Литературен форум  

Брой 9 (493), 5.03.2002 - 11.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Найден Вълчев

Стопанинът замина за казармата

Спомени за Иван Радоев

Продължение от бр. 8 

В това време беше се върнала от Москва Блага Димитрова. По цели вечери ни разказваше за младата съветска поезия, четеше ни за Сергей-Орловия войник, момъка "без званий и наград", убития, който ще лежи в земята като в мавзолей, превеждаше ни Платон Воронко - "Аз съм този, който взривяваше мостовете", разказваше ни за Юлия Друнина, знаехме наизуст това "Не знам къде на нежност се научих", слушахме за Гудзенко, за Казакова, четяхме за студентското им общежитие, където "Болгарка Блага баницу печет". Събирахме се в моята студентска квартирка на улица "Мальовица" номер 3. Дори установихме едни редовни петък-вечери (в анкетата си с Гарева Иван казва, че били във вторник, греши), хубави вечери, когато при нас - Климент Цачев, Давид Овадия, Иван Радоев, Станка Пенчева, Атанас Наковски, Серафим Северняк, Орлин Орлинов идваха Никола Фурнаджиев, покрай Блага - диригентката Радосвета Бояджиева, Любомир Пипков. Тихият и внушаващ глас на Иван Радоев се намесваше във всичко - и в безсмислените спорове, и в хаотичните разсъждения, и в безкомпромисните отричания и утвърждавания, и в незабравимите безкрайни разговори, и във веселбите. От "Мальовица" аз тръгнах войник. Изпращат ме и без мен. Иван знаеше, че дамаджанката е под бюрцето. Той беше перифразирал Далчев и на вратата беше заковал с кабарчета лист от тетрадка: "Стопанинът замина за казармата". Този лист е оцелял и досега. Срещал съм го няколко пъти из папките си - прегънат, пожълтял и вече петдесетгодишен.

Иван Радоев и Найден Вълчев - съквартиранти 1953-1956 г.Когато бях войник през 1951-1954 г., последният випуск висшисти служихме три години. Бяха тревожни времена. Налитаха диверсанти и от юг, и от запад. А аз - баш във вражия ъгъл, при Беласица. Граничарската тема просто ни заля. Тогава Иван и Тодор Попов написаха популярната песен "Напиши писмо на граничаря". Далеч от всички, откъснат, сам, слушах я с умиление и я усещах като поздрав. Там, Боже, колко рядко се случваше, получавах писма от къщи, от войнишкия литературен кръжок в Пловдив, от Светослав Обретенов, от Дашката, от Серафим. В едно от тях Серафим пише: "Вчера М. се дипломира и снощи Иван й удари печата". А ние давахме ли давахме караул след караул.

Това е времето, когато Дашката и Тодор отиват с "Бодра смяна" на море, от тогавашните им песнички се запази "Любовта е вечно неспокойна, иначе не би била любов", името на песенния композитор става широко известно, той е вече лауреат на Димитровска награда, получил е квартира на "Патриарх Евтимий", посветил е обработката си на свещената българска песен "Откога сей, мила моя майно льо, зора зазорила" на Иван. Както пише Станка Пенчева, тази песен и преди, и след това, и докрай сме я пели до сълзи и до прегракване. Това е и времето, когато към стиховете на Иван Радоев се насочва и Любомир Пипков и написват заедно песни, кантата...

Веднъж, някъде по Великденските дни, отидохме с Дашката в моето село Брестница, Тетевенско. Червени яйца, печено агънце, бяло-бяло мляко от биволицата… Четяхме, бродехме по хълмовете, играехме табла и сантасе, разглеждахме книгите в читалището, ходихме на вечеринка. Моят чичо, на когото съм кръстен, минаваше за най-добрият табладжия на селото. Те с Цоло, началника на пощата, като играели на двора, зарчето хвръкнало навън и петелът мигновено го клъвнал, взел го за зърно. Къде в глуха Брестница друго зарче! При това играта е на кръв! Клъц! - главата на петела, зарчето се вади от гушата, играта продължава. Такъв беше моят чичо. Но Дашката взе, че го би. Веднъж, два пъти. Стринка Марийка ми вика:

- Абе какъв бе тоя твой гостенин, бе Найдене, какво бе това чудо, бе. Наньо от яд изпотрепа кокошките по двора.

