СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Весела Люцканова

Твоето звездно небе

Бяха вървели четиримата към лекарския кабинет преди полета, почти опрели рамене, и четиримата дали най-добрите показатели в Академията през изтеклите години, с най-добрата съвместимост помежду си, защото бяха и приятели.

На десетина крачки зад тях бяха вървели другите четирима, в случай, че някой от тях не издържи...

Не издържа Питър, най-добрият.

Още щом седна на стола и слушалката опря гърдите му, сърцето му се разбесня, подскочи в гърлото, ударите заблъскаха в слепоочията му в неистов ритъм, а кръвното му също заигра нагоре-надолу, надолу-нагоре и лекарят изненадано вдигна очи към лицето му.

- Случило ли се е нещо, Пит?

Той, също изненадан до крайност, повдигна рамене.

- Разбираш, че при това положение...

Кимна с глава, разбираше. Оставаше за следващия път и се прибра покрусен в базата.

Толкова здраво ли бе свързан със земята?

По-здраво, отколкото и сам бе предполагал? Знаеше, че се е родил на нея, че ще лети над нея безброй и безброй пъти и един ден ще легне завинаги в нея. За да се превърне в дърво или цвете. А може би в звезда?

Още от дете се бе взирал в звездите и всяка от тях бе трептяла за него като човешки живот. Изтръпваше винаги, когато видеше, че някоя от тях полита в дълга светла следа и изгасва. Скриваше се изплашен в леглото си, дълго не можеше да заспи, а на следващата вечер отново вперваше очи в нощното небе, за да търси своята звезда. Бе убеден, че тя е горе и един ден ще я докосне с пръсти.

Денят се отлагаше. Неизвестно за колко. Към Тенда летяха най-добрите му приятели, които не се завърнаха.

Болката го изпепели. Не помисли нито за миг, че сърцето му, разбесняло се неизвестно защо, го е спасило.

На осемнайсет се бе записал в Академията за космонавти. Беше се готвил повече от другите. Във всички упражнения надскачаше съкурсниците си по резултати. Показваше и изключителен интелект, и сила, и бърза реакция, и умения да се справя в най-тежки ситуации. И никой не се изненада, че бе включен в първия екипаж за полет към Тенда.

Изненадата бе дошла по-късно.

И на втория преглед преди полета към Зем, сърцето му погоди същия номер и този път лекарят отново не повярва на резултатите. Бе ги следил по-внимателно през изтеклите месеци, нито едно отклонение през тях, нито намек за отклонение. Какво ставаше?

- Какво става с теб, Питър? До вчера всички твои данни бяха чудесни. Като изключим... И днес... отново - той се втренчи в лицето му, изумен и неразбиращ въпреки дългогодишната си лекарска практика. - Случило ли се е нещо?

Нищо не беше се случило, а и той бе изумен и неразбиращ като лекаря. Само повдигна рамене, разочарован и от резултатите, и от себе си. Помоли за трети шанс. На следващия ден всичко отново бе нормално, сърцето му отмерваше точно шейсет и два удара в минута, кръвното му сочеше сто и двайсет на осемдесет, колкото и пъти да го измерваха, в упражненията пак бе най-добър, както и най-дълго издържаше в центрофугата.

- Нищо не разбирам - мърмореше под носа си лекарят.

Но когато за трети път го включиха в екипаж за полет към звездата С, сърцето му отново полудя, а кръвното заигра нагоре-надолу, нагоре-надолу. Лекарят не повярва на очите си. После се отпусна уморено на стола и се вгледа внимателно в него. Дълго го гледа.

- Питър, ти да не би да се страхуваш? - запита го неочаквано. - Или... заради приятелите ти, но ти още преди злополуката...

Той подскочи. Думите на лекаря го бяха шибнали като плесница. Почервеня от гняв, който трудно овладя.

- От дете мечтая единствено да летя... И да докосна звездите с пръстите си. А колкото до приятелите... много ме боли, но винаги съм знаел, че и това може да се случи. И с мен... Не е страхът.

- Странно - въздъхна лекарят.

Предложиха го още веднъж и когато сърцето му се разлудя и кръвното скочи, лекарят категорично му заяви:

- Край. Не зная ще ставаш ли дори за авиацията. Жалко... Такива резултати, такива надежди хранехме всички за теб...

Питър се прибра веднага в стаята си. Сам нямаше никакво обяснение, а и не разбираше дали изпита облекчение от думите на лекаря, или отново разочарование. Прехвърлиха го почти веднага в реактивната база и той полетя още на следващия ден, защото резултатите му си оставаха нормални и преди полетите. Толкова много обичаше да лети и от високото да наблюдава земята долу, синя, когато е много високо, тъмнозелена при снишаване, светлозелена при кацане. Само след година бе я облетял отвсякъде, и то не веднъж или дваж.

Тогава и се ожени.

След десет години продължаваше да лети, а синът му го изпращаше развълнувано, завиждайки му и сърдейки се, че не го взима със себе си. Бе усетил в момчето своята жажда за полет, стремежа му към звездите и непознатите светове при дългите си разговори с оцелелите от Академията, които заминаваха и се завръщаха някак въодушевени и различни, изпълнени с тайнственост и променени до неузнаваемост. Момчето винаги се залепваше до тях и само повтаряше - разказвай още, и още... Ще ме вземете ли някой ден с вас?

