Литературен форум  

Брой 10 (494), 12.03.2002 - 18.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Александрос Пападиамантис

Из "Убийцата"

 

Роден на остров Скиатос, в семейството на свещеник, Алексанрос Пападиамантис от малък е бил подготвен за духовна кариера, но постъпва против волята на баща си в Атинския университет. Появата му в гръцката литература открива нов етап в развитието ґ. След него гръцкият разказ заема своето място в световната литература. Предложеният откъс е от романа му "Убийцата", който излиза за първи път на български език с клеймото на издателство "Рал Колобър".

 

След като напълни кошницата и слънцето се спусна ниско, много ниско на заник, старицата Хадула излезе от запустялата черква и тръгна да се връща в паланката. Слезе отново към задната част на долината, зави надясно и започна да се изкачва към хълма Св. Антоний, откъдето беше дошла. Преди да стигне до върха на хълма, където се издигаше параклисът и откъдето се откриваше красива гледка към залива и градчето, видя в дъното на малката падина, наречена Барата Мамус, добре обработения кът на Янис градинаря и си каза: Ще се отбия в бахчата на Янис да му поискам една връзка лук или някоя маруля… Какво ще загубя?

Същевременно си спомни изведнъж, че преди няколко дни беше чула за жената на Янис, която е болна. Не помисли дали сега тя се намираше в градинската колиба до входа, или се лекуваше в града, но тъй като градинарят във всички случаи щеше да е тук, защото отворената врата на градината се виждаше отдалеч, й хрумна да му продаде някаква услуга с билките от кошничката си, като обещае "мехлеми" за оздравяването на жена му. И в същото време си каза:

- Какъв хаир можеш да сториш на немотията!… Най-голямото добро, което може да се направи, би било някой да даде от яловата билка. Боже, прости! Нека да е мъжката билка!!! - произнесе тя. - Защо немотията ражда само момичета!... Струва ми се, вече са четири-пет. Не зная дали някое от тях не й е умряло ... от тези, дето имат по седем души!

В продължение на дълги години беше търсила по планини и усои да намери "мъжка билка" за дъщеря си, но това, което й даде, не сполучи, напротив, най-вече подейства като "момина билка". Все пак, когато пи от билката на етърва си, тя "сполучи" да роди четирима сина и само три дъщери. Колкото до "яловата билка", свещеникът казваше преди години, че е голям грях.

Преди да стигне до градинската портичка, слизайки по късата пътека, видя, че Янис, градинарят, не е в бахчата, а в съседната нива, която, изглежда, бе взел на изполица от съседа.

Нивата бе засята с ечемик, вече избуял и изкласил на едно коляно височина. Янис, приведен в единия край, изглежда, плевеше или скубеше бурените и плевелите сред посева, докато все още е светло, слънцето клонеше на залез. Беше на другия край на градината и когато Хадула приближи портата, не можа да го види, скрит зад гъстата ограда, така също не можеше да му викне и го поздрави отдалеч. Той приведен, целият отдаден на работата си, въобще не я забеляза.

Старата Хадула влезе. Близо до портичката се намираше колибата, цялата в бяло, недотам угледна и чиста. Личеше, че не е варосвана отдавна и свидетелстваше за болестта на стопанката. Цареше пълно безредие сред сечива, разхвърляни бурени, вързопи и боклуци.

Вратата беше заключена, двете прозорчета затворени. Най-горе се виждаше само стъкленият отдушник, но за да стигне до там и да види има ли някой, Яновата Франка трябваше да се повдигне на пръсти, на две-три стъпала до дъсчената настилка, наречена "тропозан". Докато се чудеше дали да го стори, или просто да се качи и потропа на вратата, тя чу гласове на малки момичета. Малко по-нататък беше бунарът с долапа, редом с щерната, ниска, дълбока с едва изпъкнали ръбове над земята. Над този изкуствен бряг, на ръба на щерната бяха седнали две малки момичета, едното до пет, а другото до три години и играеха с една тръстика, вързана на канап, и един гвоздей на края; ловяха риба в щерната.

- О, да! Св. Йоан ми даде знак! - каза си почти неволно Яновата Франка, като видя двете невръстни момиченца… Какво облекчение за бедната бахчеванка, ако паднеха в щерната и почнеха да плуват! … Да видим, има ли вода?

Като се приближи, тя видя, че щерната бе почти пълна, повече от три четвърти.

- Защо ги е оставил тук, този техен баща? - каза си Яновата Франка… Не могат ли да паднат вътре сами?…

Обърна неспокоен поглед към колибата. Тя обаче изглеждаше безлюдна.

