Литературен форум  

Брой 11 (495), 19.03.2002 - 25.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Любомир Милчев

Глума в три действия

 

Нема край дуелът, що е обявен на българското литературно минало. Като го не разумяват, дуелирват се с него. Тоя път ръкавицата зафана, та я фърли Стефанаки Цанев. Навръх Националния праздник, в йощ неотшумялата афектация досежно “Аз съм българче”, току след новините, венците, “Велик е нашият войник” и зарята, бехме сюрпризирани със спектакъла “Двубой” - празнично прозаичен коктейл, смертелна смеска от “Криворазбраната циливилизация”, мюзикхоловете на зрелия социализъм (Коста Цонев) и две-три по-новички конвулсии на модерното театро - туй театър на голия охлюв, туй политкабарето на каналето, туй българската кавърверсия на ъндърграунда на сръбското... Сичкото наедно - изненадаха ни.

Обикновено съвременният прочит на литературни произведения, които се счита да принадлежат на класиката, изхождат от омаловажителния възглед, че класиката е донякъде скучна, сама по себе си, и затова в нея се инжектира серумът на съвременността. Понякога това е така, но не бива да се забравя, че някои го предпочитат студено. Г-н Цанев е бил така банален да счете, че всички го предпочитат горещо, обаче понеже преиграва и когато пише открито писмо до царя в газета, и когато преработва сценарно за БНТ, е инжектирал направо една свръхдоза съвременност. Хем е доутрепал Вазовата пиеска, хем е препотвърдил, че има нещо такова като наркомания на съвременността...

И тъй, прочее, в що се състои Стефан-Цаневото нововъведение в онуй, що Вазов е нарекъл “глума в три действия” и много явления? Вероятно в това, че сякаш гледаме “Явление, все същото”. Най-първо се съглежда една обсесия от медиите. Героите в телевизионния вариант като направят нещо, дават и пресконференция и биват постоянно обградени от журналисти и папараци. С това се доуплътнява напоследък за мен тягостното чувство, че всички ние постоянно устройваме някаква пресконференция на българското минало. И питаме все за глупости... Защото пресконференцията е форма повърхностна - тя не може да осигури онова зануляване на вихъра на интерпретациите, едва от което можем да мислим по-сигурния контур на историята. И каква мислите е онази актуалност, зарад която се принася в жертва дваж по-скъпоценната догадка за миналото? Нищичко друго, освен безиронично боравене с готовите форми, или дори - заготовки на масмедиите.

 

Вече споменахме познатите ни от недавното минало мюзикхолове и атракциони а ла Гамбринус. Стигаше да се сложи на некоя дама капа със страус и тя са преобразяваше на леконравна буржоазка. Шармантна шантанка. За господата - да им се лепнат тънки мустаки и да връткат в ръка бастон и ей ги нІ - същи франтове. Пожелаването на миналото идеше като следующият куплет на днескашната песничка: ”Ей, малката, с тебе ще направя свалката!” Отпосле виждаме Мартина Вачкова кат сръбкинята Трифкович и Виктор Калев кат Рачо Драгалевски, които понамирисват каналетно и ги пеят едни такива, съвсем като да са си йоще там... От пожелания декор на преупотребения за какво ли не Военен клуб пък, иде най-съвременно впечатлението за поредното “мероприятие”. (Ето, да кажем, преди седмица видях там на английски бал деветнайсетият барон Делож да танцува чуден фокстрот, което не бе по-впечатляваща гледка от кораловите копчета на барон фон Лайден, съпруг на посланичката на Кралство Холандия). Впрочем, едно по-внимателно вглеждане в орнаментиката на балната зала, която е дело на Колар, чудовищно еклектична е и е на килограм, щеше извънредно сугестивно да допринесе гипсова асоциация за комично новообретения ни, европейско-кукленски облик. Ма къде ти такива финотии, кат сме навикнали най-вече на вкуснотии! Боравенето с клишета би се оневинило, ако дa би имало някаква ненадейна жертва - да падне некой декорум, па да попритисне некой комедиант, или пък поне маникюр да се повреди... Пък тогаз поглеж!

Най-преобладающата ингредиента на инжектираната свръхдоза, обаче, е, както вече сте видели и се досещате - крайната политизация на спектакъла. В оригинала действието става “през последното десетилетие на миналия век в София”. Представя се “глумата” на “малък адвокат” и “малък вестникар” по повод на сторено докачение. Апропо - Драгалевски и Чушкаров “се сдавчоват”. Обявеният дуел като жадно нововъзприета, европейска форма, голема, се оказва непосилен. И двамата ги хваща шубето и търсят начин да се измъкнат. В хода на това изнизване на пръсти от високата норма на европейското тече една комедия на нравите, която не ще преразкажем, но ще посочим два-три щриха, правещи възможна конфигурацията на символическото.

