Литературен форум  

Брой 14 (498), 9.04.2002 - 15.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Росица Нанкова

"На прощаване"

Ботевият лирически човек се откроява с впечатляващо свободолюбие, проектирано както в духовен, така и в социален и национален план. Той не просто избира свободата като висша ценност, но е способен да я защитава и отстоява за себе си и за другите. Свободата за него е морална категория, но и общностен идеал, социална ценност, но и нравствен избор.Тя тотално се свързва с надмогване на робското съзнание. Достигането до освободеност е промяна на психологическия стереотип и затова е болезнен процес най-вече за "уседналия" и "привикнал" към робството българин. Поемането по "безприютността на пътя" за свобода е драматичен, болезнен и рискован акт. Той е непосилен, непомерен за всеки и само изключителни личности са способни да го извървят докрай. Този избор не е отвъд "добро и зло", а в "или добро, или зло", където индивидуалната екзистенция се препокрива с идеалната, както се "случва" с Ботевия лирически човек.

Поемата "На прощаване" представя този профил на лирическия аз чрез имплицитния диалог между майка и син. Творбата има изповеден характер и още паратекстът съсредоточава читателското внимание върху акта на прошката - етична християнска ценност. Лирическият човек,,заговаря" на своята майка, която по своята същност е въображаем адресат на изповедните му слова, за да измоли от нея прошка за причиненото й страдание чрез вече взетото от него решение - да поеме по пътя на свободата, който е пред-чувстван и пред-усетен като жертвен и отвеждащ към смъртта. Но дори и най-възвишените и благородни мотиви за една смърт не са достатъчни да оправдаят майчината загуба и осъзнавайки това, синът моли за опрощение. Безспорно паратекстът внушава и смисъла на сбогуване, който предполага липса на нова среща, т.е. говори за окончателна раздяла. Заглавието кодира и времево-пространственото /хронотопно/ "случване": чрез предлога "на" - мястото, а чрез отглаголното съществително "прощаване" - времето на въображаемата среща-раздяла.

Лирическият текст не разколебава "информацията" от заглавието, а я утвърждава, като я разгръща и нюансира.

В етиката на възрожденския човек образът на майката е архетипно обвързан с мощта и духовната сила на Гея и в този смисъл е натоварен с респектираща и санкционираща функция. Може би затова синът е смирено подчинен на майчиното начало. Образът на майката е сакрализиран, а нейното одобрение и приемане - задължителни. Адресатът на неговото говорене в поемата потвърждава това: да поплаче на майчиното рамо за лирическия аз е своеобразно духовно "разтоварване"... "Говорещото мълчание" на майката е разбиращо, споделящо, съпричастно, съчувстващо и не "заплашва" с отхвърляне, несъгласие, противопоставяне. Така творбата припознава в майката (за добро или зло) най-свидното и свято същество, най-близка довереница за лирическия аз.

Азът определя себе си като "хайдутин", "бунтовник", какъвто е станал доброволно, по своя воля. Този избор по своеобразен начин го е откъснал от територията на "родното", към която принадлежи образът на майката. Съдбата на скитник за сина е колкото доброволно избрана, толкова и принудителна. Непоносимостта към робството и тиранията са в основата на прокудеността му, ала и в пространството на "чуждото" лирическият човек се изживява безприютен, самотен, неприет, макар и други като него да се чувстват там "немили, клети, недраги". Чужбината е "тежка", прокудата е "черна", а алтернативата - "млад да загина" - привлекателна. На пространството на "чуждото" се противопоставя отчасти това на "родното", като "родина - чужбина" са в частична опозиция. Представата за Дома и в това Ботево стихотворение включва личното, семейното, родовото и националното битие. Родният дом, означен в текста със синекдохата "бащино ми огнище" и местоименното наречие "там", е свято, скъпо, съкровено, т.е. сакрално пространство, което обаче чрез робството се е превървало в поругано, осквернено и насилено. Там, където "турчин бесней", не е по-добре от "тая тежка чужбина", а в границите на спомена и бленуваната свобода домът запазва своите конотации на защитеност, святост, привлекателна смисленост. Миналото обаче в този дом е свързано с тягостни, потискащи изживявания, защото лирическият човек там е роб, а не свободен. Лишен от най-святото благо - свободата, той се чувства непълноценен, неспособен да живее и обича; да среща любимата си, бидейки активното и непримиримо мъжко начало, затова нейният любовен и предан поглед събужда скръб в душата му. А мъжете "у дома" са пасивни, всецяло отдадени на страданието, причинено от робството, и на скръбта по сина и брата-скитник. Етимологичната тавтология "черни чернеят" набляга на това и творбата до своя финал лишава мъжете от активност, с което разколебава вярата в тяхната духовна и физическа потенция. Лирическият аз остава сам в мъжката си действеност "на глас /да/ тича/м/ народен". Той е човек на честта "юнашка", със силно развито чувство за лично и национално достойнство и затова е способен да избере ЕДИН път - "страшен, но славен". Във възрожденската ни поезия Ботев пръв тълкува срещата с родното като дълбоко трагично изживяване, обвързвайки идеята за завръщането с идеята за смъртта.

