Литературен форум  

Брой 13 (497), 2.04.2002 - 8.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кати Райкс

Из "Отдавна мъртви"

Откъси

 

Кати Райкс: Отдавна мъртвиРядко писател прави толкова грандиозен дебют като Кати Райкс с първия си трилър "Отдавна мъртви". Бестселър в класацията на Ню Йорк Таймс, номер едно в класациите на Канада и Великобритания, той спечелва и престижната награда Елис за най-добър дебютен роман за 1997 г. Последван е от още три романа, преведени на над 20 езика. Авторката, която проектира собствения си живот в този на главната си героиня, залага на задълбочените професионални познания, на блестящата обосновка и на специфичното чувство за хумор.

Кати Райкс е съдебен антрополог в лабораторията по съдебна медицина в Северна Каролина, САЩ, и в тази на провинция Квебек, Канада. Тя е една от петдесетте лицензирани съдебни антрополози и е също така член на Американската академия по криминология.

Издателство "Хермес"

 

...Не мислех за мъжа, който си бе пръснал черепа. Вече го бях правила. Сега се опитвах да го сглобя. Две части от черепа му лежаха пред мен, трета стърчеше от напълнена с пясък стоманена купа, а лепилото още съхнеше върху повторно събраните частици. Имаше достатъчно костен материал, за да се потвърди самоличността. Коронерът щеше да бъде доволен.

Беше късно следобед, четвъртък, 2 юни 1994 г. Докато лепилото съхнеше, се отнесох надалеч. Почукването, което щеше да ме изтръгне от мислите ми, да отклони живота ми от обичайния курс, да промени представата ми за границите на човешката извратеност, щеше да прозвучи след десет минути. Наслаждавах се на гледката към река Сeн Лоран - единственото достойнство на претъпкания ми тесен кабинет. Незнайно защо, видът на водата винаги ме ободрява, особено когато тече ритмично. Не си падам по Златното езеро. Сигурна съм, че Фройд би дал някакво тълкование на това.

Очаквах с удоволствие предстоящия уикенд. Бях си наумила едно пътуване до Квебек, но плановете ми бяха съвсем смътни. Канех се да посетя Равнините на Ейбръхам, да хапна миди и палачинки, да си накупя дрънкулки от уличните търговци. Бягство чрез туризъм. Живеех в Монреал вече от година, работех като съдебен антрополог на провинцията, но още не бях ходила в Квебек, така че това ми се струваше добра идея. Имах нужда от два-три дни без скелети, разложени тела или трупове, извадени от реката.

На мен лесно ми хрумват идеи, но трудно ги осъществявам. Обикновено оставям нещата да се развиват от само себе си. Може би това е път за бягство, моят начин да се измъкна безнаказано от доста намерения. Нерешителна в контактите си с хората, но отдадена на работата.

Усетих още преди да почука, че стои отвън. Въпреки че се движеше тихо за човек с неговото телосложение, мирисът на стар тютюн за лула го издаваше. Пиер Ламанш беше директор на Лабораторията по съдебна медицина от почти две десетилетия. Посещенията му в моя кабинет никога не бяха без конкретен повод и сега предположих, че не ми носи добри новини. Ламанш почука леко на вратата с кокалчетата на пръстите си.

- Темперанс? Произнесено така, името ми се римуваше с Транс. Той не би използвал съкратената версия на името ми. Навярно за него то просто бе непреводимо. Беше единственият, който не ми викаше Темп.

- Да? - След месеци вече говорех френски автоматично. Бях пристигнала в Монреал с представата, че говоря перфектно езика, но не бях предвидила квебекското наречие. Овладявах го, обаче бавно.

- Току-що ми се обадиха. - Той погледна малкото розово листче, което държеше. Всичко във физиономията му бе вертикално - чертите и бръчките, спускащи се по лицето успоредно на носа и ушите му. Като цяло напомняше точно на басет. Това лице навярно бе изглеждало старо още в младостта му и бръчките само се задълбочаваха с времето. Не бих могла да отгатна възрастта му. - Двама работници от „Електроснабдяване" са намерили някакви кости днес. - Взря се в лицето ми, което нямаше щастлив вид. Очите му отново се втренчиха в розовото листче. - Близо са до мястото, където миналото лято бяха намерени старите гробове - продължи на разбираем книжовен френски. Никога не бях го чувала да използва съкратена форма. Нито жаргон или диалект. - Ходила си там. Може би са от същия вид. Трябва ми някой, който да отиде, за да потвърди, че не е случай, подлежащ на разследване.

Когато вдигна глава от листчето, от променения ъгъл на светлината бръчките му ми се сториха още по-дълбоки, сякаш попиваха следобедната светлина като черна дупка, поглъщаща материята. Той направи опит за измъчена усмивка, при което на север зейнаха нови четири пукнатини.