 

Най-първо, това е невъзможният дуел, “Пушкин”, “Лермонтов”, ах. Купнее се по европейското, само додето то остане едно театро. Капа със страус и бастон... Трябва ли да се заплати с кръв - пиши ги бегали. В хода на очакването на фаталната развръзка се списува в приповдигнато-възвишени форми, намирисващи на демодирана още тогава литературност. Драгалевски описва смисъла на дуела, тоз рицарски обичай. Поправя хора с човеци, за да не го сбъркат българановците с хора, а маси - с дъсчени маси. Чушкаров пък, горкичкият, пише майце си. Всичко е сърцераздирателно, перото драще, мастилото е пресъхнало, героят пуща плюнка в мастилницата. Хълца глухо. Фантасмагорират се ботевизми, автовазовизми от времето на Епопеята..., сичките героизми на Възраждането, чуждоземни романтизми. Големото разголемяване се бламира от малкостите на българския бит и душевност. И жените тоже понечват към героическото - Амалия била чула, че и жените се биели на дуел в Париж. Тя щрака с ливолвер срещу Чушкарова, а той трепче с мигли. Разголемяващото смаляване намира остроумно съответствие в рецепките, които дамите просят от доктора. Дебелата, къса и презряла г-жа Трифкович казва: ”Върло сум дебела” и иска прах от доктора за елеганца и да е бледна и интересантна. Амалия пък иска рецепт за попълняване. В типичната комедия на qui pro quo, каквато е и тази, рецептата за попълняване се бърка с рецептата за пустало да станеш, како сламка. Комичното преувеличение-смаление е вложено и в титула “Велзевулови гащи” - комедията, която пише Драгалевски и която завещава в постскриптум при летален, ах, свършек на дуеля, наедно с брилянтов пръстен. Вулкан и гащи. Величавост и долна дреха.

И тъй като купненията по Европата си остават чисто книжевни, литературното тук присъства и във вида на една торба, която селянка разнася, тъпкана със стиховцете на Аврам Лучезарния, очевидно карикиран образ на символистически поет. И във вида на множество хартиляци - като хартията, с която е увито уж шишето с динамита, на която се чете именно “Велзевулови гащи”. Или пък доносът, който Чушкаров сам пише срещу себе си, и което е най-големият виц - е написан с черковни букви. Когато Каракалпаков рови в сандъка на Амалия и открива търкалястата кутия с бонбони, решава, че динамитът е там. Трифкович лапа една топка: ”Я върло ги волим!”. Каракалпаков осторожно предупреждава: ”Безумнице, ще стане взрив в устата ти!” Тъй да се каже, Велзевул в устата. Тогаз сръбкината пита: “Ща е взрив?” Експлозия, пояснява Каракалпаков. “Експлозия - смее се тя - глътнах све. Експлозия слезе в корема...” и се бара по корема.

Е, те това е, големо пардон, ядрото на разголемителното смаление (Крачун и Малчо), около което е възможна една сносна интерпретация на Вазовата глума. Наместо това г-н Цанев вкарва партии, парламент, депутати, показва Градоначалника, който в комедията само се споменава. Динамитаджиите, на които много е наблегнал, трябва да отпратят към съвременните взривове и тероризми. Подплънките с вазовизми от типа на “България цяла сега нази гледа...” са подсилени, с което се дискредитира всякаква идея за интертекстуалност и се рехабилитира онова, което по време на комуналното се наричаше ангажираност (имаше ангажирани песни, Михаил Белчев и др.глупости). Два клоуна внушават, че гледаме политическо кабаре. Кофти реминисценция. Въобще режисурата на реминисценциите е лоша, издейства си позволения, които са отвъд костуемата цена и не се възползва от един по-умерен поглед към миналото. Мюзикълната част, с разпети дребнобуржоазни екзотизми като “Остров Санта Круз”, или пък клипчето за парахода, пагодата и лилавия залез (вероятно тук осъвременително се има предвид как Ирина Флоринова била цвят лилав?) ни карат недискретно да се ровим в шифониерата на сладострастието и да вадим оттам розавките кюлоти на едно вменено буржоазно минало. Това вероятно трябва да компенсира някаква мнима липса на забавност в оригинала, довела и до станиолена сценография. И като стигаме до нея, без капка съмнение ще я определим като пълен провал - най-лошото от най-златния фонт на БНТ - диско светлини и мъгли, парцалащината на сбъркани костюми, блузи поло с шалчета и прочее. За разкош - дори джудже и заяк. Ала най-неприятен е този апломб на националната телевизия, че те били върхът. Което е доста поизветряло, все пак, и прилича на оногоз хартишка от бонбон, която графиня Вишня дава на Вишнечко да си я помирисва понявга. Така и Цанев е намерил една хартишка, на която пише с черковни букви “Велзевулови гащи”, и ни я пробутва да я помиришем.

През цялото време, след като видях спектакъла и препрочетох Вазова, се питах - кой ли е образът в духа на глумата, който най-приляга на главния ґ преработвач - гусин Цаневич. И го намерих - това е, впрочем, едничкият образ, който Цанев е изхвърлил от пиесата - ”Демира, селянка от Белоградчишко. Говор гръмогласен” В глумата селендурката разнася една торба с хартии, сиреч творби, за да ги изтъргува. Та, общо взето, и тука е така - Цанев е изтъргувал една хартишка, наречена сценарий, в БНТ.

Явление кое? Все същото...

Г-жа Трифкович би попитала: “Па защо?”

Българската литература

© 2002 Литературен форум