В своето говорене лирическият аз вижда смъртта не като по-вероятния изход от борбата, а като почти сигурния и това не го плаши, а по-скоро го опиянява, защото тази смърт е юначна и славна. Ботевият човек се изживява като обречен на духовно безсмъртие, тъй като добре съзнава, че да избереш свободата пред робството е велико деяние, достоен акт, който повечето българи не само са неспособни да сторят, но и да разберат и оценят, затова презрително биха казали за него "нехрани-майка излезе". За тях не функционират нито паметта, нито песента, като съхраняващи и пренасящи във времето едно слово и едно дело, обречени чрез безсмъртието си на вечност. Паметта гарантира духовния живот и епанафората "да помнят", откроява медиативната роля на майката чрез заветните слова към братята по кръв, дух и съдба. Пророчески азът провижда смъртта, но и безсмъртието си, обемащо цялото пространство по вертикала - "по скали и по орляци" до "земята... черната".

Въображаемото и изживяно чрез словото (изговарянето) завръщане "жив и здрав" е заредено с експресивност и чувство на удовлетвореност и пълноценност. Сега майката може да бъде щастлива със своя син и от нея се очаква да увенчае завръщането му с прегръдка и целувка. Те са жест на прослава, в който "синовно-мъжкото е взело превес над майчино-женското". Любимата вече е видяна с други очи: с очите на свободния, пълноценен човек, който е готов за истинска "среща" и с когото либето може да се гордее.

Завръщайки се към действителността в акта на говоренето, лирическият аз се завръща (както творбата в своето начало...) към въображаемото сбогуване, с припомнянето: "аз може млад да загина...", което по-скоро препотвърждава интуицията за смърт.

Като пазителка на домашното огнище и духовен приятел, майката е призвана от сина да поеме своята роля в опазването на паметта за него, защото приемствеността се реализира чрез достоен пример за подражание, а той не умира благодарение на чудодейното СЛОВО, откровяващо завета: "силно да любят и мразят...". Любовта и омразата чрез съюза "и" се мислят като части от едно неразделно цяло, защото са равнопоставени по сила, невъзможни една без друга за Ботевия лирически човек. Крайните, силни емоции са провокатор за категоричен избор, на какъвто е способен лирическият аз: той не "философства", не се колебае и затова словото му е въздействащо, а делото - респектиращо. И ако "мисълта убива действието", то заветът "силно да любят и мразят" го доказва и препотвърждава чрез "две думи заветни: свобода и смърт юнашка". Свободата не може да бъде подарена, а само извоювана (спечелена, отвоювана) и нейната цена е висока - през буквалната физическа смърт към духовното безсмъртие, като висша форма на живот. В този смисъл опозицията "живот - смърт" не противопоставя семантично понятията, а ги осмисля като съзвучни и взаимодопълващи се, иманентни характеристики на Ботевия лирически аз. 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум