Литературен форум  

Брой 8 (492), 26.02.2002 - 4.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Изборът на Мария Станкова:

Монолози за българката

 

Търсенето на хора според текстовете им вече няколко месеца ме зарежда с положителни емоции. Направо си живея щастливо. Общувам и се радвам. Хубаво нещо са хората, когато са себе си, а още по-хубаво нещо са мислите им, облечени в думи.

С Кева Апостолова се срещнахме в редакцията на сп. "Театър". Това е една съвсем малка редакция, бих казала, че е само стая, ако всъщност не беше редакция на голямо списание, въпреки че отвсякъде си е стая. Но пък е уютна. Кева е редактор, въпреки че съвсем й личи женското, дори направо си е интелектуалка. Но пък душата й е на поет. Ако трябва да говорим сериозно, тя е драматург и театрален журналист. Но е българка. Искам да започнем с "As sam balgarka". Много ми зарадваха душата тези текстове. Цикъл ли са? Наблюдения?

- Написах " As sam balgarka", защото аз съм българка. А аз съм българка, защото небето и земята така са решили. Не гледам на тази даденост като на тегоба, на наказание, на изпитание или проклятие. То е като религията ми. Родителите ми някога са ме кръстили и сега ми е по-лесно, няма да се люшкам между религиите, всяка от които е така примамлива. Знам си, че съм православна. Край. Приемам безусловно и спокойно факта, че съм българка, както приемам тялото си, в което живея. Дори носа си бих оставила същия, защото няма по-скучно от съвършеното тяло, от съвършенството. Аз съм част от хора, свързани с родови връзки, с обща история, култура, които живеят на определено място на планетата Земя - на север и юг от Стара планина.

"As sam balgarka" е най-новата ми пиеса, която е направена от монолози на 17 българки, необичани от живота. Чувствам се по-близко до тях, отколкото до новобогаташките, до парвенютата. Моите героини са тъжни - смятам това състояние за по-естествено днес.

- Горда ли си, че си българка? Колко?

- Гордостта е интимно чувство. За радост вроденият ми самоконтрол охлажда тия ми страсти, но не винаги. Например, когато съм в Охрид, все ми стават едни горди работи, все нещо така силно напъва отвътре, че ребрата ми ще щръкнат през дрехите. Гледам ги като мечки тия българи, които не искат да са българи. Има и карикатурни случаи. Да смесваш националното и социалното и да риташ корените си, само защото сме в битов батак…

- Как трябва да гледаме на "грозното" около нас? И грозно ли е то?

- Грозно ми е само грозното, направено от хората. Няма по-гнусно от човешкото изпражнение, а лайното на кравата, на кучето, на козата, на бивола, на коня, не са. Ами медът на пчелата? Навеждаш се след кучето си, с найлонова торбичка взимаш aкито му, хвърляш го в боклука и продължаваш да го разхождаш и обичаш. Когато животно ухапе или бутне човек, почти винаги за това е виновен самият той.

- Все си мисля, че трябва да се внуши на хората уважение към другите. Никой не е застрахован, че няма да изпадне в ролята на една твоя българка. Може ли да се живее с мисълта за недосегаемост?

- "Уважение" е голяма дума, но още не е на мода у нас. В днешно време нещо ако не стане модерно, то или крета, или умира. У нас сега е на мода да си груб, циничен, престъпен, профан… Луксация. Страхотна луксация на обществото ни. Докато я оправим, ще куцаме след другите народи като уроди, а не сме уроди.

- Какво си взимаш от всяка българка за себе си?

- Само ги гледам и ги чета. Например влизам в халите, гледам ги, докато купуват хляб, риба, докато се редят на "Кенар"… Всъщност взимам погледите им, чета на коя какво й се е случило.

- Колко си събрала?

- Колкото да подпаля с тях огън за по-светло, все ми е тъмно - и денем паля лампите.

- За какво мислиш преди сън?

- Не е нормално, но преди сън често мисля политически, ха-ха. Царската менажерия буквално ме деградира, разваля личността ми. В България жената и преди лягане не може да се почувства дамски.

- Преди година един клошар, който спеше в кашон пред Докторската градина, ми каза, че не се къпе, защото не се цапа. На какво мирише чистият?

- Чистият мирише на коколино, на палмолив, на блендамед, на деним, на зелена орбит, на Нина Ричи. А най-хубаво е човек да не мирише на нищо.

- Работиш в сп. "Театър". Сигурно през ръцете ти минават пиесите на цялото пишещо войнство. Какво стана с българската пиеса?

