Литературен форум  

Брой 11 (495), 19.03.2002 - 25.03.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Румен Стоянов

За убийството на Борхес и за чадъра му

 

В буеносайреското пристанище, качвайки се на кораб за Европа (там е роден, там ще живее, там ще умре и там ще бъде погребан) Хулио Кортасар казал на своите изпращачи, прегрешаващи с перото: "Момчета, убийте Борхес!". Тая мила заръка е красноречиво доказателство за изключителното влияние на едно творчество, което далеч преди края на създателя си вече царства в първоначално тесни, ала разширяващи се кръгове пълновластно, че за да се отърват потърпевшите, единственият им изход е собственоръчно да извършат борхесоубийство (образно), иначе не биха могли да се избавят от подражателство и да намерят собствен изказ. Продължим ли да чепкаме злокобната случица, трябва да прибавим, че Кортасаровото отпътуване може да бъде видяно като бягство от Борхес, бъдещият изумителен разказвач отива през девет морета и в Стария Материк действително изгражда свой облик, но дори така, дори на противоположни идейни становища, пак осезаваме могъщото дихание на "Алефът".

Всяка национална книжовност има свещени страшилища, които упражняват желано и нежелано въздействие върху събратя. Но по твърде различни начини, размери. В испаноезичието някои лични излъчвания, бидейки улеснени от общия език, се разпростират далеч зад отечествените предели и по-лесно тръгват из света. Такъв е примерът с Хорхе Луис Борхес, един от ония, чрез които латиноамериканската изящна словесност се наложи като всечовешко постижение. Роден (комай от нетърпение да хване перото) в осмия месец, шестгодишен заявява, че иска да стане писател. И невръстният срамежливец, предвидливо лишен от телесна похватност, за да бъде обдарен богато и пребогато със словесна, седемгодишен съставя кратко обобщение на древногръцката митология, на осем пише разказ, на девет превежда текст от Оскар Уайлд и вестник го отпечатва. Тази устремна обреченост към литература не е в състояние да я възпре дори слепотата. От 1956 на Борхес (1899-1986) забраняват да чете и пише, та в продължение на своите последни тридесет години бива принуден да обмисля и диктува стихове, есета, разкази, статии, бележки, предговори, послеслови, да прибягва до съавторства. Да не бе му отнето зрението, стоикът щеше вероятно да посегне и към романа, а не да се ограничи само до една повест, "Конгресът", щеше вероятно да завещае още по-внушително количество страници. Но и онова, което все пак написа, издиктува, наложи Борхес между най-ярките и влиятелни литератори на века, подтикнал мнозина като Умберто Еко да осъзнаят творчески себе си. Аржентинецът превежда от английски, френски, пише киносценарии, отзиви за книги, че дори милонги (вид песен и танц), по които Астор Пиацола съчинява музика, изобщо той е образец на всекнижовник. И на блюстител за литературна независимост, даже непорочност спрямо политически пристрастия. Именно то, по ирония на съдбата, го остави без Нобелова награда. Когато през 1970-а изненадващо я присъждат на Солженицин, най-очакваният й удостоен е аржентинецът и предпочитанието препотвърждава, че днешните люде са политизирани даже в червата, па били те академични. В действителност тази ирония на съдбата го сполетява твърде рано: през 1919 Джордж, както го наричат близки и приятели, приветства Октомврийската революция с експресионистична стихосбирка, "Червените ритми", която никога не отпечатва, а по-късно съветската държава ще го брои между своите врагове. По повод Нобеловото отличие великият задминаван с подсмивка отвръща, че тъй многократно са му я обещавали, та вече положително мислят, че са му я дали. Борхес е най-неоспоримо доказателство, че изкуството не е конна или кучешка надпревара с победител, че художественост и награденост не се припокриват, въпреки гръмогласни уверения към до мозъка на костите потребителизираното общество. Нищо не пречи да превърнем дефекта в ефект: ако шведите бяха направили Борхес нобелов носител, щяха да го турят в кюпа, гдето киснат и посредствени книжовници, в тоя смисъл щяха да го принизят. Сега Борхес е повече от нобелист, защото е просто Борхес и то изчерпва кой е, както Чехов, Толстой, Достоевски. Горките раздавачи на всевъжделяната делва с долари, аз напълно им влизам в положението: ако бяха честни, добре де, обективни, в своите избори, години наред трябваше да удостояват все латиноамериканци, щото беше неповторимо стълпотворение от една през друга по-големи дарби, то Карпентиер, то Льоса, то Кортасар, то Рулфо, то Гимараенш Роза, то Друмонд, кого да ощастливиш по-напред, всичките бяха незаслужено премълчани, обаче и най-високото литературно признание се присъжда по мъдрото правило: художествеността не е най-важното.

