Литературен форум  

Брой 16 (500), 23.04.2002 - 29.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Борислав Гърдев

Ученикът и неговият опонент

 

Продължение от бр. 15 

Двамата подкрепят действията на Петко Каравелов при защитата на Съединението на 6. IX. 1885 г. на Княжество България и Източна Румелия. П. Р. Славейков с Указ № 1 от 9 септември 1885 г. е назначен за зам.-княжески комисар на Източна Румелия (помощник е на д-р Георги Странски), като същевременно още на 6 септември изпраща телеграма на З. Стоянов: "Дерзайте, симпатиите на целий народ са с вас! Делото е патриотическо, надявам се да бъде успешно", произнасяйки пламенна реч същия ден в София в подкрепа на Съединението и в подкрепа на Н.В. Княз Александър I.

Въпреки че е вече стар и физически немощен, П. Р. Славейков с готовност приема да помогне на съединителното дело, за което свидетелства в писмо до З. Стоянов синът му Иван Славейков: "Той е готов да се жертва и най-драговолно го пожертвахме".

В същото време З. Стоянов заедно с Димитър Ризов стават "чиновници за особени поручения при наший комисар" (д-р Странски - б.м.), а през ноември е изпратен с тайна мисия в Букурещ за среща с емигриралия водач на сръбските радикали Никола Пашич. Срещата се състои и З. Стоянов докладва на Димитър Ризов: "Бях в Букурещ. Благополучно. Но тъй като вход забранен за приятели в България, то немедлено подействай пред Ивана (княз Батенберг) и Петка (Каравелов ) да стане разпореждане. Скоро отговор, защото утре рано втори път заминавам" (16 ноември 1885 г.).

Явно сръбските емигранти търсят среща с някой от важните фактори в София и З. Стоянов им оказва съдействие. Ризов предава депешата в Пирот на княза, Каравелов и военния министър Константин Никифоров.

Съратничеството между Захарий Стоянов и П. Р. Славейков продължава и при подкрепата на контрапреврата на Стефан Стамболов от 11. VIII.1886 г. Нещо повече, между 16 и 17 .VIII. П. Р. Славейков е и княжески наместник, а на 26-27. VIII. заедно със Захарий Стоянов е в групата, която изпраща завинаги от България Александър Батенберг.

Настъпилото безкняжие довежда до избори за III ВНС (28.IX.1886 ).

Старите съмишленици, ако и избрани за депутати, са вече от двете страни на барикадата. Захарий печели парламентарните овации в Търново, громи Каравелов, предлага да се приеме оставката му като регент, а на мястото му да се избере Г. Живков и да се прати депутация в Европа за защита на българската кауза. Събранието избира на 29.X. за княз на България Валдемар Датски, който след 2 дни по руско внушение отказва короната. П. Р. Славейков праща отворено писмо до представителите на ВНС-В. Търново на 20.VI.1887 г.

Докато се подготвя работата на III ВНС, на 4.X.1886 г. в София едновременно започват да излизат вестниците "Свобода" и "Истина", защитаващи позициите на Регентството, начело със Стамболов, стремящо се към еманципация на България от Русия и на Каравелов, търсещ компромис с освободителката. Редактор на втория орган е П. Р. Славейков. От краткото му съществуване запомняме само трите статии "Къде отиваме ний?"(бр. 1, 4.X.1886), "9 октомври 1886" (бр. 2, 9.X.1886) и "Кой управлява днес България" (бр. 3, 14.X.1886). Във втората майсторски парира ударите на "светата троица" - З. Стоянов, Д. Петков, Д. Ризов и блестящо припомня ролята си в близкото минало: "Когато в София стана превратът и свалиха Батенберга, когато бае Захария бягаше гологлав през Дунава, когато Петков се криеше по таваните и Ризов си стягаше торбичката да бяга, ние със Стамболов в Търново замислихме и подействувахме за връщането на княза, за да се избегне инак неизбежното кръвопролитие и да се пресече пътят на незвания руски комисар, който беше назначен и както казваха - тръгнал за България, както и за други някои второстепенни причини, между които беше и слабата надежда, дето можем да се примирим с Русия", а в третата не забравя да се заяде със съратниците на Ст. Стамболов, между които и Захарий Стоянов, наречен иронично от дядо Славейков "прехласнатият".

