Литературен форум  

Брой 10 (494), 12.03.2002 - 18.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Найден Вълчев

Сядай и главно черпи!

Спомени за Иван Радоев

 Продължение от бр. 9 

Иван РадоевДашката и Фарисей живееха на "Добромир Хриз", стаята гледаше към двора, към насрещната къща, където живееше Ячо Кабаивански. Прибираме се една вечер по "Иван Асен". Наковски отиде да изпраща Крис, ние тримата сме вдигнали яките, духа вятър, вали ситен студен дъждец. В стаята имаше двойно легло и кушетка.

- Къде ще си ходиш, вика Дашката, тук ще спим.

Да спим, ама студено, дърва няма, печката ледена. Иван пали разни вестници, амбалажи, стари книги. И те са кът. Взема някоя подарена му с автограф стихосбирка, казва :

- Извинявай, Божо, ама студено, бе… - и я пъха в печката.

По едно време - хоп! - Наковски идва с мокро коте в ръце. По пътя до гарата, където живееше Крис, го намерили да мяучи жално на улицата, на Крис й станало мило за него, но не можела да го занесе у тях. Наковски - също и решил да му намери приют тук. Постоя малко, разказа нежния случай, остави котето и си отиде. Ние с Дашката на двойното легло, Фарето - на кушетката. Лягаме да спим. И двамата пушеха зловещо, отваряме вратата към балкона да проветрим. Балконът нямаше перила. Досега мълчаливото коте като се размяучи - спиране няма. Ту под леглото, ту на балкона - мяу, мяу. Усещам как Иван става и как с един среднощен шут изпрати милото котенце от балкона право към прозорците на Кабаиванска. Какво стана не знаем, но настъпи тишина. Вратата е още отворена. В тъмното се чува диалогът между двамата съквартиранти:

- Фаре, стани да затвориш.

- Ти стани.

- Е, аз ставах за котето.

- Аз отзаран метох.

- Фаре, ще те надуха.

- И теб ще те надуха.

Спорът е приключил без резултат. Заспали сме и тримата. На сутринта се събуждаме и с весел смях гледаме малката триъгълна преспичка сняг, която вятърът е навял през вратата почти до печката. Иван събира нощните фасове, разкъсва ги, изсипва ги, прави си с вестник цигара. И животът продължава.

Факултети, семестри, презаверки - всички възможности бяха изчерпани. Иван облече войнишката куртка. Във въздушните войски, където Серафим също отбиваше войнишкия си дълг и служеше в редакцията на вестник "Родни криле". Там подполковник Тотев след време преведе и Иван. По-късно, вече след казармата, той работи известно време и в редакцията на "Български воин", където се сприятели с Александър Гетман, със Станислав Сивриев, работи и във вестник "Стършел", където се почувства в много дружеска среда при Челкаш, Незнакомов, Богомил Райнов, Павел Вежинов, Стефан Гечев, Радой Ралин, Христо Ганев, Вородот. Те и преди това с Христо Ганев запалено играеха билярд в библиотеката на Военния клуб. Седя и ги наблюдавам. И двамата не се дават един на друг. Звъни телефон - как, от къде - търсят Иван Радоев. От редакцията на вестник "Стършел". Секретарката:

- Другарю Радоев, броят влиза в печат. Другарят Валери Петров има бележка по стихотворението Ви. Моля Ви за малка поправка. Елате в редакцията.

Иван:

- Той да си гледа свойте стихотворения, зает съм, не мога да дойда.

И такъв беше Иван Радоев. Въпреки че винаги е ценял високо блестящия автор на "Палечко", на "Yuvenes dum summus" и сме чели на глас "Рядък казус", "Просмотрено на подпис друг", "Да живее бате Спас", удивителните строфи за бялото божие брашно, за биволите, за стария стъргелски хан. Както стиховете на Славчо Красински, както стиховете на Багряна, на Фурнаджиев, където Иван примираше от възхита при голямата черна кобила, при човека с брадвата, при ракията, която е бяла като гибел. С Фурнаджиев, както е известно, който му стана редактор на книгите, те после бяха големи сърибари и близки приятели. И аз съм ходил с тях и с Дамян Калфов на риба. Голяма скука. Скука велика цял ден. Само търсех сенките и им ловях скакалци с шапката си. А бай Дамян ме пита:

- Найдо, чу ли какво викаха рибите, когато пристигахме?

- Какво викаха?

- Викаха: бягайте да бягаме, че иде Иван Радоев…

Но което е вярно, вярно е. И бяла риба, и кленчета, и мренки от тях съм хапвал неведнъж.

В тези години наше редовно свърталище беше интимният тогава клуб на журналистите. На голямата маса на Борис Ангелушев бяхме като у дома си. Иван Пейчев, виждайки задалия се Иван, се провиква:

- Влиза легендата Иван Радоев. Сядай и главно черпи.

Лозан Стрелков от ъгъла на масата:

- Нали търсите по-добра квартира - намерил съм, но не за двама, а за един човек. При мои близки, на хвърлей място от тук, но ти си пушач, пиеш, хулиганстваш, прибираш се късно, ще ме скараш с добрите хора, затова не ти ще отидеш, а ще отиде Найден.

(Така аз влязох да живея у госпожа Козарова, която после стана касиерка на вестник "Литературен фронт". Стаичката беше на "Раковски" 120).

По-късно, пак Лозан:

- Иване, ти къде си се запивал с хора от югославското посолство? Знаеш ли, че едва съм те отървал. Сядай и ми напиши статия за Титовото предателство. И Иван писа.