- Първо трябва да пораснеш - отвръщаха му винаги по един и същи начин и се смееха, но не пропускаха да погледнат загрижено към Питър. И за тях бе останало необяснимо прехвърлянето му в авиацията.

Когато отново някой от тях не се завърнеше, момчето разпитваше останалите къде е и ще се прибере ли все пак някога. Отвръщаха му с опит за усмивка, зад която се криеха сълзи:

- Там му хареса повече и едва ли...

- Възможно ли е? - изненадваше се Джордан и недоверчиво не откъсваше очи от някого от тях, а той се изпотяваше под погледа му. - Синът му е тук, жена му, няма ли да се върне да ги вземе със себе си? - И изтичваше при баща си, за да се скрие в прегръдката му и вдигне лице към него. - Ти нали никога няма да ме изоставиш?

- Аз не летя толкова надалече - усмихваше се и той през сълзи, но гласът му го издаваше.

Когато не се завърна и любимият му чичо Майк, момчето истински се разстрои, докоснало се самµ до истината.

За да го успокои, на другия ден Питър го взе в своята чесна и го издигна високо нагоре, по-високо от всеки друг път. Синът му крещя от удоволствие, разперил ръце и ненаситно повтарящ - още, и още...

- Достатъчно!

- Още! И още! Изправи самолета право нагоре и все нагоре!

- Искаш да направя лупинг? - не го разбираше Питър.

- Не, папа! Нагоре като ракета. Все нагоре!

Питър се засмя и заклати отричащо глава.

- Не сме в ракета. А стигнем ли границата на атмосферата, ще се взривим.

- И какво от това? Нали ще сме заедно? Моето звездно небе е над твоето и за него няма граница - каза сериозно момчето. - И някой ден аз ще съм в него при моите звезди. Щом ти не искаш... заедно!

Заедно?

- Първо трябва да пораснеш - отвърна му сериозно Питър и се уплаши, защото синът му растеше не с дни, а с часове и не бе далеч денят, когато... Въздъхна, колко време им оставаше да бъдат заедно?

Докосна ръката му, пулсът на момчето биеше нормално, едва ли при него би се повторило случилото се с него самия. Въздъхна и се замисли - какво означаваха думите му "Моето звездно небе е над твоето и за него няма граници"? Той щеше да иска повече, да постига повече... Но щеше ли да познава достатъчно добре себе си? И ако мечтата му лети нанякъде, а тялото го привързва другаде? Нали Антей губи силата си, когато не се докосва до земята? Не беше ли се случило с него точно това? Готвеше се, беше най-добър във всичко, мечтаеше... И точно в мига, когато...

Това ли беше обяснението?

Колкото и високо да летеше, винаги се чувстваше по-добре, когато вижда земята. Издигнеше ли се прекалено, бързаше да се спусне и тя да е в погледа му. Попаднеше ли в облачна пелена, изпадаше като че ли в паника, измъкваше се колкото може по-бързо, за да я види под себе си зелена в дневната светлина, обсипана със сияещи скъпоценности в нощния мрак. Беше привързан към нея с пъпна връв и не можеше да я напусне нито за миг. Нито за миг. А как щеше да бъде за сина му?

Погледна го.

Пъпната връв при него бе прерязана. Израсна сред разказите на приятелите му за чуждите непознати светове, влечаха го почти от люлката с чудесата, които криеха, със страховете и ужасите, с непредсказуемото, с което можеше да се сблъсква на всяка крачка. И да оцелява или да не оцелява.

Небето на сина му щеше наистина да е по-високо от неговото. И по-опасно. И няма да има граници. Но така ли трябва да бъде?

По-нагоре и по-нагоре! Заедно!

Или... надолу към земята! Заедно!

Той усети как сърцето му заблъска в слепоочията, подскочи в гърлото му, потопи го атавистичен страх от преживени болки и раздели завинаги. Нямаше да загуби и Дани. Нямаше! Стисна зъби, за да не закрещи. Чесната вибрираше в ръцете му, спускаха се стремглаво надолу, а нещо в него повтаряше - заедно! Заедно завинаги! На земята! Щяха да се забият в нея. Като корен. Заедно! Щяха и да изгорят! Заедно!

Беше се стъмнило и земята бе изчезнала от погледа му.

Какво ставаше с него? Обезумяваше ли?

Дани леко докосна рамото му, погледна го и видя разширените му от ужас очи. Овладя се.

Започна бавно да пикира и да се спуска надолу, прекалено високо се бяха вдигнали. И това навярно ги спаси. Сепна го гласчето на сина му, възвърнало спокойствието си:

- Татко, нима вече се връщаме? Погледни какви звезди! Твоето звездно небе е! Погледни си го!

- Майка ти се безпокои за нас. Времето за вечеря мина - опита се да го приземи и да го доближи до себе си.

А вече знаеше, че го губи, ден след ден, малко по малко, докато не съвсем далече във времето в една прекрасна сутрин щеше да му каже: "Аз излитам към своето небе, което няма граници и е по-високо от твоето!" И ще трябва да го преживее. Както да преживее и всичко оттам нататък... Ужасът, страхът, раздялата!

Въздъхна. Възможно ли беше? Не знаеше...

- Ех, веднъж да порасна... - въздъхна синът му.