- Пиесите се пишат, за да се играят, а игралния афиш го правят не авторите, а режисьорите. Българската пиеса е необичана от режисьорите ни.Това подценяване започва още от ВИТИЗ. Авторите ни нямат стимул. Дори един Ани Илков и Златомир Златанов бяха готови да работят за театъра (в сп. " Театър" са публикувани техни пиеси), но режисьорите не им се довериха. Пиеси имат Пламен Антов, Светлозар Игов, Димитър Бочев... Йордан Ефтимов пише пиеса от две години... но ако режисьорите не ги привлекат... Аз вярвам, че предимно добър писател и поет може да пише добра драматургия. Всеки актьор и режисьор може да седне и сръчно да напълни 30-40 страници с диалог. Но аз говоря не за диалози, които понякога стават и за сцена, а за пиеса. Зрителите ни обичат българската пиеса, а режисьорите, които правят афишите на театрите ни - не я обичат. Какво бе, та ние вече забравихме най-големия ни съвременен драматург Станислав Стратиев, който беше и чудесен прозаик. Драмата на българската драма продължава.

- Помниш ли думата "халтура" или както още й казваха "куче"? Къде е халтурата?

- Халтура е това, което пишат другите. Аз храня кучета, а не те мен.

- Защо парите изместиха българина от живота му? Той си имаше непоклатими патриархални навици. Остана му само ракията или и още нещо?

- Парите са от най-гениалните изобретения на цивилизацията. Представям си, ако до ден днешен беше в сила стоковата търговия!… Проблемът в България е не толкова мизерното количество на парите, а движението им. Така да ги раздвижиш, че пари пари да правят. България се оказа един смахнат Плюшкин - стиска си париците, а гяволите ги крадат и си вдигат бевърлихилсови къщи. А ние кълнем и псуваме. И този етап ще мине. Дано по-скоро обществото ни преодолее луксацията. Засега, за да си върнем патриархалните навици, които обичам, обичам еснафството (хубаво е да имаш на печката топла храна и да спиш в чисти чаршафи!), трябва да строим затвори - после ще видим какво ще правим от тях - театри ли, бобури ли. Да, искам да имам уютен дом, в който привечер с мъжа ми спокойно да си седнем пред телевизора, чийто екран няма да ме влудява с ялова политика, да си боцкаме вкусотии в чиниите и да си отпиваме от ракийката. Аз обичам "Сливенска перла". И ако в това време Йоско (Сърчаджиев) и Райна, или Николай (Поляков) и Ивелина, или Мария (Диманова) и Бранко звъннат, щастливо да им кажем: идвайте веднага, нищо не носете - имаме всичко.

- Би ли стояла права до масата, докато главата на семейството се храни?

- Бих. Но ще пукна от смях.

- Въртя, суча и все стигам до въпроса: Защо сме така смачкани? Българките. Докато сме млади, сме със самочувствие, след определена възраст някак се смиваме в нещо болезнено еднакво. Не е само от физическото състояние, нали? Какво ни мори отвътре?

- Вътре ни влезе политиката, тя ни мори и съсипва. Вече не чувам "тоя ходи с тая, оная се развежда, заради онзи", а само "тоя си беше комуняга и комуняга си остана" или "и тоя се пребоядиса в царски слугинаж, а беше син или червен"... Но колкото и да е изтощително, трябва ни още политическа будност. Особено сега, когато държавата ни буквално е превърната в лаборатория: министър-председател - цар; президент - комунист, а около тях - турци! Ние не сме Република България, а Лаборатория България. Кой пипа епруветките - вещици или Фаустовци - все е катастрофа. Живее ми се в държава, а не в лаборатория. Маа му стара, някой иска да ни пораснат бели опашчици, но няма да стане.

- Какво трябва да се консервира? Какво човек трябва да затвори в буркан, да извари и да употреби в случай на нужда? Питам, защото не мога да правя зимнина.

- И аз не правя зимнини - не го казвам в дух на самокритичност. Какво бих консервирала в случай на нужда? След термична обработка едва ли нещо би било толкова живо…И все пак винаги имам нужда от Вяра, Надежда, Любов, независимо в какво състояние са. С тях си отмъщавам на отчаянието.

- Как гледаш на себе си? Много ме дразни изразът "Не се взимай на сериозно". Дразни ме в смисъл, че човек трябва да има сериозно отношение към себе си и да няма болезнено отношение към това, което прави.

- Гледам на себе си като на най-голямото чудо, което съм срещнала. Тази свръхинтимност на органите, от които съм направена… Техните толкова самостоятелни съгласия и бунтове срещу другите органи и другите организми…Чудо бе, чудо. Аз съм пантеист. Из въздуха "летят" милиони цветни и черно-бели телевизионни образи, летят песни, речи, съобщения на безброй радиа, летят гласове на мобилни телефони, текстове, факсове…А ние го дишаме. Вдишваме и издишваме цели сериали, сателитни снимки, живи дискусионни предавания… А иначе, като гражданин, съм робиня на часовника.