Ергенско време беше, за Ивановден, каза, ще вземем "заешка кръв" от журналистите. У Максим Наимович ще го направим. Аз говорих с него. У тях широко, подредено. Така и стана. Освен връстниците и девическия състав там бяха май всички стършели - Челкаш, Вежинов, Незнакомов, Диаватов, Вородот, Богомил Райнов, Христо Ганев, а по-късно може би щяха да дойдат и Фурнаджиев и Светослав Минков. И те дойдоха. И старият Наимович - Исак, и Марангозов, и Джагаров.

- Начко, братче, ще трябва още вино. Ще идеш ли?

- Разбира се.

Максим ходи по кухнята, по мазата, намери две дамаджани, вземам ги аз и - в журналистите.

- Напълнете ги.

Връщам се, разливат по каните, вдигат чаши - Минков зад очилата мести поглед разцентровано.

- Какво е това вино, бе?

След малко разследване се установява следното: изровените дамаджани наистина бяха изплакнати, но във военните години на недоимък в тях държали оливия. И оттогава не били пипнати . И сега съсипваха "заешката кръв". Падна голямо цъкане с език, но веселбата продължи не до първи петли, а до първите трамваи.

Както казах, Иван много се имаше със стършелите. Нали те го и взеха на работа и той по тяхно време написа много иронични стихотворения, епиграми, епитафии, някои от които, според мен, ще живеят дълго в нашата книжнина. По това време на Челкаш му се роди син. Закъснелият баща беше луд от радост. Вечерта ставаше шумно отпразнуване на събитието в редакцията на "Стършел", която беше на партера до сегашния ресторант "Крим" на улица "Добруджа". Завъртя се и мъжко хоро - всички пеят и играят. На Максим Наимович, кой знае как, му паднаха очилата, Дашката веднага им удари една пета, след него всички до един го последваха и от диоптри и рамки остана само сол. Лудото хоро продължаваше, Максим присвиваше безпомощно очи, но какво да се прави - момче беше се родило.

"В началото на пътя", когато последователно ни приемаха в Съюза (Климент, Давид, Павел, Давидков, Дашката, Добри, Генчо, Джагаров, Зидаров, Наковски, Станка, Серафим, Лиляна, Вътьо, Дублето, Лиана, мен) се правеха разни събрания, разни вечеринки, както казваше Ламар. Неговата жена беше една корполентна хубава дама, с дълъг тоалет, с огромен шал. На веселото посрещане на Новата година Дашката ме бутна с лакът:

- Какво става, бе! Гледай - жената на Ламар танцува сама. Но след малко виждаме, че има кавалер. Серафим. Ръката му под шала й, целият закрит зад достолепния торс - такъв беше в началото поклонникът на Чехов, на Йовков, на Каралийчев. Споменах Йовков, Чехов, Каралийчев… Те си ни бяха общи любимци, Иван ни четеше на глас с шептящо внушение "Женско сърце", "Росенският камен мост". Но и Светослав-Минковите "Къщата при последния фенер", "Дамата с рентгеновите очи"… Въобще - малко знаехме чужда литература, но българската познавахме. Та на тези вечеринки имаше и хорІ. Мецанинът на "Ангел Кънчев" 5 беше и салон, и стол, и паркетът се тресеше. С Климент, със Станка, с Дашката и, разбира се, и със Серафим удряхме по едно северняшко. Веселин Ханчев ни поглеждаше с тъжна ирония и отиваше в това време да види къде си е оставил чашата.

1953 година е. Мисля, че беше март. Смъртта на Сталин. Потрес. Иван нощес е написал стихотворение. Носим го в "Работническо дело". Там има стих "Бетовен към площадите зове". Редакторката:

- Защо Бетовен?

Иван:

- Не, ако не го възприемате, дайте си ми го.

Редакторката:

- О, не.

Стихотворението излезе непипнато.

И Иван, и Тодор се палеха на тема спорт. Играехме волейбол на празното място до тогавашната Музикална академия. Тодор беше купил топка и мрежа. Иван - цар на футбола, на пинг-понга, на билярда беше и отличен волейболист. Когато те с Христо Ганев попаднеха на предна линия, беше просто красиво. И как хубаво им вдигаше Емил Петров. А когато бях аз, Иван как ме ругаеше:

- Абе, Найдене бе, кой забива с опакото на ръката си, бе! Я по-добре иди да свириш. И без това играем без рефер.

Добър беше и високият и снажен студент Николай Гяуров. По моите казармени години бяха ходили да играят и футбол - с велосипеди до Банкя: Пецата Незнакомов, Любомир Тенев, Гочо Гочев, Иван, Тодор, Емил Петров…

След южната граница се върнах в София тъкмо когато Серафим Северняк заминаваше кореспондент на "Моста на дружбата" в Русе. Заех освобождаващата се кушетка, станахме съквартиранти с Дашката на "Скобелев" 22. Бяхме врата срещу врата с Мистер Сенко. Понякога ходехме при него да се обадим по телефон. Държеше се много приятелски с нас. След години, с Дашката бяхме, го виждаме в един антракт в Народния театър сред натрупал се кръг хора. Разговаря с министър-председателя Станко Тодоров. И по едно време му вика:

- Ето, вземете си часовника. И му подава ръчния му часовник.

Станко Тодоров намества очилата си и се чуди - кога му го е отнел, как е успял… Мистърът се обръща към нас: "Вие се пазете настрана, на вас няма какво да ви вземе човек".

Следва

Българската литература

© 2002 Литературен форум