Веднъж в асансьора на СБП попаднах заедно с поетстващ член на тогава свръхоблагодетелстваното обединение и той не пропусна сгодата, докато се краткотрайно възнасяме, да ме клъвне е какво стана с латиноамериканската литература, край, а? Не смогнах да звукоучленя нещо повече от ами, подемникът спря и другарят член победоносно излезе. Ехидно подхвърленият въпрос остана в паметта ми и нали съм тутав, едва след петилетки му отговарям. Наистина, какво стана с латиноамериканската литература въобще и с Борхес в частност? Но първо искам да кажа, че асансьорското злорадство бе отправено погрешно: аз съм българин и дълбоко ме засяга какво е ставало и става с българската изящна словесност; а не с еди-си коя, ако съм отдал четиридесет години да превеждам и обяснявам инородни, то е с мисълта на ползу роду, с мисълта да знаем какви ги вършат другите, къде отиват, къде сме ние.

За да налучкаме ответа, нека прехвърлим какво става с една литература, щом придобие международна значимост. Когато го стори латиноамериканската, по земний шар господстваха няколко литератури, всеизвестно кои, всеизвестно защо те. Както всеизвестно е кои са Великите сили и защо те, също и цената, която плащат изстрадващите тяхната величавост. Испаноамериканците се втурнаха с неудържима сила, ако щем, с неистов хъс, ако щем, с взлом, в онова литературно пространство, което дотогава изглеждаше неприкосновено запазено, бранище, стреля се без предупреждение. Извършителите на нарушението дълго бяха предупреждавали за намерението си: по-скоро чрез поезията (Дарио, Валехо, Мистрал, Неруда), но светът си правеше оглушки чак докато из латиноамериканските му покрайнини се натрупа такова критично количество високохудожествена словесност, че избухна с гръм и трясък. И взривът бе чут навсякъде, включително от господарите на бранището. И трябваше, щат не щат, да преглътнат съществуващото положение, нещо като принудително узаконяване на копелдак. Испаноамериканската литература се утвърди сред челните в света. Най-забележителното в този сам по себе си изключителен, непосилен подвиг бе, че тя не се крепи върху стопанска и военна мощ, родилите я държави не бяха притежавали колонии, както е редно при тъй наречените големи литератури, обратно, самата Латинска Америка бе колония, в отделни случаи (Куба, до 1898) само допреди петдесетина години. В глобализирания днешен свят има строго разпределение на труда, господарите на синьото кълбо повеляват кому какво се полага и твърде не търпят изоглавяния от сценария. Може да пръкнеш най-хубавия роман за всички времена, обаче щом не благоволи да го раздуха някоя добре смазана (парично) разгласа, желателно от порядъка на СНН, твоето изделие ще гледа света през крив макарон. Латиноамериканската литература бе едно прекрасно изоглавяне, промъкна се между капките, драсна непредвидимо, недопустимо, кощунствено напред, нещо като неискана изненада в световното първенство по футбол (България, Хърватия). В колониализирания, простете, глобализирания свят тия недоглеждания подлежат на бързо оправяне. Световната пропагандна машина си знае работата, по-точно туй й е работата. Задният двор на Съединените щати, както ласкаво е познат материкът под Рио Гранде дел Норте, прекалено вирнал литературно глава, постепенно бе турен където му е мястото, впрочем, не само той, всяка жаба да си знае каквото. С безславната погибел на могъщия и непобедим Съветски съюз (той наистина бе могъщ и непобедим, рухна под мощта на собствената си немощ и не бе победен, понеже до бой не се стигна) световното двувластие бе сменено с едновластие и Латинска Америка изгуби много от своята предишна важност, когато служеше за своеобразно полесражение на борещите се за надмощие САЩ и СССР. Премахването на двуполюсната хегемония и установяването на единствена доведе до рязък спад на интереса към Латинска Америка, включително спрямо книжовността й. Пък и тя понесе неизбежните и непоправими загуби с кончината на Астуриас, Неруда, Карпентиер, Борхес, Пас, Кортасар, Лесама, Друмонд, Онети, Гимараенш Роза и пр. Но дори към все още живите класици Маркес, Льоса, Бастос го няма предишния възторг, произведенията им не са превеждани тъй въодушевено, трескаво, празнично както някога, макар да са на прежното високо равнище, достойно за създателите си. Светът очебийно, почти безпрепятствено ускори тежнеенето си към бездуховност, потребителщината, възпирана донейде в/от социалистическия лагер, с неговото изчезване затъна още по-зловещо от преди във всевластието на парите. Пошлотията залива още по-стихийно книжните пазари навсякъде и в нея латиноамериканските майстори са бели врани, защото съзнателно, преднамерено се дава простор на бестселърщината, която затлачва масовия вкус, за него те се оказват елитни. Вилнеещата пазарщина убива художествеността и то не изключва латиноамериканската, която на туй отгоре изгуби подкрепата, оказвана й като як идейно-естетически отпор срещу яростните напъни за поголовно северопоамериканчване на где що живо има.