Огледа с любопитство двете момиченца. По-голямото, красиво, русо, макар неумито, изглеждаше добре. По-малкото, бледо, зле облечено, явно страдаше от малокръвие.

- Момиченца - каза Яновата Франка, - какво правите тук? Къде е майка ви?

По-голямото отвърна:

- Късти.

- Вкъщи ли? - изтълкува старата. - Но къде вкъщи? Тук или в селото?

- Не тука - каза малката.

Явно изпълняваха заръка на баща си да не безпокоят болната, която беше в колибата, въпреки че прозорците бяха затворени - да я пазят от хлада и вечерното течение. Беше видно също така, че мъжът й бе слязъл преди малко в съседната нива по някаква дребна работа и беше пропуснал или сметнал за излишно да затвори градинската портичка.

Старата Хадула отново попита:

- А майка ви в селото ли е? И вие защо сте сами тук?

- Тати тук - каза малката.

- Къде?

- Там, долу - показа малката с пръст.

- И какво прави?

Момиченцето повдигна рамене. Не знаеше какво да каже. Накрая промълви:

- Има лабота.

- Как те казват, чедо?

- Мене ли? Мсуда (Мирсуда).

- Тула (Аретула).

Яновата Франка се замисли: "Дали ще се развикат? Ще се чуе ли? Няма да се чуе... Трябва да свърша бързо - добави тя наум. Той, където е сега, сигурно скоро ще дойде, защото мръква и няма да вижда... Трябва да действам бързо, без да ме види, както не ме видя досега!"

За миг се поколеба. В душата й се надигна жестоко колебание. Но веднага добави почти на глас: "Дръж се, сърце!... Това се казва решение!..."

И грабвайки момичетата с две ръце, ги блъсна силно долу.

Разнесе се звучен плисък.

Двете същества плуваха във водата на щерната.

По-голямото момиче нададе остър вик, който отекна във вечерната пустош:

- Мамо...!

По инстинкт Яновата Франка обърна поглед към бялата колиба, към която до този момент стоеше с гръб. Вече тръгваше да бяга, като с крайчеца на окото си погледна към щерната, за да се увери, че агонията продължава. Вдигна кошничката, която беше оставила на земята и отстъпи две крачки.

Двете малки същества потъваха във водата. Малката вече не се виждаше. По-голямата се бореше отчаяно.

След няколко секунди старицата чу зад гърба си шум от отваряща се врата. Обърна се. Вратата на колибата се отвори. Болната жена, майката на двете момиченца, беше застанала отвън бледа като призрак, загърната във вълнен шал.

- Какво има? - попита боязливо болната.

Тогава Яновата Франка, както беше застанала права до щерната, захвърли кошницата и започна да тича напред-назад, да подскача и да крещи:

- Момичетата!... Момичетата!... Паднаха вътре!... Погледни!... Хора, къде ви е умът, та ги оставихте сами в щерната, пълна с вода? Добре, че се намерих тук. Тъкмо минавах… Бог ме прати!

И като се наведе, бързо свлече фустана си, оставайки по долна дреха, изхлузи подпетените груби сандали, остана по чорапи, пробити на петите, и се хвърли с плясък във водата от щерната.

Болната жена нададе дрезгав вик и се спусна по каменните стъпала, като залиташе и се препъваше от слабост. Преди да достигне щерната, Хадула беше уловила малкото момиче, което й се стори вече удавено, и го повлече бавно навън, но с устата във водата. След това вдигна малкото телце и го облегна на края на щерната, на ръба до водата. Наведе се пак, хвана другото момиче, по-голямото, теглейки единия му крак нагоре, като се стараеше да го държи колкото е възможно по-дълго време под водата.

Най-после майката достигна водата и Хадула издърпа решително тялото навън. Положи го до другото тяло. Двете малки същества изглеждаха бездиханни. Търсейки пипнешком под водата, Яновата Франка най-после откри долния отвор на щерната, запушен с широка дъска с висока като мачта дръжка, и излезе задъхана от водата.

- Видя ли! Не помислих! - възкликна престорено Яновата Франка. Трябваше да отпуша дупката и щерната да се изпразни веднага, преди горките момиченца да се удавят.

Наистина не беше го помислила, но имаше лицемерие в откровеността й.

