Литературен форум  

Брой 8 (492), 26.02.2002 - 4.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Станкова

Кой уби българската култура?

Криминално разследване

 

От години нещо мирише в българската държава. Не е онзи мирис на гнилоч, който лъхнал на Шекспир от датската държава. Мирише по-конкретно. Направо си смърди на засъхнали бои, на разложени акорди, на желатинови киноленти, потни роли и мумифицирани думи. Някой каза, че била умряла българската култура. И аз имах съмнения, но друго си е да чуеш слух. Звучи достоверно. И понеже съм в графата криминални писатели, не можах да устоя на изкушението. Втурнах се в търсене на трупа, защото винаги надушвам престъплението, а за да има престъпление, първо трябва да има труп. Труп има. Той е небрежно натикан в килера на "средния кадър" (много моля да се обърне внимание на понятията, защото впоследствие точно те се оказват много важни) и си стои там от 1963 година. По остатъците от българската култура открих следи от многократно нанасяни удари, душене, следи от борба, остатъци от отрови и огнестрелни рани. Тя направо не си е умряла от естествена смърт! Убита е!

Второто важно условие, за да се състои едно престъпление, е мотивът. В криминалистиката обикновено мотивите са в три групи: емоционална - любов, ревност, завист, омраза и т.н.; битова - става въпрос за пари, и в третата група влизат патологичните прояви. В нашия случай и трите мотива присъстват (това се води особено жестоко убийство или още - предумишлено).

След като имаме труп и мотив, значи остава да намерим извършителя. И започна голямото ровене в уликите. А улики, дал Бог. На никого не му е минало през ум да заличава следи. Седиш си в архива, четеш, и картината се прояснява като бял ден. Като убийство по пладне, извършено пред очите на цяло село. И всички са свидетели, но изобщо не им пука, щото що да им пука? Някаква си култура. Нито оре, нито копае! Само се фръцка из площада. Еби й майката.

Обаче! Криминалните автори са за това. Да направят от едно делнично убийство литературно произведение. И тук ви предоставям авторските си бележки по делото за убийството на българската култура.

Първо тръгнах по относително грешна следа. Бях си наумила, че решението за убийството е "спуснато от горе" или както му казваха навремето "по партийна линия". Разрових се в партийния архив, и какво се оказа? Едва през 1962 г. е сформиран Отдел "Изкуство и култура" като помощен орган на ЦК на БКП. "Той съдейства за разработването и практическото осъществяване на партийната политика в областта на изкуството и културата, наблюдава работата на културно-просветните учреждения и творческите съюзи. В своята работа отделът се ръководи от устава на партията и от решенията на партийните конгреси, на пленумите на ЦК, на ПБ и Секретариата на ЦК на БКП за развитие на изкуството и културата." (Решение на ПБ на ЦК на БКП № 327 от 26 ноември 1962г.)

Защо ви привеждам този познат факт? Защото от него се разбира едно - дотук каквото било, било! Оттук нататък всички сме под единственото здраво крило - това, партийното, и никой няма да си подава носа навън без разрешение. Партията ще ни храни, ще ни облича и ще ни учи да летим! Казах!

Защо е било нужно това централизиране? Много просто. За да се запази от израждане и уродство една затворена в себе си култура. Т.е. за да можем да си подадем културния нос навън, първо трябва да сме унищожили обонянието му. Явно творческите съюзи и организации по места вече са давали уродливи поколения. (Ще приведа примери по-долу.)

Този Отдел "Изкуство и култура" веднага се разделя на два отдела:

"Наука и образование" със завеждащ Стефан Василев и

"Изкуство и култура" със завеждащ Венелин Коцев.

Основните сектори, които покрива отделът са:

Литература

Изкуство

Театри и циркове

Кино

Музеи и паметници.

От 1962 г. до 1968 г. се отбелязва, че и така подредени нещата не вървят на добре (ще приведа документи) и на 23 декември 1968 г. с решение на ПБ на ЦК на БКП Отдел "Изкуство и култура" се обединява с Отдел "Пропаганда и агитация".

Така караме до 1970 г., когато с решение на ПБ на ЦК на БКП, № 394 от 16 юни, нещата отново се вмирисват и Отдел "Пропаганда и агитация" се разделя на старите си две половини. Новият стар Отдел "Изкуство и култура" става директно подчинен на ЦК на БКП.

Говори ли ви нещо това? Различни неща, но едно е главното - изкуството и културата не трябва да изглеждат като пропаганда и агитация, но същевременно трябва да са. Единство на противоречията. Разделяй и владей! Дай на културата да пийне направо от извора, а после я остави сама да се изяжда и да разказва спомени за вкуса на изворната вода.

Сега да започнем от подготовката за убийството. Годината е 1962-ра. Култът към личността е премахнат. Хрушчов прекрачи "Желязната завеса" и всички останали трябваше да вървят по неговите стъпки. Не беше желателно и нужно художниците да рисуват др. Ленин, Сталин и Димитров, можеха да рисуват заводи, избуяли жита, светъл път и залези. Имаха право и на натюрморти.

