва успехи и грешки, изказва мнение, порицава-и-хвали…

Тук непременно трябва да добавим един момент на провиденциализъм, опит да се погледне в бъдещето и нещо повече - да се повлияе върху посоката на неговата хипотетична реалност. Защото "поглеждането" е в някакъв смисъл вече въздействие, мистичен контакт с "отвъдното" в историческия процес. Тук всъщност трябва да кажем, че оперативната - повече от всеки друг вид - критика е съприкосновена с властта. Разбира се, имам предвид властта да знаеш, да разбираш и да изказваш мнение, да оценяваш и да въздействаш върху формирането на литературните вкусове, на културния интерес. Това ни дава основание да кажем, че тя е дискурс, който притежава засилен перформативен или непосредствено действен аспект. Повече от другите видове критика оперативната "прави нещо с думи", в този смисъл тя е способна да породи по-висока степен на социално удовлетворение за своя творец. Така стигаме до въпроса за удоволствието да бъдеш критик.

То се случва в илюзията, че правиш настоящето на утрешната история, че сам израстваш в субект на историческия процес. Очевидна е опасността, в състояние да погълне, да разболее пишещия човек, като го подведе да развие един особен "синдром на контрольора", който превръща авторитета в авторитарност, професионализма - в жажда за власт. Все пак няма как да се отрече, че критиката е институция. Тази особеност ясно личеше през изминалите десетилетия на тоталитарен държавен режим, когато тя се беше превърнала в институция с горделиво-слугински, партийно-административен характер. По-незабележимо изглежда институционалното начало в условията на плуралистичен културен живот. В този случай се променя цялата парадигма от "властови" качества, вложени в желанието/потребността да се прави критика: професионална компетентност вместо държавен пост, разумна последователност на предпочитанията, теоретична подготвеност вместо партийно пристрастие, поглед "отвътре" на механизмите, които случват появата на конкретни явления, вместо поглед "от горе", от предпоставеното съждение за тяхната ценност.

Всичко това ме навежда на мисълта, че трябва да кажа нещо, което може да прозвучи носталгично и старомодно, особено върху фона на постмодерните страсти, нещо за "характера на критика" или за личностното присъствие на пишещия субект. Не искам да внуша мисълта, че критиката може да бъде огледало за биографичния характер на своя създател, но тя при всяко положение разиграва персоната на неговото присъствие в публичното пространство, поради което има - в буквалния смисъл на думата - персоналистичен характер. Оперативната критика, с други думи, е повече "лице", отколкото "глас", ако използвам една традиционна метафорична опозиция за разпределение на социалните роли. Тя предполага "личен" тип присъствие в пространството на културния опит, мрежа от техники и стратегии на транссубектните, междуиндивидуални връзки и отношения.

На пръв поглед изглежда, че към групата от "предимства" на критическия дискурс би трябвало да добавя нещо много специфично и съблазнително - представата за неговия интуитивен характер. Нищо по-естествено от това да си кажем, че оперативната критика е в някаква степен интуитивен вид разсъдъчна дейност, че тук действа почти мистичният принцип на несъзнателното налучкване, на "вродения" усет към качествата и перспективите на литературния текст. Оксиморонът "интуитивен вид разсъдъчна дейност", който използвах, може да изглежда красива, но е във всеки случай поетическа реторична фигура. Много далече от умението за интуиция, критикът се съгражда, по-бързо или по-бавно, но винаги постепенно. Неговите качества, включително тези, които изглеждат "вродени"/вградени в биографичната му персона - например способността за бърза реакция и добра адаптация - са предмет и цел на придобиване чрез волеви усилия и целенасочен характер. Централно място сред тях обема количеството професионална култура, на което е способен един критик. Както всяко умение, както всеки почтен занаят, критиката се учи и усвоява. Нейната практика се намира в тясна връзка с методологическата ориентация, с идеологическите нагласи и с теоретичната ерудиция на пишещия човек.