- Мислиш, че са стари гробове? - опитах да се измъкна аз. Оглед и претърсване на терен не влизаха в плановете ми за предстоящия уикенд...

...Той кимна

- Добре. - Но не беше добре.

Подаде ми листчето.

- Искаш ли някоя от полицейските коли да те откара дотам?

Погледнах го възможно най-враждебно.

- Не, днес дойдох с колата си. - Прочетох адреса. Беше близо до дома ми. - Ще го намеря.

Той си тръгна също така тихо, както беше влязъл. Пиер Ламанш харесваше обувките с гумени подметки, не слагаше нищо в джобовете си, за да не се чува дрънчене или шумолене от тях. Пристигаше и изчезваше като крокодил в река: без да издава никакви звукови сигнали. За някои от колегите това бе доста дразнещо.

Пъхнах в раницата си предпазна престилка и гумените си ботуши с надеждата, че въобще няма да ми се наложи да ги използвам, грабнах лаптопа, куфарчето и избродираната торбичка, която този сезон ми служеше за дамска чантичка. Все още си обещавах, че няма да се върна тук преди понеделник, но един глас в главата ми се обаждаше и твърдеше друго...

...Проправих си път през задръстванията в центъра и за петнайсет минути стигнах до адреса, който Ламанш ми беше дал. Льо Гран Семинер. Останка от огромните имоти на Римокатолическата църква, Семинарията заема голям парцел земя в сърцето на Монреал. В Сентървил - централната част. Моят квартал. Малката градска цитадела е като зелен остров в морето от извисили се високо бетонни сгради и стои гордо - като нямо свидетелство за някогашната власт на институцията. Каменни стени с бойници ограждат мрачните сиви замъци, грижливо поддържаните ливади и обраслите с гъста растителност пространства...

...Завих наляво и се включих в колоната автомобили, отправили се на запад, успокоена, че не се виждат никакви репортери. В Монреал всяка среща с пресата е двойно изпитание, тъй като се появяват репортери, пишещи на английски, и репортери, пишещи на френски. Аз не съм особено опитна, когато ме атакуват дори на един език, а под двойна атака направо ставам враждебна.

Ламанш беше прав. Бях идвала тук миналото лято. Спомнях си случая - кости, изровени по време на ремонта на главния водопровод. Църковна собственост. Старо гробище. Тела, погребани в ковчези. Обадих се на археолога. Случаят бе приключен. Надявах се в доклада ми този път да пише същото.

Докато маневрирах с маздата си пред камиона, за да паркирам, тримата мъже спряха да разговарят и погледнаха към мен. Щом слязох от колата, полицаят се поколеба, сякаш премисляше нещо, после тръгна към мен. Не се усмихваше. В 16,15 дежурството му сигурно вече бе приключило, така че нямаше желание да стои там. Е, нито пък аз.

- Ще се наложи да преместите колата, госпожо. Не можете да паркирате тук. - Докато говореше, той протегна ръка, за да ми покаже в каква посока да се отдалеча. Представих си го как прогонва мухи от картофената си салата със същото движение.

- Аз съм доктор Бренън - казах и затръшнах вратата на маздата. - От Лабораторията по съдебна медицина.

- Вие сте изпратена от коронера? - В сравнение с него и някой следовател от КГБ би прозвучал доверчиво.

- Да. Аз съм съдебен антрополог. - Произнесох го бавно, като учителка на второкласници. - Занимавам се с ексхумациите и намерените скелети. Доколкото разбирам, този случай покрива и двете неща.

Подадох му служебната си карта. Малък месингов правоъгълник над джоба на ризата му го идентифицираше като сержант Грулкс.

Той огледа снимката, после мен. Външният ми вид не му подейства убедително. Бях планирала да се занимавам с реконструкцията на черепа цял ден и бях облечена като за работа с лепило. Носех избелели кафяви дънки, дънкова риза с навити ръкави и маратонки без чорапи. Повечето от косата ми бе стегната в шнолата. След неуспешна битка с гравитацията останалата част от нея висеше свободно покрай лицето и врата ми. По мен имаше пръски от засъхнало лепило. Сигурно приличах повече на домакиня на средна възраст, която внезапно е била откъсната от лепенето на тапети, отколкото на съдебен антрополог.

Той дълго изучава служебната ми карта, после ми я върна без коментар. Очевидно не отговарях на очакванията му.

- Вие видяхте ли намереното? - попитах.

- Не, само осигурявам терена. - С леко, усъвършенствано движение на ръката той ми посочи двамата мъже, които ни гледаха мълчаливо. - Те са го намерили. Аз отговорих на повикването. Те ще ви заведат.

Зачудих се дали сержант Грулкс бе способен да състави сложно изречение. С ново движение на ръката той пак посочи работниците.

Преведе от английски: Дори Габровска

Българската литература

© 2001 Литературен форум