- Плачеш ли на филм или пиеса?

- Плача. Работата ми не ме е вкаменила. Обичам да съм част от зрителите, да усещам биосферата на своите, да се поддавам на илюзията от сцената или екрана.

- От хубавото ли е?

- Част от най-хубавите ми мигове в живота са били в театралния салон. Ето имената на тия мигове: "Учени жени" на Любен Гройс, "Тит Андроник" на Вили Цанков, "Животът е сън" на Иван Добчев, "На дъното" на Александър Морфов, "Лорензачо" на Руси Карабалиев, "Черна дупка" на Стоян Камбарев, "Полет над кукувиче гнездо" на Красимир Спасов, "От земята до небето" на Крикор Азарян, "Иван Шишман" на Николай Люцканов, "Квартет" на Явор Гърдев, "Елизавета Бам 1-2" на Бойко Богданов, "Еленово царство" на Пламен Марков, "Почивка в Арко Ирис" на Филип Филипов, "Ромео и Жулиета" на Здравко Митков, "Лоренцачо" на Маргарита Младенова, "Крали Марко" в ЦКТ на Иван Теофилов, "Господин Пунтила и неговият слуга Мати" на Леон Даниел, "Живият труп" на Бина Харалампиева, "Ромул Велики" на Васил Луканов, "Ромео и Жулиета" на Лилия Абаджиева, "Госпожица Юлия" на Галин Стоев, "Крал Джон" на Николай Поляков, "Антигона" на Ставри Карамфилов, "История на окото" на Иван Станев …Всички тия заглавия като ги умножим средно по два часа на представление... Боже господи, аз съм щастлив човек! Обаче - една съществена забележка: всички тия постановки са скъпи. Те не биха могли да бъдат направени без солидна държавна подкрепа!

- Ако ти кажат, че на поляната пред блока расте четирилистна детелина, ще останеш ли да я търсиш?

- Ами ако е люцерна? Но при всички случаи бих казала на тия, дето я търсят, ако я намерят, да я погалят, да й се порадват, но да не я късат - нека си живее.

- Каква българка искаш да видиш?

- Момиче, облечено с модерен вкус, а не като проститутка, момиче с поглед на момиче, а не на проститутка, прегърнато от момче, което излъчва готиност - те си знаят къде отиват. Жена спокойна, добре олбечена, с три възпитани и чисти деца около нея, с мъж, който излъчва достойноство, те се качват в колата си и заминават за гръцки остров на почивка, защото миналото лято са били в Испания… Възрастна жена, облечена с дрехи в светли тонове, спокойна, излъчваща доволство, която заедно със свои бивши съученички, изглеждащи като нея, похапват торта в кафе " България"… Тези три българки искам вече да гледам около себе си.

- Какво пишеш? Отношението ти към кратката форма?

- След цикъла стихове "Edna balgarka", който беше публикуван в "Литературен вестник", пиша нов. Слизам надолу - корените трябва да се наглеждат, иначе може нещо да те отвее в нечий клюн или да хвръкнеш на метла. Ако е рекъл Господ, може да напиша и "As sam balgarka- 2", т.е. кратки монолози.

Как бих могла да ви представя Кева Апостолова?! Тя се представя най-добре с написаното от нея. Тя е споделила себе си с всички. А когато някой е толкова открит, той не трябва да бъде небрежно прочетен. Тук трябва с голямо неудобство да си призная, че съм ползвала като информация текстове от книгата й "Театър, театър, театър", без да обърна внимание на автора. Не правете като мен!

Къде можете да намерите Кева?

Душата й е събрана в стихосбирките "Орбити в мен", "Аз съм", "Вече съм готова", "Отворено слънце". Органичното й тяло е отдадено на пиесите. С това й тяло я познават не само в България. Знаят я в Югославия, Полша, Чехословакия, Монголия. Тя има десет реализирани пиеси. Има и една телесна болка - религиозната мистерия "Св. Петка". С тази си пиеса Кева доказва, че всеки народ има своята Жана д' Арк. И по този повод искам да завърша с една история. На изложението през 1963 г. в Париж на български картини и икони френският министър на културата Малро спрял пред иконата "Св. Тодор и Каменния лъв". Явно впечатлен, казал: И българите имат своя "Джоконда"!

Да се ценим, бе хора!

Българската литература

© 2002 Литературен форум