Не беше желателно и нужно да се пише само за антифашистката борба, вече можеше да се наблегне на душевните вълнения на звеноводките и високите монтажисти. Направо беше наложително да се формира положителен, жизнеутвърждаващ и силен литературен герой, който да извие врата на деветоглавия капитализъм. Имаше шанс да се пише и за новото българско село, което кипи от соцентусиазъм и готовност да изхрани човечеството или поне да го напои. Допускаха се и лирични описания на прекрасната ни природа. Остатъчното зло трябваше да бъде натикано в миши задник. Лошите се разкайваха много преди края на произведението и заживяваха спокоен идеен живот.

Абсолютно задължително беше българският зрител да гледа Брехт и в краен случай Шекспир, но по Станиславски. Ако театралният афиш е беден, има циркови представления, с не по-малка художествена стойност.

Културата на българина трябваше да се подкрепя и от "кинематографа", както го е наричал покойният проф. Филип Филипов. Стига "Калин Орела"! Я, да разберем дали е щастлива Ани!

Ами вечер! Седи си некултурният българин и пие гроздова. Защо да не слуша "лека музика", която да го стимулира към "положителна нагласа" и "позитивно отношение към живота"?

Честно казано, не звучи лошо. Дори трябва да си призная, че звучи доста по-добре от сегашното мълчание, защото се чува отношение към културата. Но! Към осъдените на смърт винаги има добро отношение.

И ето вече щъкаме по света. Душим, наблюдаваме и отбелязваме, че гадните врагове богатеят от културата си. Брех, мама му стара! Че как го правят? Продават си я. Първо я продават сами на себе си, а после и на други чужденци. Че тя не била трудна тази работа. Не. Не е трудна, но чужденците не искат да купуват изкуство за партията. Искат да купуват изкуство за изкуството. Ми, да видим какво имат и какво продават първо близките до сърцата ни братски народи.

Попаднах на докладна на секретаря при посолството в Берлин др. Димитър Василев относно разговора му с първия секретар на Съюза на писателите в ГДР - др. Ото Браун. (Изобщо не разбрах защо е поверителен документът, но може и да съм просто тъпа.)

От тази докладна ще се спра на няколко момента, които според мен са оказали основно влияние върху формирането на писането у нас и още оказват.

1. Др. Ото Браун споделя, че социалистическата литература в художествено отношение не е на високо ниво, липсва художествено майсторство и литературни качества. Идеологически е добре, но липсва художествена стойност.

2. В ГДР вече е взето решение да се наложи висока взискателност към писателите! (Браво, другари гедерейци! Веднага всички да се равнят по Гьоте и Шилер!)

3. Взето е и още едно важно решение: да не се отпечатва всичко, което постъпва в Съюза на писателите. (Мисля, че доста ръкописи отлежаваха по този повод двадесет и повече години и в нашия Съюз.)

4. Другарите писатели да се заемат усърдно с написване на пиеси, сценарии за филми и литературна критика. (Тук веднага си взехме урок от немските другари и българските дечица опознаха литературата само от Пантелей Зарев и Петър Динеков.)

5. Съюзът на писателите на ГДР е отчел, че само положителна критика не може да съществува, понеже вече не съществува култ към личността. Трябва да се критикуваме истински, т.е. може да се хвали идеологическата безпогрешност на немските писатели, но трябва да се скастрят по отношение на художественото майсторство.

6. Детско-юношеската литература в ГДР била на много добро ниво. (Е, у нас като не се получиха стихчета и романи за дечица, строящи социализма, веднага се навакса с поредицата "Четиво за юноши", където преводните произведения запълниха нуждата от приключения. Между другото припомням как през 70-те и 80-те години по страниците на детските книжки оживяха кулокранове, влакове, семафори и други подходящи за оживяване предмети. И не стига, че оживяха, а и приказки разприказваха.)

7. Споделянето на др. Ото Браун пред др. Дим. Василев завършва с препоръка за отделяне повече внимание на леката литература - фантастика и дори криминална. (Тук, ако не се лъжа, беше звездният миг на Авакум Захов и инспектор Боев.)

8. И най-важното! Да се измъкнат поетите от застоя, който ги бил налегнал от години! Имало талантливи хора, които вече нищо не пишели! (Не ги е срам! Поети с поети! Животът не е само душевни терзания! Трябва да се работи в строителството! Там е красотата!)

Тази изповед ще да е била много дълга, но дословно е предадена от старателния др. Василев до ЦК на БКП, СБП и Комитета за приятелство и връзки с чужбина. В нея има още няколко блестящи мисловни и словесни образеца. Към края на разговора се споменава, че са сформирани и активно функционират 300-400 лит. кръжеца. Нещата, които излизат от тях, са слаби, но участниците си поставят задача и обещават да ги подобрят! (Браво!) Казва се, че трябва да се внимава с младите автори, защото много присърце вземат тематиката и сюжетите им се свеждат единствено до производствените процеси. (Романите на младите немски писатели сигурно са преразказвали учебниците по студено валцоване на металите.)

Следва

Българската литература

© 2002 Литературен форум