Та като бродехме под Съева дупка - седнали сме на слънце на една полянка и Иван нещо си говори:

- Какво бе, щурчо, какво бе, мойто момче?

Гледам - един зелен скакалец в наболата трева нещо притреперва, опитва се, не може да скочи. Ударен ли беше нещо, какво му беше - не знаехме. Иван го взе на длан, говори му още и още, вдъхваше му кураж, притопляше го, но скакалецът опъна дълги крачка и взе, че умря. Умря в ръцете му. Иван отряза златно кочанче от лански царевичак, направи ковчеже, изровихме ямичка, погребахме полския певец. Помълчахме, помълчахме и тихо заслизахме по каменливата пътека към селото.

В тези дни в Брестница Иван имаше една грижа, която все отлагаше от днес за утре, но вече нямаше накъде. Беше обещал на Тодор Попов текст за първомайска песен.

Виждам го - спим в двойно легло - как записва:

Над зелените млади тополи

волен вятър игриво шуми...

После с Тодор разглобиха строфата, направиха съседна и обхватна рима, стана

Волен вятър игриво шуми

над зелените млади тополи...

И скоро песента звънна из простора, из ефира. Тя и до днес е една от патентните песни на "Бодра смяна", завещана сякаш от авторите и от диригента Бончо Бочев. Двамата тогава написаха и песничката за тракториста и за звеноводката млада, която "живее в друго село и момчето страда". Освен с Тодор Попов и с Любомир Пипков Иван Радоев писа песни с Кирил Дончев - за пиесите си, с Борис Карадимчев, с Димитър Петков, Петко Стайнов написа "Другарят Антон", Иван Калчинов - "След години"… От поетите Иван може би най-добре разбираше какво трябва на едни строфи, за да станат песен, но това занятие след време вече не го привличаше. Пък и по-късният му стих ставаше по-разбит, по-енигматичен. А той беше прав, когато още на младини дефинираше: едно стихотворение, за да стане на песен, е длъжно да бъде малко шаблонно.

Дружно се живееше. Имаше обикнати свърталища, имаше навик, имаше нещо в джоба. Иван беше скептик, ироник, абсурдист, шегуваше се меко и незлобливо. Но като му паднеше сгода, беше поклонник и на убийствена сатира. Бяха приятели с Божидар Божилов, но не харесваше на Божидар това, че той непрекъснато пишеше и публикуваше стихове за какво ли не. Мисля, че Давид Овадия казваше, че Волижоб Радижоб (обърнатото име на Божидар) публикува тези стихове " ради жоб", т. е. ради джоб. И Иван без пощада му светна популярната епиграма:

Съобщавам от днес на софийските граждани,

че изработвам всякакъв вид стихове:

юбилейни, за празник, за смърт и за раждане -

потърсете Божилов на "Добуджа" 2.

Но съм жив свидетел, че в деня на публикацията на тези жестоки четири стиха Божидар, който ги беше прочел, се доближи да масата ни, където обядвахме в стола на Съюза на писателите и му стисна ръка. И той самият беше усетил как талантливата дума, приятна, неприятна, е вече нещо независимо, плува си в пространството над автор и адрес, над субект и обект. А какъв беше резултатът? Божидар продължи да си пише и да публикува както си пишеше и публикуваше. А Иван разказваше как ходили - гимназиалният тим - да играят мач с отбора на Никопол ли, на Свищов ли. И как във вестника излязла информация за това събитие, дадена от техен състезател. Информацията гласяла: "В неделя плевенският гимназиален отбор разгроми никополския (свищовския) с един на един. Нападението беше вихър. Отбраната бе гранитна стена. Вратарят Гигов бе пантера. Дописник: Гигов".

Подобни смешки и надсмешки и бляскави остроти Иван Радоев сипваше дълго време в епитафии и епиграми, като в онази, която му поръчал редакторът и която той бе извел към разкошен финал:

Я слушай, напиши ми епиграма

за тая личност отвратителна,

но да е остра, злъчна, сатирична

и малко... положителна .

И аз изпълних поръчката:

Манафов е подлец, женкар, зевзек,

кариерист, клеветник и изобщо

Манафов е добър човек.

Следва

Българската литература

© 2002 Литературен форум