Захарий пази достопочтено мълчание до декември 1886 г. Накрая след поредната защита от учителя му по демокрация спрямо Каравелов, З. Стоянов не издържа и започва масирана атака към бившия си кумир: "Не слушайте сега Свети Василевите молитви на някогашний дяда Славейков. Той не пее вече така ясно и весело, а каканиже като клочка. Тоя почтен старец уйдисал на полицейската руска свирка, па вика ли, вика, че България щяла да стане плячка на немците. Сиромаха, колко дълбоко са го извъртяли! В "Бележка" ("Свобода", бр.16, 20.XII.1886) атаката продължава: "В 12/13 (от 1886 г. - б.м.) брой на "Смесна китка" г. Славейков възпява сам своите заслуги (статията "Допрос") със самохвалства, достойни само за глупавите и безразсъдните. Приятелите на Славейков можеха да се погрижат, щото вдетиняването му да не се изнася за смях пред публиката, която досега го унижаваше за заслугите му".

Идва ред на двата най-свирепи текста срещу Славейков - статиите "Мъститото старче" ("Свобода", бр. 86, 1887) и "Наши работи" ("Свобода", бр. 29, 1887). Първата е продиктувана от конкретен акт - дядо Славейков приканва във възванието си: ..."Народа кани той да въстанел като един човек, да съборел всичко и да турял на главата си московската шапка. Колко рублички ще получи пак? Ех, старче! Що не гиберяса да се отървем от тоз рът, който само неусетно си нанасяш. През колко дереджета премина ти и най-после до какво положение достигна, на стари години да станеш предател на народа си, изменник на отечеството си. Кого съветваш ти днес да предава отечеството си на Русия? Как твоята съвест не те смущава с миналото ти? Но няма да видиш ти хатър, няма да прокопсаш. Мършав и кекав ще се влачиш, с пръст ще посочва всеки на тебе като на предател. Вместо "Бог да прости", проклятия ще се сипят на твоя гроб."

В същия дух е написана статията "Наши работи". Ако и да е уважавал стареца Славейков, Захарий не може да му прости отявленото русофилство и затова с горчива тъга обобщава: "Ех, Дядо, Дядо, някогашен Дядо, който си ни бил учител и идеал. Защо ти не умря един ден по-напред, преди да дойде в България носителят на нагайките Каулбарс? Щяхме да се гордеем с тебе, щяхме да ти споменаваме костите. А сега?

Гроба му да се провали на оня развратен политически деятел Петко Каравелов! Той на тебе извади от ум, той та смъкна на това дередже, да имаш днес за поклонник само Ивана Цонкова Гавазина."

Полемиките между Захарий Стоянов и неговия учител продължават до края на 1888 г.

Петко Славейков предприема нетрадиционен ход, като започва да сътрудничи на Радослависткия в. "Народни права". В поредица от статии той се опитва да защити честта си, наричайки Захарий "патриот-гевезе" и твърдейки: "Ако работата е да се надпсувами, то калпавите речници на псувните не са достояние само на Петкова и на Стоянова и ний бихме могли да им върнем мило и драго. Но нам не ни е до псуване на личности, когато кризата е опряла до кокала".

В отговор, в "Наши работи" ("Свобода", бр. 209, 1888), Захарий Стоянов съжалява за задявката със Славейков, но не може да се примири с факта, че старчето "се къса и хапе днес, когато вижда, че керванът върви и без него" и че ако хиената Каравелов "остане без бае си Славейкова, трябва да си приготви гроб и да легне в него жив." Славейков непоколебимо сочи спасителния път: "Спасението на България е у всички българи. Нека истинските синове на България не се отчайват: спасението е в ръцете им, ако искат да се спасят; ако ли да теглят и да загинат, нека слушат Свирчовци" ("Съобщено", "Народни права", бр. 75, 1888).

Това пък води до поредната жестока атака на "неистовия" Захарий Стоянов.

"Той мълчи по важната, интересната част от делото и проповядва различни врели и некипели. Пусти страх, той го докара до това пусто дередже, а инак той си е добър човек. Не вижда ли старецът, че едно време беше знаме на цялата интелигенция, а днес е станал като кукувица. Стар човек, а утре-други ден ще затвори очи и ще остави по потомството само казашко възпоминание. Ако той ни убеди защо България трябва да стане казашка, а българският народ говеда, то ние ще му се поклоним".

П. Р. