Литературен форум  

Брой 8 (492), 26.02.2002 - 4.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Найден Вълчев

Радоев, не ставаш за инженер!

Спомени за Иван Радоев

 

Продължение от брой 7

Аз казвам Иван, Дашката, Дашо, казвах му и Иванко - става дума все за Иван Радоев. Така. Животът продължава. Минали-неминали двайсетина дни, Дашката причаква Серафим:

- Можеш ли да ми дадеш за някой и друг ден 2000 лева?

- Мога.

Взема ги Дашката и за месец и повече му изчезва. Тук го причаква, там го търси - няма го и го и няма. Още в Плевен той беше се запознал с мъдростта на римляните, че in vino veritas и някъде под този девиз изчезнаха Серафимовите две хилядарки. Но със Серафим после те станаха близки приятели, пък и двете приятелки балерини им станаха съпруги. Мизи и Веселка.

А самото начало се нарича Плевенска мъжка гимназия "Цар Освободител Александър II". С ученически униформи, с жълт монограм на шапката с дълга козирка, с кръгъл номер на ръкава… И със сантименталния спомен как и в нея, както се случва понякога и в другите гимназии, литературният кръжок искрено, пламенно и увлечено прави дълги сбирки и прокламира яростни решения, издава стенвестници, кръжочниците четат стихотворения по гимназиалните стълбища или в салоните, слушат и изнасят беседи и реферати, спорят утвърждават, отричат. "водят пълнокръвен организационен и художествен живот" и не подозират, че поетът не е в кръжока им. Така беше и в нашата плевенска гимназия, откъдето вече бяха излезли Иван Кръстев, Иван Дочев, Вътьо Раковски, Йордан Русков, които печатаха стихотворения в "Българска реч" и сега нямаше литературни светила. А беше 1945-1946 г. Първите години след Девети септември. Към читалище "Съгласие" имаше литературен кръжок "Никола Ракитин", но ги нямаше познатите ни само имена М. Бръмбарова-Морна, Цветан Спасов… Но това беше само литературен кръжок, а кръжок "Изкуство" беше и за живопис, и за музика. Пък вече имаше и Втора мъжка гимназия и този кръжок беше общоученически. Там слушахме лекции, беседи, "биографии с марксическо осветление", там решихме да направим едно голямо литературно четене. От трите гимназии да се съберат стихотворения и разкази, анонимно да бъдат журирани и само авторите на класираните творби да бъдат допуснати до светлините на рампата. При това в салона на Популярната банка, където през зимата бяхме слушали Никола Фурнаджиев, Светослав Минков, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев...

Не зная как точно сме събирали и събрали ръкописите, но помня, че в кръжок "Изкуство" те щяха да бъдат журирани от "ценители, но непишещи". Или тайно пишещи. Помня Виолета Антонова, Димитър Грънчаров, Лилия Раковска, Георги Бънзаров, Бояна Върбанова, Жоржета Григорова, реализирали се сетне като юрист, музиковед, професор медик, музикант, международник… Дочакахме тяхното решение, когато една вечер те ни съобщиха, че творби за едно литературно четене има, че има прилични работи от всички гимназии и че има едни много хубави стихотворения от Първа мъжка, ама не са от кръжочник.

- Чии са?

- На Иван Дашев Радоев.

- Дашката ли? Кларинетистът на музиката?

- Ами от осми "в".

- Той е. Дашката от Пордим. Център-нападателят на СП-39. Прославеният футболист, единственият ученик с къса козирка на фуражката, заради която всяка сутрин с разни лупинги влизаше в гимназията. И пръстите му бяха жълти от цигари.

- Добре де, да чуем стихотворенията.

От тази вечер помня само тях. Помня ги, разбира се, смътно, разлято, но там имаше Дунавската равнина, просто зрими бяха този път, покрит с ръжена слама, младежът, чучулигата, лятото. Бяха няколко стихотворения, които нямаха отделни заглавия, а се преливаха, продължаваха се едно друго, имаше в тях нещо Йовковско, меко, пастелно, светло и тъжно като в стихотворенията на Славчо Красински, много от които тогава знаех наизуст. Дашката ли? Дашката го нямаше. Той и тогава не беше по кръжоците и по събранията, той сигурно и тази вечер беше под някой момичешки прозорец с китарата или с акордеона или бяха седнали с картите някъде в някоя квартира двама срещу двама, задимили до ужас за пълен ужас на хазайката и хич и немислещи, че утре имаме и физика при госпожа Сиракова. Умееше ги той всички тези неща, лежаха на артистичната му душа.

Ученическата шапка на Иван, освен че се отличаваше от униформените ни шапки по късата си козирка и леко червенееше, защото на една среднощна тютюмаха паднала в … котела с виното. Колкото и да я изцеждали и подсушавали - с плевенската гъмза шега не бива - тя беше придобила и леко червеникав оттенък. Когато свърши последният гимназиален час, когато звънна последният звънец, шумно се юрнахме надолу към центъра и от мостчето пред военния клуб сума ти луди глави хвърлихме шапките си в Кайлъшката река, които като черни патици заплуваха към Бели бряг, към Вит.

А преди това, понякога при някое отсъствие на учител или по други причини ни събираха двете съседни паралелки за общ час. В такива случаи обикновено не се изпитваше, отсъстващи нямаше, ставаше весело. В такъв един час, обаче, споменатата госпожа Сиракова беше зърнала многократно изплъзвалия й се Радоев (музиката, репетиции, тренировки за първенството, извинителни бележки...) и го помоли да застане пред черната дъска. Отговорите не ще да са били блестящи, щом Сиракова каза:

- Радоев, Радоев, от вас инженер няма да стане!

