Литературен форум  

Брой 13 (497), 2.04.2002 - 8.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ШЕПОТИ

Маргарит Жеков

Утехата

 

Използвам случая да уточня, че бях озаглавил статията си в рубриката "Шепоти" от брой 11(495), 19.03. - 25.03. 2002 г. на Литфорум "Скъпоструващото поклонение", а не "Скъпоструващо поколение", както, не знам по каква причина, е отпечатано.

Но нали темата е за утехата, утеших се и аз с отзива на близък човек, който, след като чу за станалата грешка, ме успокои с думите: "И така е добре".

Когато се спомене, че някому е нужна утеха, обикновено предполагаме, че човекът е изгубил нещо свидно от душевния си мир - било надеждата за успеха на някое свое начинание, било присъствието на някой приятел или роднина, отнето чрез разлъката или смъртта.

Материалната утеха - обезщетението, възстановява загубата и повредата, причинена на възвратимо- и заменимовещното, докато духовната утеха е възприето чрез християнско упование потвърждение, че и невъзвратимото за нас - загубата на човешкия живот, както и на частични негови свойства - разсъдъка, говора, зрението - физическо и духовно, може да бъде възкресено.

Но ние, макар че се смятаме за християни, не винаги се осланяме на утехата, която е потвърдена от живота и възкресението на Спасителя. Не само Вазов в одата "Кочо", но и съвременни писатели и мислители, позовавайки се понякога дори на думите на змията-медиум при грехопадението "Никак няма да умрете", внушават спиритическата заблуда и лъжлива утеха, че "душата" на починалия човек живее и се рее безсмъртна в небето. Последиците от тази лъжлива утеха са страховити - мнозина отчаяни хора: младежи, изгубили смисъла за живот поради неведение за Христос и съзнание за обезсмислящо покварената светска среда, и старци, обезверени от недоимъка или вестта за сполетяла ги неизлечима болест, слагат сами край на живота си с измамната надежда, че душата им ще бъде съхранена и след гибелта.

Възкръсналият Христос обаче ясно описва пред апостолите състоянието на човека при възкресението за вечен живот: "Погледнете ръцете Ми и краката Ми - че Аз съм същият; попипайте Ме и вижте, защото духът няма плът и кости, както виждате, че Аз имам."(Лука 24:39).

В Евангелието Спасителят предупреждава и за лъжливи знамения и чудеса, целящи да подвеждат хората относно Второто Му пришествие - времето, когато ще се извърши описаното възкресение за вечен живот. Недвусмислено е заявлението против твърденията за частично Второ пришествие на Христос на отделни места по земята: "И така, ако ви кажат: Ето, Той е в пустинята! - не излизайте, или: Ето, Той е във вътрешните стаи! - не вярвайте."(Мат. 24:26). Библейското становище, че Второто пришествие ще бъде видяно едновременно от всички земни жители е потвърдено не само от думите на евангелист Йоан в Откровението: "Ето, идва с облаците и ще го види всяко око", но и от думите на самия Спасител: "Защото, както светкавицата излиза от изток и се вижда чак до запад, така ще бъде пришествието на Човешкия Син."(Мат. 24:27).

Колкото до самоубийството, достатъчно е да се приведе библейското изявление за призванието на човешкото тяло, за да разберем какво е отношението на Христос към самоубийците и рушителите на собственото си здраве: "Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас? Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали..."(1.Кор. 3:16-17).

Много често ние сме отчаяни и принасяме молитви за утеха и благодарение, но не получаваме, защото, макар че се наричаме християни, не постъпваме по препоръчания от Христос начин: "Първо иди и се помири с брат си, и тогава ела и принеси дара си". Знаем, че Спасителят е Пътят, Истината и Животът, но думата път не само на английски, но и на български означава и начин, както е видно и от израза "по мирен път". Ако се стремим от все сърце да вършим заръчаното от Спасителя, тогава ще имаме и утехата от Него, защото Бог утешава смирените и смирението не е външно "пазене на поведение" или приспособленско примиренчество, а мирно, неотклонно прилагане на честността и другите християнски добродетели.

Понякога сме отчаяни и нямаме утеха поради себичното си нежелание да посветим с молитва себе си и талантите си изцяло в служба на Пътя, Истината и Живота. Обхваща ни измамният страх, че поверявайки всичко под Божия закрила и разпореждане, животът и дарбата ни се обезсмисля. Но всъщност не е така. Пълното молитвено себепредаване на Бога, както ни е показано от Христос на кръста чрез вика: "Отче, в Твоите ръце предавам духа си" не означава смърт за личността, а смърт за егоизма й. Посвещавайки дарбата си на Бога, ние не се лишаваме от нея - Бог ни я възвръща облагородена и пречистена, така както и реката, която се влива в морето, получава обратно водите си чрез падащия от небето дъжд. Тогава, като копнеем да вършим Десетте заповеди - волята на разпнатия Спасител, за нас ще се сбъдне утехата на Неговите думи: "Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от Бога..."

Българската литература

© 2001 Литературен форум