Литературен форум  

Брой 10 (494), 12.03.2002 - 18.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Любомир Милчев

Корупция на реституцията

Опашатата истина на "Опашката на дявола"

 

Малко преди излъчването на “Опашката на дявола” по БНТ, из вестниците се въртеше обявление за продажбата на онази сецесионова къща, в която е сниман филмът. От това обявление се разбираше, че къщата очаква своя купувач на цена от 600 000 долара. Любопитно е да научиш цената на една фикция, ако това е фикция, или цената на една декорация, в случай, че това е декорация... Една къща, струва ми се, по проект на арх. Фингов, която във вестника подлежи на продан, а във филма на реституция, което в известен смисъл означава, че там тя е декорация на реституцията, или фикция на реституцията. Защото нали филмът е явление фикционално и показът на една къща и сюжетът, завъртян около нея, са екземплярни, което в случая с този филм е подсилено от използването на сюблимен диаболичен реквизит. Ала на това съвпадение ще позволите да се върна по-късно, като добавя към него други.

Може да се каже, че гледах филма с приятно задрямала непредубеденост.

Любопитството ми се пробуди с прокрадването на диаболичната нишка. Почти занемях, когато бе показан дори и дяволът. Пресвета Богородице, казах си, туй намирисва освен на сяра и на двайсетте... Диаболичното, с рога или без, с опашка или без опашка, е всъщност персонификация на разголемената до злосторност отчужденост на градското, която отчужденост взима своите жертви анонимно и без непременно злосторна преднамереност. Нищо лично, тъй да се каже.

Тук, в този филм диаболичното ни се разкри с цял-целеничък дявол, множество черни маркови дрехи, една-две скъпи черни коли, почти лимузини и в диаболична юриспруденция, заплела в паяжините си не новопридобиването на някакъв си там израз, боже опази, а новопридобиването на една голяма стара къща. Малък дворец. Иммобилия. В някои добре известни повествования на дявола се продава поне душа, а тук залогът е по-скромен - къщичка, вероятно защото в сферата на културата приносът на малките народи е... също малък (да ме прощава др.Димитров). Но нейсе - нали нашето родно кино все го избива на социалност, преиграва, а след туй отива в друга крайност. Едно преувеличение влече след себе си друго, а преструвката - друга преструвка. И тъй, реституира се буржоазната къща на праотеца - ще рече, екземплифицира се новопридобиването на буржоазното минало. В която къща героят ще заживее след като в преувеличен преход напусне панелното си жилище – в което е задомено социалистическото минало. Между другото г-жа Теодорова от прочутата фамилия Теодорови до края на дните си живя в не по-малка къща на арх. Фингов, делейки я с детска градина и виетнамско посолство, а г-жа Вазова си подремва до ден днешен всред картини на Мърквичка и Вешин и ценни лампи на Моро в салона си. Но във филма се търси кресчендото на крайното обезнаследяване и на крайното новонаследничество. Разбирате, че истории като тази на госпожите Теодорова и Вазова са пренебрегнати в полза на една друга история и това има своя определен смисъл.

За уреждането на формалностите по реституцията администрацията ще поиска подкуп. И той ще бъде заплатен от приятелката на героя, оперна певица. Тя е състоятелна и ще му подари златен “Монблан”. С нанасянето в къщата иде натрапничеството на една смразяваща с черни дрехи и коли компанийка, която подбужда в заплаха към незабавна препродажба на имота. Те имали Клиент. Появява се Мариус Куркински – холивудско въплъщение на диаболичната юриспруденция в метализе костумчё с войнишка якичка и претенциозно реверче; с каквото костумчё два дни след това видях Къци Вапцаров да води шоуто си – още едно съвпадение, уронващо престижа на фикцията. И с нервозно пинчерче под мишка, тъй щото да се обединят ролята на престъпния адвокат-гангстер и тъй любимата на артиста “Дама с кученцето”. Мариус върти очи и чупи ръце, ефектно апликиран в интериора и екстериора на черна лимузина. Мефистофел пък, в който е имал любезността да се превъплъти самият Крикор Азарян, е също нейде тъдява, гледа смразяващо, мълчи и показва предългите си уши. Както се полага на диаболичен персонаж от добрите стари двайсетте, той е и вероятният Клиент за хубавката буржоазна къщичка. Реквизитът на диаболичното – странни звуци, стелещи се мъгли, загадъчно всезнание, много-мно-о-го черно, заплашителна смълчаност, само декорира корупцията на администрацията, на реституцията, на актуалността. Тъй както къщата декорира в иммобилия буржоазното минало. Чието новопридобиване не е проблем за този филм. Централен проблем за него е корупцията на реституцията.

