Литературен форум  

Брой 16 (500), 23.04.2002 - 29.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Александър Миланов

Слухове около една смърт

 

Григор Ленков е единственият от пишещите, чиито поетични преводи направиха такова силно впечатление на връстниците му, че заради тях той спечели онова уважение, което се печели с най-талантливи поетични изяви. Той престана да се изявява с лично творчество. От пишещите му колеги това се възприемаше като жертва, като вграждане на поетичната дарба в преводи на поезия. Единствено пред най-близките си приятели Григор е споделял, че продължава да пише, възнамерява да издаде стихосбирка със свои оригинални стихове и му е криво, че закъснява. Тя се появи посмъртно. В нея има няколко стихотворения, като "Понтийска легенда", например, които заслужават да бъдат включени във всяка антология на българската поезия.

С Григор Ленков бяхме в добри взаимоотношения, отнасяхме се един към друг приятелски, но нито аз бях в неговия най-близък приятелски кръг, нито той - в моя. Това не се дължеше на някакви резерви, а просто липсваха онези неведоми предпоставки и стечения на обстоятелствата, които създават най-близки приятелства. Срещите ни биваха обикновено случайни, понякога сред литературна компания, кондисала в кафене или кръчма. Той не беше от бохемстващите, но не беше и въздържател. В компании не се стремеше да става център на внимание. Силата му беше във вещите разговори за литература, но те могат да бъдат възпроизведени само ако ги запишеш почти веднага.

Като редактор и в сп. "Родна реч", и в литературния отдел на Радиото той се отнасяше с еднакво внимание към всички сътрудници, отправяше към тях и конкретни покани за сътрудничество в зависимост от натюрела им, а не в зависимост от ранга и поста им, което и в онези години съвсем не беше нещо обичайно. Григор беше един от най-дейните при изграждането на Съюза на преводачите. Заедно със Стоян Бакърджиев, с когото ги свързваше близко приятелство, обиколиха всички по-млади преводачи на поезия с цел да бъдат включени в списъка на членовете-учредители онези от тях, които са превели поне три хиляди стиха. Кой знае защо, списъкът преминал през филтриране и в Съюза на писателите. От Нино Николов узнах, че там името ми било задраскано . Заради политическа неблагонадеждност повече от 25 години бивах задраскван и в списъците с предложения за членове на Писателския съюз.

Гришата се чувстваше някак неловко, че не съм сред членовете-учредители. Казах му, че зная къде и защо съм отрязан. Той беше един от тези, благодарение на които станах член на Съюза на преводачите още при първия прием. Беше също така и сред онези авторитетни преводачи, благодарение на които в новосъздадения съюз се установиха по-демократични порядки, по-голяма толерантност: закриляше дори преводачи, които са били репресирани заради политическите си убеждения. Шегувахме се, че у нас писател можеш да станеш и без култура, но дори у нас без култура не можеш да станеш преводач. А на културните люде е присъщо да са толерантни.

На Григор Ленков изобщо не му беше в нрава да подвежда, което никак не беше рядкост сред преводаческото братство. Един колега дори говореше, че преводач, който спазва сроковете, не уважава себе си.

Няколко месеца преди фаталния край срещнах Гришата нещо ядосан и разстроен. Николай Антонов, главен редактор на в. "Народна култура", му предложил (изглежда, доста настоятелно) да му изплатят глобална сума за превода му на "Евгений Онегин", срещу което да се откаже от бъдещите си авторски права. Казах му в никакъв случай да не се съгласява. Преводът му е от тия, за които се казва, че са дело на един живот. Надали ще може да го повтори. Вече е включен в "Библиотека за ученика", което значи многократно издаване.

След чехословашките събития у нас последваха лавина от уволнения в издателства и издания, в Радиото и Телевизията. Уволнените биваха и дамгосвани: нищо от тях да не се публикува, да не се излъчват по Радиото и Телевизията. Григор обаче осигуряваше да се излъчват по Радиото преводи и на дамгосани преводачи. Това беше една от съвсем малките пролуки за изява. Знам какво значеше - бях един от дамгосаните. През 1970 г. се опита да бъдат включени мои преводи в сборник на Сергей Есенин, съставен от Слав Хр. Караславов. Въпреки голямото му настояване, съставителят отказа да ги включи. Има обаче моменти, когато и моралната подкрепа значи много.

Внезапната и твърде преждевременна смърт на Грирор Ленков по време на Пушкиновите празници в Михайловское през юни 1977 г. беше за мене не само тъжна и страшна вест, но и шокираща изненада. Запомнил съм различните обяснения за причината й. Може някои подробности да са изчезнали от паметта ми, но не и главното.

