Литературен форум  

Брой 9 (493), 5.03.2002 - 11.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Питерс

Eленова кожа

 

- Няма как да изчезне. Много добре си спомням, че сутринта го видях на тоалетката. И го прибрах ей тука. - Доротея прерови може би за десети път чекмеджето, но отново не намери часовника. - Не мога да разбера къде се е дянал. - Тя сви рамене и погледна безпомощно Пламен.

- Да не е паднал, докато си чистила - предположи мъжът и се наведе да огледа килима. Провря ръка под леглото, опипа дори луфтовете на матрака, но и там не откри нищо.

- Държах го в ръцете си, тук на това място - настоя Доротея. - После отворих чекмеджето и го пуснах вътре, помня много добре. - Гласът й неуверено трепна и се сниши в шепот. - Вече нищо не разбирам. - Тя се отпусна тежко на леглото и хвана с ръце главата си. Шумна вълна плисна в ушите й и остана да бучи там като тътен на пробуждаща се мигрена.

- Днес пи ли си хапчетата? - чу тя гласът на Пламен да надвива шума в главата й.

- Пих ги.

- Може би трябва да увеличим дозата, или направо да ги сменим. Да се обадя на доктор Зарчева?

- Не, моля те. - Доротея погледна уплашено мъжа си и очите й заблестяха. - Мразя онази болница. Не искам да ходя там, не съм луда.

- Разбира се, че не си. - Пламен клекна до жена си и с длан избърса мокрите следи по лицето й. Не се впрягай толкова. Да ти донеса млякото, искаш ли?

Тя признателно вдигна поглед, но вместо утеха в очите му видя отразени само собствените си страхове. Думите не можеха да я излъжат, Доротея долавяше загрижения тон, мрачното изражение на лицето му и изведнъж съвсем се уплаши. Ами ако това наистина е началото на някаква лудост! Ако нещо в главата й се е повредило и няма връщане назад!

- Млякото е свършило, отивам до магазина. - Провикна се Пламен от коридора и щракна механизма на секретната брава.

Доротея се отпусна като пребито куче върху възглавниците. Нямаше сили дори да се завие, затова остана да лежи с боси крака, потръпваща от вътрешния студ на страха си.

Всичко започна преди около три месеца, когато разни вещи необяснимо заизчезваха и после се появяваха на необичайни места. В началото тя не обърна внимание, на всеки му се случва да загуби по нещо, но когато един ден намери четката си за зъби в коша за пране, истински се стресна. Едва след тази случка позволи на Пламен да я заведе на психиатър и тогава за първи път беше спомената думата шизофрения.

В този момент зазвъня телефонът и тя уплашено вдигна слушалката.

- Да, моля.

- Ало, Дора, ти ли си? - Прозвуча гласът на майка й, по-скоро настоятелен, отколкото питащ.

- Да, мамо, кой друг да е.

- Не знам, звучиш ми особено, да не се е случило нещо? Да не сте се карали с Пламен? - Гласът изтъня в тревожна гама.

- Не мамо, не сме се карали. Защо все мислиш най-лошото?

- Много добре знаеш… Както и да е. Ти как си?

- Не знам. - Доротея въздъхна и отново се сети за часовника. - Смятах, че съм по-добре, но днес пак изчезна нещо.

- Какво изчезна?

- Часовникът на Пламен, онзи с каишката от еленова кожа, дето му го подарих за Нова година, сещаш ли се?…

- Да не го е загубил той? Пита ли го?

- Не, не го е загубил. Тази сутрин беше тук докато чистих, а сега го няма. - Доротея задавено изхлипа. - Мамо, нещо става с мен. Имам чувството, че полудявам.

- Глупости, миличка, не ги мисли тези работи. Всичко е от нервите, ще ти мине. Пламен какво прави, при теб ли е?

- Не, излезе до магазина.

- По това време! - Гласът на майката отново изтъня. - Бе ти сигурна ли си, че не е с онази шаврантия?

- Стига! Отдавна скъса с Елена, сигурна съм. Чувстваше се толкова виновен след онзи случай… - Доротея премълча опита за самоубийство, който извърши преди пет месеца, след като Пламен й поиска развод. - Сега е толкова внимателен с мен. Добре че е той мамо, иначе не знам как бих се справила без него… - Гласът пак й изневери и тя млъкна.

- Добре, миличка, ти най-добре си знаеш. Само спокойно. Може пък и да му е дошъл акълът в главата, знам ли…

В този момент Доротея чу превъртването на ключа в ключалката.

- Трябва да затварям - Прекъсна тя майка си. - Пламен си идва, не искам да чуе за какво си говорим.

- Добре, Дорче, утре ще ти се обадя пак.

Доротея постави слушалката на мястото й в момента, в който Пламен влезе. Носеше кутия прясно мляко и порцеланова чаша за кафе.

- Говореше ли с някой? - Той погледна жена си така, както би го сторил личният й психотерапевт.

- По телефона. Беше грешка. Търсиха някакъв Милко ли, Илко ли, не разбрах.

- Ето ти млякото. - Той отсипа в чашата. - Полезно е за нервите. Вземи и успокоително, за всеки случай.

Доротея послушно изпи хапчето, което Пламен й подаде. После легна и този път се зави с одеялото чак до брадичката.

- Ще постоя при теб докато заспиш, искаш ли?

Тя кимна с благодарност. Наистина, какво би правила без него! Обичаше го по-силно и от себе си и никога не би го пуснала да си отиде. Никога.

Пламен остана до жена си, докато се убеди, че е заспала. Сънят й бе тежък от лекарствата и по всяка вероятност безрадостен. Лицето й бе напрегнато, тънка веничка пулсираше на слепоочието й като малък опасен червей на безумието. Той мрачно сви устни и се надигна. Бръкна в джоба на сакото си и извади оттам часовника с каишка от еленова кожа. Наближаваше девет, време беше да тръгва за срещата с Елена.

Българската литература

© 2002 Литературен форум