Литературен форум  

Брой 9 (493), 5.03.2002 - 11.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Давид Паташински

Към родния дом

 

Затворил очите на куфара - щрак!
Заключил и тока обратно във жицата,
излезе. Пое накъм близката станция,
вечерният вятър тренираше танци
и някакъв вестник с безсмислени речи
въртеше във валс. Липите увлече.
Надникна пазачът от своята клетка - заплатата сто.
той тъкмо си беше извадил таблетка и зяпнал уста.
А куфарът плуваше сякаш е перка,
във блатото млада острица изперка,
разцъфна във роза, роди портокал
от мръсната страст на зловонната кал.

С походка несмела, след толкова водка,
събуди май псето - уж кротка мастия,
но кучата съвест разтърси пастта му във спазми,
пригласяха котки и гадове разни,
и някакъв старец, цял бял след войната си с боба,
крещеше от своята пръстена соба.

На станцията срещна го тетка със вид на заптия,
на челото й пишеше "На мене ли тия!",
от пейката скочи, потрака със касата в мрака,
но в мрежата бръчки молец се оказа
и тя със шамар начаса го размаза.

След туй си намери билета, пристигна и влакът,
кондукторът своя бакшиш си дочака
във вид на смрадлива уста
на врата си възмръсен,
а после, когато реши да се бръсне,
откри и следи от захапка на свойта любима,
но сметна доволен, че все пак не се мина.

Пътуваха дълго - ден-два ли, неделя,
и някаква леля, глава във торбата завряла,
едва ли не молеше: живи и здрави.
Вагонът задра и след малко замлъкна.
Над главата си с куфара той се измъкна.
Небето върху му със гръм се стовари.

Бе утро, напълно прозрачно и младо.
И той съжали, че не се пооглади.
Потегли пешком към градчето,
макар че таксито стоеше,
пътеката беше във локви
от бурята вчера надвечер,
и чакаше вече сънливи галоши.

Не станал по-градски, стоеше си въздухът още.
И някак опърпан, треперещ и снощен
той дръзна да свърне към първия зърнат,
ботуши по свойто повръщано плъзнал,
поиска цигара и онзи без даже молба да дочака
мушна ножа си прав. - Не е никак засегнат далакът,
каза после хирург на сестрата,
далакът е здрав, но сърцето му страда.

А той си лежеше и мислеше как като в песен
се пренесе във къщи. И пак във тъма се унесе.
Липите далечни под вятъра свиха поклон,
гръдта му удари съвсем не приятелски клон
и толкоз жестоко, че нямаше сили за сетния стон,
въздъхна и влезе във родния дом.

Преведе от руски: Милена Димова

Българската литература

© 2002 Литературен форум