Но що е реституция? – новопридобиване на имуществата и на материализираните в тях отношения, не само икономически, но и културни и паметови.

А що е корупция на реституцията? – новопридобиване на имуществата, но не и на материализираните в тях отношения, тъй че поводът на реституцията да бъде употребен за изграждане на паразитарно изнудвачески отношения.

Корупционният процес, както се разбира, засяга истината за съответното минало, тъй като се новоунаследява наследството му имуществено, а мрежата на материализираните отношения се ампутира и се инсталира спекулативна такава. Не случайно съвременното изкуство толкова много се заигра с инсталации, самопредаде се на инфлационни процеси, от които следваше да се пази и бе неизбежно залято от рекламна ирония. Но в случая по-интересна е неволната корупционна стратегия, в която изпада самият филм. Защото, нали разбирате, един филм не може да разкаже всички възможни истории, но като избира една, й придава особена важност. Хич не било важно, че тази къща е нечовешки красива, не било важно и че човек може да има сетна наслада в картина на Мърквичка в салона си, тогава когато буржоазна България е полумъртва. Или пък съзерцавайки солидно-фината неокласическа сдържаност на Васильов. И че нищо не е в състояние да осуети тази наслада, ако сме способни на свободата на съзерцателното разпознаване. Някой би възразил, че това не може да бъде предмет на разказ за един филм, защото не е действие. Ала единствено акцията на съзерцателното разпознаване тук запазва характер на активна интензивност, сред акции, които са всъщност едва само аукцион, разпродажба и спекулативна препродажба. Но не, не било важно това, била важна корупцията на реституцията. Лошо било да си възвърнеш онази къща, лошо било да имаш златна писалка! Оневинителният жест на съзерцанието е анулиран. Дяволът показва дългите си уши.Очаква се да се даде обет за нестяжание.

И тъй, героят е подведен от подкупничеството на администрацията, плаща кеш долари и търпи впоследствие други изнудвачески вмешателства. Буржоазната къща все повече заприличв на Gespensterschloss, в който витаят призраците на комерческото. Отпосле героят свири в Quo Vadis, разбира се джаз, тъй както приятелката му пее прочути арии в операта. Тъй се окръглят картинките, или дори етикетчетата на два наши експортни артикула от времето на комуналното народовластие – оперната примадона и джазовият примадон. Гена Димитрова и Милчо Левиев, тъй да се каже. После отива на село, за да записва музика за някакъв филм. Рефренът на тази екскурсия е да чуем от устата на продуцента, че пари за едно или друго нямало... Обаче това село силно намирисва на некои софийски снобизми и така лепва третата ваденка – на софийските ваканции в Боженци, Ковачевица и напълно ософиянчения Созопол, Аполония и проч. Дрънкат чанове, блеят агънца, въобще – пасторал. Там героят си губи златната писалка в чергите. Прексрасната старица, при която е подслонен, му разказва за пакостите на дявола и поверието за опашката, чрез което поверие героят успява да новопридобие загубената си писалка. Вметната е и нещо като притча за детето с отрязаните ръчички – отрязал му ги е баща му, защото му е набарал паричките в дюшека и ги е нарязал с ножица. Парички – ръчички! С това темата за алчността – същност на градското, търпи осветление откъм селското. Това е отчайващо. Освен че е много социалистическо. Прилича на Хайтовите дивотии и на преднамерения етнографически интерес на народната власт, който в преувеличение на селското като автентично българско, следваше да обезцени и сведе до нищожност постиженията на буржоазната култура. И в литературознанието, и в изкуствознанието се лансираше преднамерено тезата, че всички поврати към модерност у нас черпели от извора-на-белоногата-на-фолклора, като напълно се забравяше, че това премоделиране на етнографическото бе по силите на субтилно урбанистичен поглед и постиженията му се явяват вече есенция на градското. Последователното надценяване на селското преследваше постъпателното абортиране на всичко, свързано с буржоазната държавност, анулиране на синтеза на модерността и запиляване на цялата творческа енергия на нацията в предмодерни, а в наше време - и в разлигавено постмодерни акции. Затова от нанасянето в онази Фингова къща вее хлад и отчуждение, а от селското блика топлина и се сервират мекички: хубави са, докато са топли. Реституираното тяло на буржоазна България се представя като вкочанено. И от него могат да се изтръгнат едва само сценичните ефекти на Холивудските сюгжестии - експлозия и фойерверк. Може и малко кръв... Къщата в хода на изнудването бива малко повзривена – вероятно за да бъде темперирана и защото една част от публиката е така дресирана от американски екшъни, че може да обърне внимание на нещо си само при особен сценичен ефект. Като да хвърлиш полиетилен над Райхстаг. Ако Андерсеновата героиня от приказката плете ризи от коприва, за да ги метне с разранени ръце връз омагьосаните си и превърнати в лебеди братя, та да разкрият така истинския си човешки облик, то тук от даденостите, връз които се хвърля булото на фикцията, се цели единствено изтръгването на сюблимен ефект. Къщата във филма се използва, за да се изтръгне от нея ефект, но и се омаловажава, защото ефектът се оказва по-важен от самата нея. Чисто корупционен подход.

