СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ПРОЧИТИ

Георги Михалков

Стихът не се измисля, на живо се живее

С Йожеф Уташи се познавам още от младежките години в Унгария. Тогава Съюзът на младите унгарски писатели, на които бях член, често организираше литературни четения, в които участваха легендите на съвременната унгарска поезия Йожеф Уташи, Ендре Рожа, Бенедек Киш. После заедно с Уташи гостувахме в София и няма да забравя дългите му разговори с българския поет Марин Георгиев, с когото го свързва искрено приятелство. Тези спомени светнаха в съзнанието ми като червен лампион, както казва Уташи в стихотворението си "Пияна песен", когато разлистих стихосбирката му "Сирак на звезди", издадена от "Литературен форум" със съдействието на Унгарския културен институт - София.

Първото докосване до "Сирак на звезди" разкрива един безкрайно искрен поет, който възприема света с широко отворените очи на учуден хлапак. Поезията му се ражда като въздишка или усмивка, често скептична и иронична. Достатъчно е само една утринна поляна и в Уташи избухва поезията. Избухва, защото тя не е спокойна, нито плавна, а тътнеща като развълнувано море или като танк, препускащ по всички "меридиани пустинни".

Отколешна песен е мойта и

           гневна

и все пак е днешна и нова и

           древна

и вечно такава с тоз свят

           ще светува

но аз против тебе ще пея да

           чуваш

ще пея за всичко което ме

           мъчи

през седем морета напразно

           ме мъкнеш

("Танк")

превод Марин Георгиев

Целият живот на Уташи е поезия, усетена дълбоко и болезнено още в мига, когато през 1944 е бил само на три години и в едно черно сандъче са донесли вещите на баща му, починал от рани и премръзване във военнополева болница край Минск.

За Уташи поезията е не само моментна изненадваща асоциация и ярка метафора, но процес, изпълнен с напрежение, в който той разгръща пласт след пласт, за да стигне до съкровените дълбини на чувството и мисълта. Поетът, изтерзан от страданието, го изразява като остра пареща светлина.

Много от стихотворенията са породени от конкретни поводи, епизоди от детството и от силни житейски преживявания.

Стихът не се измисля

на живо се живее.

Затуй е свято слово

и грее,

грее,

грее.

("Просто живях")

превод Александър Миланов

Образите в стихотворенията му провокират, изненадват и неволно се стремим да ги запомним, защото неочаквано разкриват пред нас нови необикновени светове.

Йожеф Уташи е свързан с България. Всяко негово посещение в нашата страна го е вдъхновявало и той си е тръгвал с нови стихотворения, в които е съхранил трепета на преживяванията си като "Поздрав от София", "Пияна песен" и други.

Неговата поезия е много трудна за превеждане, но всички преводачи в сборника, Александър Миланов, който е и автор на предговора, Даниела Тошмакова, Иван Бориславов, Марин Георгиев, Нино Николов и Светла Кьосева са се справили талантливо. Навярно преводачите дълго са живели с бисерните стихове на Уташи, носили са ги в съзнанието си до момента, в който са открили най-точните и най-вълнуващи образи, за да ги пресъздадат на български.

"Сирак на звезди" ще остане в нашата преводна поезия като ярка метафора на творческото общуване между българската и унгарската лирика, отдалечени по език, но близки по усещане.