Литературен форум  

Брой 9 (493), 5.03.2002 - 11.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йордан Ефтимов

Глобализация и световна литература

 

Утопията за денационализация е осъществима само ако изчезнат отделните езици. А това не става. Дори “Майкрософт” постоянно усъвършенства своя “Уиндоус”, за да може да изрази колкото се може повече азбуки. И в тази посока на търсения различните знакови системи се попълват с невиждани темпове, за да се стигне до последните версии, които са почти пълни, доколкото вече са събрали буквените писмености и вече се съсредоточават в усъвършенстването на други знакови системи на националното, в частност – на йероглифните. Корейското, китайското и японското писмо се появиха в “Уиндоус 2000”.

Няма значение дали тази утопия е негативна, негативен модел, или мечта. Когато е негативно понятие, естествено тя служи като агент на консервативните, поддържащите статуквото на литературните институции. Средство за плашене на гаргите, каквито в случаите на културен упадък сме всички ние. Глобализацията в случая се изтъква като анонимен убиец на националната специфика. Но националната специфика е специфична именно доколкото може да бъде разчетена като другото в едно допустимо сравнение. Т.е. за национална специфика може да се говори едва след като се появи на понятийния ни хоризонт концептът за (общо)човешки критерии, за световни мерки.

Глобализацията е необходим модел. Наистина тя е страшилище подобно на железниците в края на миналия век, т.е. тя никога не се осъществява като революционна промяна. Но тя е негативно полезна, ефективна. Като репер, като краен предел на националното.

На проф. Боян Ничев дължа една банална истина: възникването на понятието световна литература е възможно само в период на разцвет на националните литератури.

Разбира се, днес ние водим дебата за кой ли път като продължение на една просвещенска ситуация. В спора постоянно взима място темата за естествените езици и литератури, за органичността, за споделимостта на общочовешкото.

Значи, необходимо е да обясним още едно понятие – общочовешкото. За Гьоте то е новост, чрез която се извършва отварянето на националните литератури една към друга. Тъкмо той изковава понятието световна литература (Weltliteratur). В дневниците му, в разговорите с Екерман и в няколко текста, предназначени за изказвания пред публика той го употребява над двайсет пъти. Какво е общото на тези употреби? Той нанася, първо, световната литература в общия процес на ускоряване на съобщенията, вижда някаква утопична възможност за бърза преводимост чрез техниката. Второ, за него световната литература е името на фундаменталната възможност за сравнимост между различните (национални) литератури. Възможността народите взаимно “да опознаят отношенията, които имат един към друг, и всяка нация да намери в другата нещо приемливо и нещо не особено поносимо, нещо за подражание и нещо за отбягване”. Трето, за него световната литература – това е страната на общочовешкото. Гьоте смята, че съвременните му “най-добри поети и писатели” са открили общочовешкото. “През личното и националното все повече проличава и се долавя това общочовешко”, пише той.

Това, разбира се, не е компаративистична перспектива. Макар Гьоте да минава за автор на компаративистично понятие. Става дума за смесване. Впрочем, смесване, подобно на онова с термина глобализация. Между litterature generale на Пол ван Тигем, един същински представител на сравнителното литературознание, и Гьотевата идея за световна литература разликата е огромна. Най-малкото защото за Гьоте световната литература е метафизично, в някакъв смисъл почти религиозно понятие. То акумулира патоса по новото, откритието на универсалното, желанието да се подменят критериите за оценка на естетическото произведение с нови, по-широки, които да позволяват свеждането под общ знаменател на противоречиви и чужди един на друг текстове.

Глобализацията е също модел. Но за разлика от естетическия произход на световната литература, глобализацията е политикономическа метафора. В един свят, който се характеризира с доминанта на икономическите езици, дори естетиката се разбира като податлива на икономическия дискурс. В това отношение българските дебати правят впечатление по-скоро на средностатистически, отколкото на екзотични изключения от правилото. За кризата в литературата все по-често се говори като за криза на читателите и дори направо на купувачите на книги. Ключова става метафората за пазара. Но не пазара в неоромантическата формулировка – като недопустимо профаниране на сакралния акт на творенето и също толкова гениалното истинско четене, отредено на малцина. Сега пазарът е благо, а разклащането на пазара – същинска буря в полето на естетическото. Няма реални читатели – няма и развитие и представителност на естетическото.

Глобализацията се оказва един вид емблемата на превръщането на множеството локални пазари в един тотален, мрежов, дисперсен, но все пак единен пазар. За литературите това означава тяхното не просто превеждане, не и само взаимно оценяване с общи критерии, а вече и оценяване в буквалния икономически смисъл. Литературното произведение може и трябва да бъде конвертируемо. Но то се оказва точно толкова конвертируемо, колкото и останалите продукти на едно общество. Така страните от Третия свят се характеризират с неконвертируемост, освен в определени рамки и отредени им “жанрове”. Никола Георгиев пише за това в своята статия “Женитбата на литературата със света”. Той не подчертава просвещенския произход на тези “жанрове”, макар да ги изрежда. Това са етикетът “екзотичност”, представянето на междунационална гранична ситуация и отказът от “валутата” на националната естетика и всъщност език в името на “по-добър”, по-мощен (именно като демографски и пазарни ресурси) език.

Това е една неоколониална визия за полето на естетическото. И тук тревожен е не “империализмът”, който демографията и стандартът на живот ще реализират под формата на натиск над “малките” литератури. Тревожно е именно влиянието на икономическия дискурс, който става всевластен. Днес всички сфери на духовното търпят неговата свръхупотребимост. В есето си “Ойкос” Лиотар говори за подмяната на екологичната проблематика, на проблематиката за уюта, с тази на икономическия баланс. И вместо да треперим над потенциалната загуба на фантазменото, на въображението, в крайна сметка – на детето в нас, ние се притесняваме, че няма да е възможно изхранването ни и може да се наложи поради изчерпване на енергийните източници и/или замърсяване на така наречената “околна среда” да “емигрираме” на друга планета. Така, подчертава чрез един силен художествен образ той, едни стокови отношения се пренасят върху психологията, върху естетиката и етиката.

Но не езикът на икономизма сам по себе си е опасен. Нито употребата на понятия-модели. Понятия-модели като глобализация са опасни, защото се използват магически. В определени среди самото им споменаване е акт, то сякаш ги създава, вдъхва им истински живот.

Що се отнася до страховете от глобализацията по отношение на националната специфика и също толкова моделната девственост на малките и затворени култури, достатъчно е да цитирам коментара, който Рене Уелек прави на Гьотевите провиденчески визии. В книгата си “Понятия на критиката” от 1962 г. той пише: “Сам Гьоте е видял, че този идеал е твърде далечен, че нито една нация не е съгласна да се откаже от своето собствено своеобразие.” Действителността непрекъснато потвърждава тези думи.

Българската литература

© 2002 Литературен форум