- Знам, госпожа - без каквато и да е обида отвърна Дашката и се запъти към последния чин.

В тяхната къща в Пордим се пазеше като реликва сребърният казашки кортик, подарен на прадядото Дашо от руския император Александър II, когато главната квартира на освободителните войски след Студена се премества в Пордим. В тази къща има и пиано. Иван свири. Иван свири добре и, както казах, вече в последния клас на прогимназията е ученик в Плевен, дето взема уроци, напредва бързо, участва в продукции и дори има "собствени композиции". Гимназиалните години ще отклонят Радоев от пианото, ученическите вечери ще са пълни с китарата му, с акордеона, после с кларинета, макар че старият щутгартски Krumm го съпътстваше винаги и приятелите му неведнъж са чували разсипващи се акорди, тъжни и весели мелодии, романси и танцувални ритми, едновременни стихови и музикални импровизации, среднощни песни като онази - "Кралю Петре, ебем ти майку, що продаде велика Сърбия…"

Завършихме гимназия през 1946 г. През есента Иван не се оказа в студентските списъци. Госпожа Сиракова го беше оставила на поправителен. Дойде в София през 1947 г. Зимата бил прекарал в Пордим и там, в клуба на РМС, художествената самодейност на акордеониста, диригента, драматурга, китариста, актьора, автора, режисьора завоюва такива признания, че когато през пролетта бригадирските камиони и ешелони тръгват към Хаинбоаз, в щаба на плевенския батальон ще бъде и завеждащият художествената самодейност Иван Радоев. Той, който през пролетта на прегледа в Плевен е получил награда за музика. Да, председател на журито е бил Асен Карастоянов и Иван е получил награда за своя "Марш към бъдещето". Музиката е била негова, негов е бил и текстът, той е дирижирал пордимския младежки хор. Известно е, че не само слухово, той беше и нотно грамотен.

Сватбеният ден на Иван Радоев с ВеселкаИ така той е в Хаинбоаз, разбира се, в Хаинбоаз е бил със своята тетрадка, защото там ще го намери Борис Делчев, ще вземе стихотворенията му, ще ги донесе във в. "Литературен фронт", ще ги публикува, цитирани във възторжената му статия. Така се появява поетът Иван Радоев. Ще го приветства Пенчо Данчев, ще му стисне ръка Елин Пелин ("Ти ли написа, че звездите стават по-големи, когато нощите са без луна? Браво!"), ще редактира книгите му и ще го причисли в кръга на малобройните си приятели Никола Фурнаджиев. (Тъмна тъмница е, кола избибипква на ъгъла, Фурнаджиев и брат му са взели Дамян Калфов и идват да вземат и Иван. Той грабва винтягата, пръчката, кошчето, топурка по стълбището, аз загасям лампата и вече без да им се чудя, падам наново в кушетката). Иван Радоев за кратко време ще стане популярно и любимо име. Агитките ще изпълняват негови стихове, композиторите на песни ще ги правят, той ще се види обкръжен от много приятели. И от много други, които съпътстват всеки ярък успех. И така - цял живот. И в изброителните списъци него все го забравяха. Затова през 1987 година, когато той навърши 60 години, аз писах, че "Много от връстниците му и от по-младите му приятели имат толкова пито-неплатено, а той, най-яркият лирик, колко несправедливи укори чу. За да излизат книгите му след дълги и мъчителни мълчания. Да бъдат само няколко на брой".

Първата от тях беше "Шумят знамената". Тя бе категоричен успех за новата българска поезия, беше срещната радушно от читателите и от критиката, отвори път на младия поет към поемата му "Израстват хора", към "Пролетно разсъмване". Ако в "Израстват хора" и Иван Радоев плати своя данък на схематичното време, още в следващите си работи успя преди всички ни да влезе в честни битки с догматичните самоограничения, да освободи духа си и като лиричната си героиня от "Мечешка кожа", когато го боли, да казва, че го боли. А тогава това можеше да бъде назовано ерес.

А преди това - той идва в София, и той ще следва право, аз съм вече трети семестър - въвеждам го в науките. Първият му изпит е по славянско право при професор Алексиев-Миладинов. Иван излиза от изпита усмихнат и доволен. Тогава системата беше такава: след наяколко дни се разлепваха списъци с оценките. Отиваме да видим резултата. Иван Дашев Радоев - слаб (2). "При такъв отговор двойка? - учудва се и се обезкуражава Иван. Че аз тогава никога не ще се явя на друг изпит!" И не се и яви.

Въртяхме студентските семестри сред сесии, презаписвания (Иван и Климент), стихотворения, разкази, любови. Иван от юридическия факултет се прехвърли българска филология. И там презаписваше семестрите, защото иначе го чакаше казармата. Подобна съдба заплашваше и Климент. "Спаси" ги деканът на факултета Георги Цанев. Но конспектът завършваше с бригадирската поезия - изучаваха нашия автор. Професор Цанев беше му казал:

-Трябва да решиш дали да си вземеш изпитите, дали да останеш в конспекта…

И Иван беше решил: Да остана в конспекта.

И после викаше на себе си "парамунек такъв". Това си беше негова укорителна дума, а какво означава парамунек - един Господ знае.

Следва

Българската литература

© 2002 Литературен форум