Хадула отърси измокрените си дрехи и хвърляйки поглед към двете безчувствени тела, започна да наставлява поучително:

- Трябва да увиснат с главите надолу и бой с тръстиката, за да повърнат. Добре, че водата не е солена … Къде е мъжът ти, съседке? Така ли се оставят малки деца да си играят сами с водата в щерната?… Добре, че дойдох!… Господ ме прати… Идвам от Анагирос от маслинената гора… Добре, че вратата на бахчата беше отворена!... Къде е мъжът ти? Къде е той? Щом прекрачих портичката и чувам - пляс! Тичам аз... И какво да видя! Не сколасах... Нито знаех, че си тук. Мислех, че си в селото… Бяха ми казали, че си болна... Леле, как се уплаших!… Сега трябва да увиснат надолу с главата, бързо! … Не вярвам да са напълно удавени… Къде е мъжът ти? Къде е той?

И като грабна припряно едното тяло, по-малкото, за което беше почти сигурна, че е мъртво вече, го премести до едно дърво, за да го закачи надолу с главата, нареждайки:

- Къде има въже?… Ето, виждам един канап с пръчка! … Добре, ще потрябва.

Кимаше нетърпеливо на болната жена да й подаде по-близо тръстиката, с която двете сестрички бяха играли допреди малко. Омаяна и побъркана, скръстила безпаметно ръце, в страх и ужас, жената каза с немощен глас:

- Но къде е баща им?

- Мене ли питаш? - каза Яновата Франка.

- Говори по-високо. Не мога да викам, сърце не ми дава, душо. Може би е долу в нивата.

Яновата Франка, остави за малко дребното телце на земята, изтича да развърже канапа с тръстиката или да го скъса, закрепи малката удавница с главата надолу на клона на черешата. В същото време, отговаряйки на повика на болната жена, изкрещя с неистов, странен глас:

- Янис!... Янис!

Гласът й отекна по цялата долина.

Но Янис не се виждаше. Яновата Франка завърза краката на малката и се помъчи да я провеси надолу с главата, като извика повторно:

- Янис!... Къде си?... Ела!... Момичетата паднаха в щерната!...

"По-добре, че се бави", казваше си тя...

- Не чува ли този християнин?... Янис! Янис! Такъв мерак за работа... Вече се стъмни, Янис! Янис!

Същевременно усети, че почти се издаде - жената не беше споменала, че Янис работи на нивата.

- Но къде е?… На нивата ли казваш? И какво прави?... Кой да изтича там, сестро? Ти си болна жена. Янис!… Янис! Къде си, Янис?

Накрая се чу глас, който идваше от най-далечния плет.

- Какво има? Кой вика?

- Тичай, Янис!… Момичетата се удавиха! - викна с голямо усилие болната жена.

След минута Янис дотича.

Яновата Франка вече беше провесила малкото телце, вдигна и другото, на по-голямата сестричка, и го заопипва с две ръце, за да се увери, че вече е мъртво. В същото време хвърляше коварни погледи към нещастната бледа жена с вълнената наметка, като я окайваше неволно. Когато видя отдалече бащата, градинаря, да тича насам, обърна телцето с главата надолу и го задържа за малко, колеблива и изплашена.

- Какво има? … Какво е станало? … извика недоумяващ Янис.

- Ах, добре, че дойдох! - извика му Яновата Франка... Слизах от Анагирос с кошничката си. Казах си, да дам някоя билка от тези, дето ги бях събрала днес на поляната, да направите мехлем за жената! ... Защото научих, че била болна... Добре, че вратата беше отворена!... Влизам вътре... Чувам "пляс"! Само как се уплаших!... Двете момичета, както си играеха с тръстиката, паднаха в щерната... Както можах да разбера, бяха се скарали кой да държи пръчката и да лови рибите. Малката искаше да грабне тръстиката от голямата... Блъскайки малката, голямата я бутна във водата. Малката пък хвана голямата и я повлече в щерната. Ах, как се уплаших! Чувам голям плясък! Добре, че се случих тук! Бог ме прати!... Ами така ли се оставят, бе хора, малки момичета да играят сами край щерната, пълна с вода?

Янис, като видя двете безчувствени телца през залязващите слънчеви лъчи, закърши ръце в отчаяние:

- Ох, какво съгрешихме!…Имаш право, християнке! Каква стана тя! ... А аз бях долу, на нивата, скубех плевели. И бях неспокоен, сякаш ме глождеше червей!... И не помислих, че щерната е пълна. Пък ме беше хванал и един страх, една боязън. Виках си, да оставя бурените, да дойда, да изтичам и до градината. Виках си, нещо ми крои Сатаната!... А сърце ми не даде да оставя работата... Ох! Имаш право, християнке! Какво съгрешихме?

В суматоха градинарят се зае със спасяването така, както беше препоръчала опитната Янова Франка.

 

Превод от гръцки: Милко Цонев

Българската литература

© 2002 Литературен форум