Литературен форум  

Брой 13 (497), 2.04.2002 - 8.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ЗАЩИТА

Владислав Богоров
адвокат

Кой може да забранява вестници?

II. Практиката

 

В предишния брой се занимавах с онова, което трябва да е. Темата ми в настоящия е онова, което е. След 10 ноември вече имаме един прецедент: второто издание на "Моята борба". До момента са ми известни три издания. Първото бе на издателство "Литературен форум" и бе съкратено. Второто бе на още нерегистрираното издателство "Жар птица" и бе пиратско. Третото бе пак на последното издателство, което междувременно вече бе регистрирано, също така не нарушаваше авторското право. Бройки от второто издание бяха иззети от полицията като "веществено доказателство". Самото словосъчетание "изземване, като веществено доказателство" е една правна безсмислица. Нещо като "горещ мраз". Защото онова, което Конституцията в чл. 40 (2) разбира под "изземване", е отнемане на ВСИЧКИ налични бройки от тиража. Негова цел е нито една бройка да не достигне до когото и да било. Докато веществени доказателства се изземват с цел да се установи истината в едно разследване. Ако говорим за печатно издание, достатъчно е да се изземе като веществено доказателство ЕДНА бройка, защото всички бройки от един тираж са еднакви. Първото е като да се източи басейн. Второто - като да се вземе проба от него. Не са необходими 20 тона вода, за да се вземе проба, нали! Съответно, веществените доказателства се събират по реда на Наказателно-процесуалния кодекс, а печатно издание се изземва по реда на Конституцията. Ако двата нормативни акта уреждаха едно и също - какъвто е случаят според родната ни полиция - трябваше да се приложи Конституцията, а не един обикновен закон, какъвто е Наказателно-процесуалният кодекс. Но всъщност противоречие между двата нормативни акта няма, което се изяснява от примера с басейна. Полицията ни наруши Конституцията като излезе извън приложното поле на Наказателно-процесуалния кодекс.

Въпросът е какво да се прави, когато полицията нарушава Конституцията. Ако тя документира действията си, може да се иска тяхната отмяна по реда на Закона за административното производство. Първо, защото у нас на обжалване подлежат всички заповеди на администрацията, освен онези, за които някой закон изрично казва, че не подлежат. И второ, защото Законът за Министерство на вътрешните работи ни казва изрично, че на обжалване по реда на Закона за административните актове подлежат полицейските разпореждания, които са издадени писмено. Но какво да се прави, ако те не са издадени писмено? Идват няколко полицаи с палки, сплашват те, изземват 200 бройки, не ти дават никакъв документ, не си казват имената. Евентуално попълват някакви книжа, но препис от тях не ти оставят. Ти започваш да подаваш сигнали или жалби (все едно какво) до полицията или до прокуратурата. От първото очевидно полза няма. Гарван гарвану око не вади. Полицаите не се учат да спазват Конституцията, а да се "покриват" един друг. Точно както бандитите от една и съща банда. И до прокуратурата в България няма полза да се пише. Всеки прокурор знае как ще резолира един сигнал дори преди да го е прочел. Той го чете единствено за да намери мотиви на вече взетото си решение. Тоест, първо намира отговора, а по отговора търси въпроса! В разрез със закона, резолюциите биват две: "няма данни за извършено престъпление" или "да се извърши предварителна проверка". Когато проверката се извърши, следва пак първата резолюция. (Между другото, въпросната проверка пак я прави полицията! Тя проверява себе си!) Българската държава е дотолкова извратена, че прокурорите не се борят с престъплението, а се борят да докажат, че престъпление няма.

Наистина, по закон действията на всеки прокурор могат да бъдат обжалвани пред по-горестоящия прокурор. Но на практика всеки прокурор се дразни, ако обжалват пред него действията на колегата му. Първо, защото му създаваш работа. Второ, защото поначало му е ясно какво ще установи. Ще установи, че престъпление няма. И колкото повече настояваш, толкова повече го дразниш, защото му е ясно, че каквото и да чуе, все това ще установи. Да те изслушва е безполезно, поради което той се дразни, че трябва да го прави. Ако установи обратното, хем ще се вкара в работа, хем в проблеми. Ще трябва да тръгне срещу колегата си, да се обосновава, да отбива натиск от страна на полицията и какво ли още не. Като адвокат съм бил свидетел на подобни обжалвания. Пишеш до горестоящия прокурор, а той ти отговаря несвързано. Ти говориш за едно, той ти отговаря за друго. След това трябва да обжалваш и неговите действия. (Отговорът му представлява "действие".) Следващият прокурор просто не ти отговаря. Отиваш на по-следващия. Вече обжалваш не въпроса за иззетия тираж, а за това, че не са ти отговорили. По-следващият ти отговаря с някаква празна и немотивирана фраза. И така нататък. До безкрай и без никаква полза.

Съдът ни обаче, за разлика от прокуратурата, работи. Колкото и бавно да го прави. Така стигаме до идеята да заведем гражданско дело. Например да поискаме 200-те бройки да ни бъдат върнати на основание Закона за собствеността. Наши са, затова и ги искаме. На това правистите му викат "ревандикационен иск". Но и това няма да сработи. Първо, те могат да отрекат, че са иззели 200 бройки, а ние нямаме документ. Второ, те ще поддържат, че Законът за собствеността няма отношение, защото в случая Наказателно-процесуалният кодекс е особен по отношение на него. И нашият граждански съд с удоволствие ще прекрати делото пред себе си. Едно дело по-малко. Съдиите са на заплата, не на хонорар. Те получават пари за отработени месеци, не за брой дела.

Последната ми идея е пак гражданско дело, но този път за така нареченото "непозволено увреждане". Твърдиш, че полицията те е увредила като незаконно е иззела тиража. Иззела го е незаконно, защото е нарушила Конституцията. Тук ще се използват всичките доводи от предходната статия. Подобно дело има изгледи да успее. Но дори да успее, най-много да получите сума пари, а не и - иззетите бройки. Стига администрацията да си плаща, тя може да изземва каквото си ще!

Гореописаното позволява да се направи извода, че Конституцията у нас не се спазва. И - което е по-същественото - отсъстват конкретни механизми, които да осигурят нейното спазване. Свободата на словото на хартия и за пред света е защитена, но на практика положението е съвсем различно.

Българската литература

© 2001 Литературен форум