Литературен форум  

Брой 13 (497), 2.04.2002 - 8.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

АПЛОДИСМЕНТИ

 

ВЧЕРА

Работя като занаятчия, всеки божи ден...

Последното интервю на П.И.Чайковски

 

Това интервю е взето от сътрудник на списание "Петербургская жизнь" през ноември 1892, година преди смъртта на Чайковски и непосредствено преди премиерата на операта "Йоланта" и балета "Лешникотрошачката" в Мариинския театър. Това е последното и, за съжаление, неизвестно на широката публика, а и на специалистите, интервю на великия руски музикант.

О. Ст.

 

П.И.Чайковски- По кое време на деня работите?

- Работя от десет сутринта до един следобед и от пет до осем вечерта. Късно вечер и през нощта не работя. Предпочитам да се усамотя в имението край Клин.

- Как се раждат вашите музикални идеи?

- Работя, като обикновен занаятчия, всеки божи ден, т. е. редовно, в едни и същи часове, без да си позволя да се отпусна. Идеите ми идват с работата, след като успея да се съсредоточа. Обикновено идеите ми идват по време на ежедневните ми разходки. Имам много слаба памет, затова винаги си нося бележник.

- Днес мнозина твърдят, че за композитора е трудно да каже нещо наистина ново, без да повтаря казаното по-рано от големите майстори в музиката.

- Не мисля така. Мелодията, хармонията, ритъмът - това са категории, които не могат да се изчерпят. Вярвам, че ще минат милиони години и ако музиката все още съществува, тези седем основни тона на нашата гама, заедно с техните хармонични и мелодични комбинации, оживявани от ритъма, ще продължат да бъдат извор на нови музикални идеи.

- А коя музика предпочитате - оперната или симфоничната?

- Мисля, че всички жанрове са добри, разбира се, освен скучния. И операта, и симфонията са ни дали велики образци.

- В операта музиката илюстрира, разяснява и допълва текста на либретото: но ако музиката се слива словото, как според вас става това?

- Трудно ми е да отговоря. По-голямата (или по-малката) степен на вътрешното родство между словото и музиката е всъщност резултат от един твърде мистериозен, независещ от волята на композитора процес. Той не се поддава на някакво описание и обяснение.

- Кои са вашите предпочитани композитори?

- На шестнайсет години чух за първи път "Дон Жуан" на Моцарт. За мен това беше истинско откровение - не мога да опиша какво впечатление ми направи тази опера. Сигурно заради това обичам най-много Моцарт. След "Дон Жуан" обичам най-много "Живот за царя" ("Иван Сусанин") - именно тази опера, а не "Руслан и Людмила". А също и "Юдит" на Серов. Тази опера бе представена за първи път през май 1863, в една прелестна пролетна вечер. И досега радостта, която ми носи музиката на "Юдит", се слива с някакво пролетно чувство за светлина, топлина и възраждане!

- Какво мислите за музиката в днешна Европа?

- Мисля, че сега тя преживява някакъв преходен период. Дълго време Рихард Вагнер бе единственият голям автор в Европа. Тоя гений стоя години наред в своята величествена самота. Неговото влияние не можа да избегне нито един европейски композитор от втората половина на века. Наистина в Германия и сега твори дълбокоуважаемият Йоханес Брамс. Но мисля, че култът към Брамс е по-скоро протест към крайностите на вагнеризма. При цялото му майсторство, при цялата чистота и сериозност на неговите амбиции Брамс едва ли ще внесе някакъв ценен принос в съкровищницата на немската музика. Освен него бих могъл да назова още двама или трима изтъкнати композитори: Голдмарк, Антон Брукнер, младия Рихард Щраус. Но като че ли в Германия има някакъв застой. Животът кипи сега само в Байройт, в центъра на култа към Вагнер. Каквото и да е отношението ни към музиката му, не можем да отречем нейната сила, огромното й значение и влиянието й върху цялото съвременно музикално изкуство.

- А в останалите страни на Европа?

- Доскоро музиката в Италия беше в упадък. Но сега се е появила цяла плеяда млади музиканти и сред тях най-интересен е Пиетро Маскани. Някои мислят, че неговият успех е резултат не на талант, а на ловка реклама. Не е така! Колкото и да рекламираш нещо бездарно, нищо няма да направиш! Без съмнение Маскани е не само даровит, той е и умен. Разбрал е, че сега навсякъде вее духът на реализма, че герои като Вотан, Зигфрид, Брунхилда не могат да стигнат до душите на хората. Маскани работи не инстинктивно, а разбира много добре потребностите на публиката. Не прилича на някои италиански композитори, готови да подражават на германците и на Вагнер. С чисто италианска пластичност и красота той илюстрира жизнените драми, които си избира за сюжет, и в резултат се получава неотразимо, привлекателно за публиката, вълнуващо произведение... Твърде много живот има и във френската музика напоследък. Франция с право се гордее със своите автори от първи ранг като: Бизе, Делиб, Масне, Сен-Санс, Берлиоз... Немалко ценни неща има и в музиката на Скандинавия, родината на Григ и Сибелиус, много интересен е и остроумният шведски майстор Сведсен. От славяните твърде много обещават чехите. Дворжак е в разцвета на своя голям талант, но освен него там има и други талантливи млади хора: Фибих, Фьорстер, Бендл, Коваржич.

- А какво мислите за състоянието на музиката в Русия? Мнозина твърдят, че е печално...