А помните ли как навремето снимаха няколко серии на “Октопод” в София и Червеният салон в Двореца се превърна в салон на мафиотската графиня Казели. Там, където са се връчвали ордени и са се представяли министри и дипломати... А представяте ли си как залата за аудиенции в Квиринале се отдава за заснемане на епопеята на нашите групировки. “Историята на Иво Карамански”. Една широкоекранна продукция на студио “Организирана престъпност” с продуцент Псевдодемокрация. Никак не можем да си го представим...

Също така неотдавна видяхме как сърцето на София бе превърнато в бутафория на екшън на Жан-Клод ван Дам. Плътен урбанистичен слитък българска история, ознаковен в сгради, следи и спомени, бе за нищожни суми отдаден за кинематографизиране на отвъдокеански бълнувания. Унизително е сграда, която е символизирала висшата българска държавност и власт, да бъде отдадена като декор на фикцията. Нима това не внушава, че българската държавност е фикция? И е годна само за декор на евтини продукции. Но по-унизително е, че взривоопасният развой на българския диаболичен филм за “Опашката...” по чуждеене спрямо българско наследство се доближава до това на чужденците, дошли тук да снимат евтино ретро кадро.Urbi et orbi.

Този филм при цялата си елегантност и изключителна лекота не знае що да стори с градското, прибягвайки до диаболичен реквизит, внушава, че то е от лукаваго и бяга на село, с което продължава комунално-народовластното абортиране на буржоазната държавност и културност. То, уви, не спря до днес. Като разтрогна връзки на съобщност и отвори празнина, то се последва от отглеждане в кувьоз на разни компенсаторни естетизми и селенизми. Някои от тях се търгуват добре на Запад и се засчетоводяват в графата на национална гордост и признание, а другите, затворени в границити ни, остават само пароксични екзистенции, будещи гузност, недоумение и неудобство. Филмът се движи в този хоризонт, който слабосилно не може да надхвърли дори в оптимистичния си, общочовешки финал за любовта и скромността. Та не е ли обетът за нестяжание, който тук вече тържествено се дава, само рефлекс на онова абортиране?

След тълпите кинематографисти и автори на клипове, които се изредиха да снимат в Минералната баня и Червената къща, търсейки сексапилната смесица от ретросантимент, живописни пукнатини и механичните конвулсии на техно инсектите, очаквам Българската Православна Църква да отдаде под наем в долари Катедралната Църква за поредното издание на “Метрополис”. А колкото до онази къща на Фингов от филма, утешително е, че тя стои прекрасно недосегаема и е далеч по-интересна от всичко, което става покрай нея. Опитали са се да я превърнат в декор на една фикция. А тя, сякаш изчервена, казва – вгледайте се в мен, аз съм част от вашето минало, висотата на чиято норма, уви, е все още непосилна за вас...

Българската литература

© 2002 Литературен форум