Литературен форум  

Брой 13 (497), 2.04.2002 - 8.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Изборът на Мария Станкова

От короната към корена

 

Става въпрос за дървото. И още по-точно - за родословното дърво. Така се проследява един род. Това всеки го знае. Другото, което всеки знае, че започва проследяването от себе си. От "сега"-то на времето. Нещо много лично ни кара да видим къде сме. Как сме се разположили в рода? Какво произлиза от нас? От кого сме произлезли? Все такива лични неща. Защото искаме да значим нещо за дървото. Защото искаме да останем като клон, като вейка, като лист от короната, но да не сме безродни.

В Народната библиотека има изложба, посветена на взаимоотношенията между Унгария и България - "Българо-унгарски отношения през ХХ век". Четях документите, мислих върху почерците на държавните мъже от началото на века и все нещо ме глождеше: Защо двадесети век? А преди това? Спомних си двама български царе, женени за унгарски принцеси. Спомних си онази сърцераздирателна история за Ивайло, търсещ помощ от маджарите срещу татарските орди. И ми се прииска да стигна до корена. А всеки корен пониква от приказка.

Имало някога едно Велико Царство на българите. То се намирало на не точно определено място (някои твърдят, че било близо до Тибет, други - че било близо до днешна Чувашия, трети - го наместват към Алтай или Кавказ). Не всички историци от онези далечни времена минали през него, но повечето го описали. Било населено с непобедими войни (тази част от приказката най-много ми допада). Могъщото царство било нападнато от хуните (или било в съюз с хуните). Хунската вълна била толкова буйна, че повлякла българите на запад. Толкова на запад ги завлякла, че някои от тях стигнали до днешна Италия, други останали в Панония (днешна Унгария).

Продължавам да чета приказката и се изпълвам с гордост. Още преди създаването на България на днешната й територия, българи е имало по цяла Европа! Те са имали една цел - да превземат Цариград! И са правели непрекъснато опити! (Много българи с една цел! Мисля, че това е решението, есенцията на приказката, но не говорим сега само за българите.) В летописите от онова време се подчертава, че всеки, решил да предприеме военни действия срещу Византия, се съюзявал с българи! На това му казвам имидж! Това е корен!

Ще прекъсна приказката точно на мястото, където се разбира, че някои от българските разклонения останали в Панония. Какво е станало с тях не се знае точно. Или поне аз не зная, но на мен ми е простено. Не съм историк. Важното е, че на това място след много време се появява държава. Унгария. Тя също си има собствена история, пораждаща гордост в сърцата на унгарците. И изобщо, смятам, че историята на народите е за това - за да се гордее всеки народ с историята си. Мисълта ми е за връзката. За българо-унгарската връзка. Има я. Има я много преди ХХ век. Синът на цар Самуил - Гаврил Радомир е женен за дъщерята на крал Геза. (Тук попаднах и на една истинска любов. След смъртта на крал Геза на Гаврил Радомир му предлагат да се разведе с "маджарката". Той не се развежда. По-късно братовчед му Иван Владимир убива жена му и ослепява децата му.) Иван-Асен е женен за Ана Мария - друга унгарска принцеса, дъщеря на Андраш II. Как са завършвали политическите бракове? Както и обикновените, но не това е важното. Важното е, че човек в нужда се обръща към приятел. Към някой, на когото можеш да се довериш. Какво става с политическото доверие? Каквото и с обикновеното - ту се губи, ту се възстановява, но и това не е важното. Важното е, че пазвите на моминските ризи в България и Унгария са извезани с еднакви шевици, песните звучат познато. Важното е, че нашите два народа са спрели на практика проникването на турците в Европа. Важното е, че езиците ни не са сходни, но имат общ корен - принадлежат към тюркско-алтайската езиково-етническа общност. И още по-важното е, че никой не си сече корена.

Вървя между витрините във фоайето на Народната библиотека и чета документи от 1896 г., от 1903 г., от по-късни години и си мисля за други неща. Мисля си колко интелигентно изглеждат официалните писма, писани на ръка. Колко човешки. Как сухият протоколен език може да изглежда сърдечен. Между пожълтелите листове се четат съвсем делнични загрижености - имаме споразумение за размяна на болни, покана на учители от професионални училища за обмяна на опит в Унгария, Фердинанд I е удостоен с титлата "Доктор хонорис кауза" от Унгарския университет, баритонът Цветан Каролев е поканен на гастрол в Унгарската Кралска опера и още.... Просто трябва да се видят тези архивни документи.

Мисля си дали под изгодните за двете страни споразумения не прозира нещо друго. Съвсем обикновена симпатия, например? Много ми се иска да е така. И е така. Намирам други документи, неизложени във витрините на Народна библиотека. Намирам покани до СБП за гостуване на български писатели в Будапеща. Разноските се поемат изцяло от домакините. Търся други покани за сравнение. Има. От други писателски съюзи. Не се споменава за разноските. Има и още едни, в които точно се упоменава кой какво ще плаща. Да. Явно ще е симпатия. Всички, освен унгарците, не се сещат да споменат, че поемат всички разноски на гостите си. "Бъди мой гост!" - как достолепно звучи. Достойно.

Седя до съсечената глава на Стефан Стамболов. Този паметник винаги ми действа мъчително. Сякаш убиецът е бил подразнен от приближените очи на Стамболов и е решил да ги раздалечи чрез разсичане. Пред мен е УКИ. Представям си как нисичкият Стамболов чука от врата на врата, за да търси подкрепа за един народ позабравен. Представям си как вратата на Австро-Унгарската империя се отваря и го посрещат с думите: "Бъди наш гост!"

През 1909 г. Австро-Унгария признава независимостта на Царство България.

Приятелите са и за добро, и за лошо. Лошото се забравя. Доброто си остава. Договори се прекратяват и възобновяват, но това може да стане само докато има живи хора с близки идеи. Хора, които има защо да си ходят на гости. Защото имат какво да си кажат. Или да си спомнят?

Някога имах съседка. Унгарка, омъжена за българин. Имаха бебе. Панелният ни блок беше нападнат от мишки. "Унгарката", както я наричаха, сновеше между етажите и се мъчеше да обясни, че трябва заедно да почистим. От мазето до тавана. Всички! Не я разбраха. Всеки сам си трепеше мишките. Тя се изнесе със семейството си... Обикновени човешки взаимоотношения...

Една река ни свързва. Нека плаваме заедно по нея. На една земя живеем. Нека заедно я пазим. Воините ни са умирали един до друг в две световни войни. Нека им отдадем общата си почит. Нека запазим общата си памет.

И понеже си падам по поуките в приказките, искам да кажа: Посетете изложбата "Българо-унгарски отношения през ХХ век"! И архивите могат да породят родови чувства.

Българската литература

© 2001 Литературен форум