Литературен форум  

Брой 9 (493), 5.03.2002 - 11.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милена Кирова

Критиката и удоволствията от нея

Продължение от бр. 8 

 

Като имам предвид нахвърляните до този момент наблюдения, мога вече да си задам въпроса: какво представлява българската оперативна критика в края на XX век? Най-краткият отговор ще бъде амбивалентно разпънат между радостта и разочарованието, между задоволството от промяната и мудната недостатъчност на нейното случване. Вярно е, че състоянието на критиката през годините на комунистическия режим беше толкова безотрадно, колкото никога друг път не е било във (все пак) кратката история на българската литература. В огромната си част тя беше безлична, слугински сервилна, методологически склерозирала, теоретично некомпетентна, вцепенена в страха пред авторитета на Догмата… Няма да бъде пресилено, ако кажа, че всяко друго състояние, включително днешното, е за предпочитане пред реалността на тази картина. Логичен изглежда и фактът, че след началото на 90-те години не оцеля почти никой от старите критици (нямам предвид маргинални припламвания или появи с търговски дирижиран характер, а способност за компетентно въздействие в публичното пространство). Тук дори не става въпрос за желание или умение за подходяща нагласа и пренагласа, а за липсата на език, способен да изрази промените в манталитета на пишещите/четящите хора, да изговори модерно критическо отношение, адекватно на западната хуманитаристика от последните тридесетина години.

Така се стигна до незапомнено обезлюдяване на критическото пространство, все по-отчетливо с напредването на времето. След като беше прекъснат процесът, наричан обикновено "приемственост", се отвори широко пространство, истинска пропаст между поколенията в оперативната критика. Навлязоха млади, дори много млади хора, които донесоха естественото опиянение на своята възраст от свободата да говориш без ограничения и външен контрол. Тяхната силна страна се оказа по-добрата литературоведска подготвеност, хуманитарната ерудиция, умението да се пише добре (нерядко се съвместяват критически и художествени амбиции). Тяхната слабост дойде от липсата на време и натиск да изработят концептуална нагласа към оценката на интерпретираните явления. Мнението им често почива върху лични пристрастия, паралитературни мотиви и дори временни настроения. Не искам да кажа, че личното отношение, дори настроението нямат място в правенето на критика. Те обаче са оправдани само тогава, когато могат да бъдат съзидателен елемент на една по-цялостна културна програма, на един концептуален проект за движението на българската литература. В този случай "личното" става емблематично за избора на културна стратегия, която е част от мирогледния спектър на своето време.

Отчетливата липса на цялостност и концептуалност е най-голямата слабост на нашата нова критика. Появяват се отделни рецензии и множество от тях са написани напълно задоволително: културно и овладяно, с добър, даже модерен език. Няма да срещнем обаче две много важни неща. Първото е способността да се оцени разумно стойността на всяка представена книга в система от ясни критерии за оригинална и значима литература. Непрекъснато виждам как подготвени млади хора пишат задълбочени и ерудирани статии за книги с епизодичен и посредствен характер (не искам да гадая как и защо са подбрани). Подобна задълбоченост и упоритост са достойни за анализа на класически текст, но те придобиват елемент на гротескно въздействие, почти карикатурен ефект, щом са отнесени към "дребни" текстове и явления. Това отново прави критиката безлична, макар че този път липсва натискът на идеологическата поръчка; изказаната оценка не е в състояние да прозвучи убедително и още по-малко - да породи доверие.

Втората липса е свързана с необходимостта да се вижда единичното като конститутивен аспект на някаква обща посока в общественото съзнание, да се осмисли частното като системна проява в режима на доминиращите културни потребности и дискурсивни стратегии. Трудно е да се каже какво точно поражда тази нагласа към четене без контекст, към писане "на парче". Като се има предвид, че тези, които го практикуват, са главно млади литератори, можем да предположим, че не без значение е силният акцент, който средното образование напоследък поставя върху т. н. "анализ на литературен текст", както и изкушенията на "затворения прочит", традиционно дискриминиран от идеологическата норма на комунистическото литературознание.

В този момент бихме могли да си зададем един - само на пръв поглед - периферен въпрос: къде се появява новата критика? Даже в най-краткия отговор лесно ще забележим, че публичното пространство се разпада на две твърде различни, даже несъвместими области. Първата - това са неголемият брой специализирани културни издания: вестници ("Култура", "Литературен вестник", "Литературен форум"…) и списания ("Сезон", "Страница", "Света гора"; доколкото все още излизат - академичните "Език и литература", "Литературна мисъл"…). Тук - независимо от разноречието на текстовете, от личните предпочитания (и способности) на техните автори - критиката се прави с чувство за професионална отговорност и с амбицията за компетентно мнение.

Втората област е тази на "обикновените" вестници: "часови", "трудови" и т.н. Там се оказаха възродени тъжните навици на тоталитарното време. Вестникът задава своя поръчка (включително имплицитно, като неписана цензура), налага препоръчителен тон, който по правило е хвалебствен. Критическият дискурс се очаква да бъде безличен, подчертано инфантилен, визира се един утвърдителен всеяден читател, който е достатъчно невръстен в умствено отношение, за да повярва на всичко, казано с авторитета на любимия вестник. Въпреки привидната свобода и разноречивост на днешния таблоиден печат, в него се възраждат и възпроизвеждат навиците на културното мислене от тоталитарно-комунистическия режим.

Дотук се опитах да говоря за "предимствата" на оперативната критика. В заключение искам да кажа нещо за "недостатъците", по-скоро за онези нейни прояви, които попадат в пространството на отместването от (хипотетичната) представа за идеална оценка на литературния текст. Липсата на темпорална дистанция за осмисляне на явленията, необходимостта да се направи спешна преценка, неизбежната вместеност на пишещия човек в някакъв контекст от актуални предпочитания, междуличностни отношения и субективни нагласи оказват силно влияние върху историческата обективност на избора. Всеки критик е заложник на своето време; шансът му е да бъде заложник и на някакви перспективни тенденции в него. Даже емоционалната предубеденост на избора може да се окаже полезна, ако е продиктувана от психическа инвестиция в продуктивна културна посока.

Българската литература

© 2002 Литературен форум