Първото обяснение беше, че е починал от инфаркт. Не само пред мене, но и пред други приятели не беше се оплаквал, че има проблеми със сърцето. Срещнах го малко преди да замине. Беше както винаги усмихнат и жизнен. В писателското кафене видях жена му Цвета, имаше съвсем изнурен вид. С нея бяха Иван Цветков и Здравко Чолаков. Тя каза, че не са я допуснали да види Гришата след смъртта му. Говореше се, че го е оставила в болницата и отишла до хотела да вземе някои неща. Като се върнала, той бил починал.

След ден-два Атанас Звездинов ми разказа, че кореспондентът на АПН поканил в Клуба на журналистите него и още двама-трима - не помня кои. Казал им: "Говори се, че Григор Ленков е починал от инфаркт, но вие, като негови приятели, трябва да знаете истината: той се е самоубил". Доколкото си спомням, казал, че се е хвърлил от някакво стълбище.

Същия ден говорихме с Димо Боляров по телефона. Съобщих му чутото от Атанас Звездинов. Димо направи кратка пауза, попита има ли край мене други и като му отговорих, че няма, каза: "Не се е самоубил, Сандо. Самоубили са го".

Около седмица по-късно случайно срещнах до Орлов мост Георги Струмски, който тогава беше секретар по международни връзки в СБП. Разказа ми, че от Съюза на съветските писатели съобщили как точно се е самоубил Григор Ленков. Играл на шашки с останалите болни в стаята. После ги помолил да излязат, защото се почувствал уморен и искал да поспи. "Он перехитрил нас" - обяснили болничните му съквартиранти. Казах му, че обяснението никак не е убедително.

По-късно чух, че според окончателно официално обяснение смъртта му биланастъпила поради сгрешена диагноза и противопоказно лечение. Ако наистина е така, възниква въпросът кой е сгрешил и каква отговорност е потърсена.

Носеха се и какви ли не други слухове: ликвидирали го от КГБ, защото отказал да бъде вербуван. Разказваше се и някаква история с две преводачки на Пушкинските празници: отишли при него, казали му, че и двете го харесват, той да си избере едната, избрал си, двете се нахвърлили върху него и започнали да го бият. (Защо ли пък и избраната се е нахвърлила? Слухът често е скаран с логиката.) Сигурно е имало и други слухове. Беше време, когато те се плодяха като вируси. Премълчаванията и обърканите обяснения са отлична питателна среда за тях.

Чух обаче и нещо, което приех за достоверно. Непосредствено преди неочакванатна му смърт в Михайловское имало банкет. Гришата бил до Давид Кугултинов и някакъв поляк. Двамата обвинили пред него Георги Димитров, че е виновен за сталинистките репресии. Това едва ли е било някаква новост за Гришата, но от реакцията на такива приказки можеха да се направят изводи с доста тежки последствия. Било му е криво, че не успял достойно да защити Георги Димитров.

При погребението на Гришата витаеше някаква напрегнатост. "Никакво ходене вече във Великата страна" - прошепна Блага Димитрова. Въпреки всичко реших да не се отказвам от пътуването. Дори възнамерявах при срещата ни да разпитам Кугултинов за упоменатия разговор на банкета в Михайловское и изобщо за смъртта на Гришата. Споделих това си намерение с някои приятели и познати.

Писах предварително на Кугултинов, съобщих му не само кога ще бъда в Москва, но и домашния, и служебния телефон на Крошин. От Киев също му писах и на двата адреса. Не само че не се срещнахме, но и изобщо не ми се обади - нито по време на гостуването, нито след това. Дори не ми благодари за изпратените екземпляри от сборника с негови стихове в мой превод. Мога само да гадая за причините. Дали срещата ни се осуети, защото бях споделял за какво възнамерявам да го питам? Всъщност близко до ума е, че този въпрос не би могъл да бъде отминат в разговорите ни.

На погребението тялото на Гришата беше в някакъв запечатан метален сандък. Направи ми впечатление, че четирима яки мъже едва го носеха. Два месеца преди това почина баща ми, много по-едър от Григор. Двамина безпроблемно го свалиха положен в ковчега от катафалката.

Поклонихме се за последно сбогом само пред портрета на Гришата. Говореше се, че брат му и други негови роднини решили да разкопаят гроба, да отворят металния сандък и да видят наистина ли е вътре родственикът им. Говореше се също, че Ванга била казала: "Жив е. На север. В Сибир. Пише книга".

В слуховете обикновено няма нищо достоверно или достоверното е силно хипертрофирано. Описах ги защото и те са същностна характеристика за времето, когато трагично и нелепо си отиде Гришата. Причината за смъртта му си остана загадка.

Българската литература

© 2002 Литературен форум