Критическият вкус, даже когато е много "личен", представлява социално явление. Той не може да бъде вкус "изобщо", вкус към някаква универсална Истина за стойността на литературния текст. Нека вземем за пример края на XIX век (втората половина на 80-те и 90-те години). Известно е, че критиката по това време не съзира и още по-малко признава поетическите достойнства на една толкова важна книга като "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов. Художествената нестандартност на текста, неподражаемата жанрова и дискурсивна разноречивост, разнопосочната идентификация на повествуващия субект не са само гениално прибързване на един надскочил времето си творец. Още по-важно ми се струва това, че "Записките" - именно в тяхната нестандартност и странност - са в много голяма степен текст, който е възможен и характерен точно за 80-те години на XIX век. Имам предвид доминиращите особености на литературното мислене в този момент: разколебаност на границите между литературни, паралитературни и нелитературни явления, неяснота на нормите за високо и ниско, за настояще и минало, за история и действителност, ниска степен, в която се институционализират името и персоната на твореца… "Записките" на Захари Стоянов и критическият дискурс от края на XIX век са родени в една обща парадигма от културни потребности, способности и нагласи. Това, което се оказва непреодолимо за критиката в онзи момент, е именно липсата на дистанция, нямането на отстъп, който да й даде мяра за отчуждена и обектна, ако не обективна, преценка. Този тип "разстояние", важен за "критическия разсъдък", не се появява интуитивно, от "само-себе-си", той се полага и съгражда в знанието и опита, постига се с цената на рационални усилия за подготовка и образованост. Така например "интуицията" представлява по-скоро натрупан модел за ориентация върху основата на многократни опити и сравнения с примера на други модели от други критически текстове.

Разбрана като исторически и социален конструкт, критиката по принцип не може да бъде универсална и независима. Претенцията за "универсална" оценка на "здравия разум" обикновено прикрива липсата на теоретична саморефлексия и някакъв вид паралитературна "всеядност" от страна на пишещия човек. Онази критика, която оказва известно влияние върху колективната публичност на своето време, може да бъде само "тенденциозна". С този термин, носталгично заимстван от езика на д-р Кръстев преди век, се опитвам да означа едно двойно усещане или по-скоро една идея с два различни плана на разсъждение.

Критиката, от една страна, е вместена в идеологическия модел, специфичен за литературната дискурсивност на периода, в който се появява. В този смисъл тя неизбежно носи "тенденцията" на манталитета, на културните стратегии за самоизраз в общественото съзнание. От втора страна обаче, за разлика от художествената литература, критиката не може да се остави да плува по течението на доминиращите, но дифузни структури на мисълта. Тя трябва да изказва ценностни съждения с повече или по-малко категоричен характер, да проблематизира наличието на достойнства и слабости, да типологизира явленията, да ги в-режда ретроспективно и проспективно, с поглед към целостта на историята - напред и назад. С всичко това не би могла да се справи, ако не притежава една донякъде неподвижна позиция на преценка, оптически централизъм на представите за добро и лошо, актуално и старомодно, авангардно и замряло в прегръдките на традицията... За да може да прецени кое в потока от днес ще остане за утре, критиката най-напред трябва да има идея за това какво представлява "днес" и какво - "утре". От нея следователно се изисква да бъде саморефлективна по отношение на необходимостта да избира между разнопосочни смисли и ценности. Всичко това ме кара да кажа още веднъж, че оперативната критика не може да не бъде "тенденциозна", защото "тенденцията", разбирана в по-широк смисъл, представлява иманентен аспект на нейното мислене и е тясно свързана с умението да се разбира феноменологията на протичащите явления, да се постигат генеративните отношения в историческия процес, да се сглобяват убедителни визии за посоката и бъдещето на литературната текстовост.

Един специфичен аспект на тази "тенденциозност" е опитът да се осмислят протичащите явления, да се "провиди" настоящият културен живот през интерпретативната позиция на това, което ще се наложи като важно и перспективно в неговото развитие. За разлика от други металитературни дискурси оперативната критика не може да практикува главно утвърдени модели на отношенията между наличните текстове. Тя пресреща всеки нов текст в неговата рождена липса на връзки и отношения, прави от текста явление, като го разполага в контекста на други културни прояви. Няма критик, който може да пише за всичко, даже за всичко сравнително важно, появило се в продължение на някакъв период. Още с избора на обекти за прочит той проявява комплекс от умения за оценка, теоретична подготвеност и историческа прозорливост. Критиката, претендираща да бъде изцяло "нетенденциозна" и "независима", в най-добрия случай ще придобие силно импресионистичен и фрагментарен характер (което, разбира се, е друг вид "тенденция"); тя е заплашена да се прелее в жанровото пространство на безбрежния есеизъм.

 

Следва


* Този текст е част от предговора към книгата "Критика на прелома. Нови явления и посоки в българската литература от края на XX век", която предстои да излезе в издателство "Пан - ВТ".

Българската литература

© 2002 Литературен форум