- Не бих се съгласил с подобни песимистични възгледи. С мнението на Рубинщайн, изказано в прословутата му книга "Музиката и нейните представители", предизвикала истинска сензация през миналата година. Не бива да изпадаме в подобни отчаяни размисли за бъдещето на руската музика. Като сравнявам миналото с настоящето, аз не мога да не се радвам, да не вярвам в бъдещето. Та в миналото ние имахме почти само Глинка, този крайъгълен камък в руската музика, но и той не беше признат, дори беше задушаван от царящата по негово време италианщина. Защото сега имаме доста таланти, много повече отпреди - и млади, и немлади. Разбира се, младите сега са много по-щастливи от моето поколение. Те можаха навреме да получат солидно образование, в ранна младост да се посветят на делото, за което са призвани, без колебания, без борба да намерят своята почва. Затова аз вярвам в бъдещето на руската музика...

 

Санкт-Петербург, 1892

 

ДНЕС

Емилия Георгиева
Неапол

Settecento

 

Прочутият оперен театър Ла Скала на Пиермарини, култ за всички меломани по света, затвори вратите си през нощта на Новата 2002 г. Отново ще ги отвори по традиция на 7 декември (празникът на св. Амброзио - патронът на Милано), след 36 месеца раздяла със своята любима публика. Тогава театърът, основно реставриран, ще открие - с цялото великолепие на епохата Settecento - новия си сезон с операта на Антонио Салиери "L'Europa riconoscente", в памет на първото изпълнение с далечната дата 3 август 1783 г., отбелязяла откриването на новопостроения от Пиермарини театър.

Както е известно, този храм на музиката беше жестоко бомбардиран от "приятелите" в 1943 г., при което пострада най-вече неговата пословична акустика.

Поради същия този проблем в Ла Скала са отказвали участие такива имена като Уго Ути и Челибидаке.

Възстановяването на Ла Скала е от значение за цялата световна култура. В нея е трупана традицията на оперното изкуство от векове. Както е известно, всички Вердиеви опери са поставени на тази сцена. С нея са свързани имената на най-големите оперни режисьори, диригенти и изпълнители.

Новите опити за интерпретиране и осъвременяване на вечните опери се ценят от публиката, но, за съжаление, крайният резултат не оправда големите усилия за "историческа памет" в рамките на едно "модно" осъвременяване на Вердиевия "Отело", например: Режисьорът Graham Vick с протагонистите Пласидо Доминго - Отело, Барбара Фритоли - Дездемона, Лео Нучи - Яго, иска да ни убеди, че се придържа към "историческия" текст на Шекспировия "Отело", където Дездемона е съвсем различна от Вердиевата ангелски чиста съпруга на Отело.

Такава нелепа интерпретация, естествено, се отрази на вокалното изпълнение на тази талантлива певица, която само преди една година, при откриването на Вердиевата година в Скалата, се представи с една Леонора ("Трубадур" с диригент Р. Мути), образцова и чаровна във всяко отношение. Уви, за съжаление, нейната Дездемона беше катастрофа.

Вероятно тази безвкусица на режисьора причини внезапно колапс на Пласидо Доминго на втория спектакъл, който през сълзи напусна сцената (II действие), изпял с мъка: "Ora e per sempre addio sante memorie". За щастие, любимият певец бързо се съвзе и въпреки забраната на лекаря, продължи докрай, за всеобща радост на ликуващата публика. Сега той отново е в отлична форма и "non vede l'ora" да пее през февруари "Самсон и Далила" в новооткрития Arcimbold оперен театър, или както го наричат още Fortezza di cristallo.

Реализиран по проект на видния архитект Виторио Грегори (негов е и новият театър на Лисабон), театърът е планиран като Аудиториум по немски модел, с близо 2500 места, с 500 повече от Скалата. Заема една обширна площ в новия квартал "Бикока" (Bicocca) в североизточната, индустриална зона на Милано. Някога огромно владение на индустриалния магнат Пирели, днес е център на Втория университет на Милано с 20 000 студенти. Благодарение на щедрата помощ на големите индустриалци, ревнива охрана на музикалния Милано, бяха събрани необходимите 85 милиарда лири за строежа на този ултрамодерен по своята технология оперен театър. Сцената е огромна както тази на Скалата, колоните са светли, таванът бял, креслата в червено кадифе, стените в червено дърво (клен, от което правят струнните инструменти). Партерът е на две нива и две галерии без ложи (място за разговори и дъвчене на бонбони), има и три фоайета. Освен това, разполага с два ресторанта, три бара и изобилие от тоалетни (недостатъчни в Скалата).

"Арчмиболд", както вече е известно, откри първия си сезон на 19 януари с "Травиата", с която опера се приключи Годината на Верди, избрана като по-възприемчива за широката публика (с диригент Р. Мути). В репертоара се предвиждат "Борис Годунов", "Лукреция Борджия", "Сватбата на Фигаро", единствената опера, поверена на Рикардо Мути.

Макар че театърът "Арчимболд" е в общината на Милано, а не към Скалата, нейният директор Карло Фонтана си пожелава за в бъдеще новият театър да привлече най-вече младата публика. Има предвид мюзикъла и съдействието на Паоло Конти и Авион Травел.

В културните среди се смята, че след Скалата, театърът ще се превърне в недиференцирано място за второстепенни и неподходящи музикални манифестации, свързани с идеята, че популярно и упадъчно е едно и също нещо.

Българската литература

© 2002 Литературен форум