Всеки голям и самобитен творец проправя нов път. Така сториха и латиноамериканците. С изключение на Рулфо, те оставиха обемисти творчества, сиреч не само тръгнаха в нови посоки, но и ги извървяха обилно. Пък и докрай, защото бяха дръзки, неуморно крачещи по тия невероятни плодоносни, обновителски пътища. Латиноамериканците, които издигнаха своята художествена словесност в световно явление, бяха личности неукротимо дирещи, и което е по-съществено, неукротимо намиращи. В тия свои езикови, композиционни, технически открития те отидоха тъй разнопосочно и тъй далеч, че бързо и безостатъчно, бих рекъл, безжалостно, изчерпаха много възможности. И по-късно излезлите на литературната стъгда се озоваха в изключително трудно положение: накъдето и да потеглят, вече някой ги е изпреварил, проправил е път, по него отишъл е много напред, извървял го е до предел. Латиноамериканските писатели, поети попаднаха в нелепица, създадена от техните непосредствени предходници: своего рода безпътица поради наличието на прекалено множество от многопосочни пътища. Накъде да вървят след онова неповторимо съзвездие от гении? Накъдето и да поемеш, все под нечий огромен чадър попадаш - и един от най-огромните е Борхесовият - все някой те е изпреварил, осъществил е, повече или по-малко, онова, което възнамеряваш ти да постигнеш. Латиноамериканската словесна художественост тъй скорострелно и тъй високо вдигна своята собствена летва чрез своите писатели, че впоследствие затрудни наследниците им, затрудни сама себе си. Неслучайно се говори за неин бум, тя стана световно мерило не с на час по лъжичка, а с взрив.

Магическият реализъм, между другото, има заслугата, че хипнотизиращо привлече вниманието към книжовността на Латинска Америка. Но той бе взривителят, не цялата бомба. Куп огромнейши писатели не се поместват в него, сред тях Онети, Лесама, Борхес, те не са магически реалисти, такива са Рулфо, Маркес, Карпентиер, Бастос, Астуриас. Магическият реализъм не свали от дневен ред въпроса за борхесоубийството. Тъкмо напротив: превърна го в още по-мъчно осъществимо. Защото го включи в цял низ от убийства, вкратце изтребление. Сегашните латиноамерикански писатели с право могат да рекат блазя на Кортасар и апапите му изпращачи, те трябвало да убият само Борхес, а ние Борхес, Кортасар, Маркес, Бастос, Карпентиер, Льоса, Рулфо, Астуриас, Онети, Сабато, Лесама, Пас и така нататък, и така насам. Днешните писатели трябва да убият дори някогашния борхесоубиец Кортасар. Не се наемам да гадая какво чака латиноамериканската литература, ще ли се изпълнят всички тия убийства, или не, какво ще настъпи, ако те (не) я споходят. Подобни дълбокомъдри умишления хич не ме влекат, да заничам под чадъри и в бъдното не е за мен, да се изживявам като прорицател, още по-малко, има си футуролози, фритюролози и прочее вражалци, защо трябва един ден и аз да съм посмешище с несбъднати приказки по идното? За да не привеждам повече доводи относно несъстоятелността да предвиждаме неведомото: кой предвиди овреме страховития скок на латиноамериканската литература? Никой. Кой предвиди овреме безславния и тих сгромолясък на всепобеждаващата световна социалистическа система? Никой и половина. Щом е така, щом комай всичко грядуще е нам неподвластно, щом един Бог знае какво ни е отредено утре, защо аз да хабя плюнка по бъдното? Другояче поднесено, предостатъчно ми е миналото и настоящето, не е за моята уста лъжицата с бъдното, още повече когато по-скоро излиза небъдно. Това твърдение за люде с инаква умоноглоса е крайно оспоримо и не би било почтено от моя страна да приключа с нещо, което може някому да се стори измъкване, та ще река и кажа: когато говорим за някоя световна по значимост литература, тя в крайна сметка се представлява от шепа творци, от няколко шеметни върха, останалите им съратници, нека не прозвучи грозно, са послужили за тор, че да избуят великаните, хайде, оцелели са във вид на подробности от гледката. Тая шепа най-представителни имена, тия главозамайващи висоти, тия исполини латиноамериканската литература безспорно ги има и този факт й дава неотменимо място сред водещите книжовности на съвременността, със или без убийства, тя си го завоюва, то е нейно, па ако ще ни ред повече да не се напише от Мексико до Огнена земя1.

Ето какво, горе-доле, стана с латиноамериканската литература, другарю член.

 


1 Латиноамериканската литература даде безценен принос в жизненоважната за човечеството идейно-естетическа многоцентричност, в животоспасяващото ни като личности разнообразие. И стори го тъкмо в условията на задъхано ускореното повсеместно уеднаквяване и гибелно премахване на различности. Латиноамериканската словесност е възхитителен препъникамък срещу безогледната еднопосочност и хищническа еднополюсност на света. От всичко преждеизнесено заслуги на Латинска Америка в повседневната борба за съхраняване и развитие на тъй необходимите ни самоличности и другости изпъкват неотричимо.горе

Българската литература

© 2002 Литературен форум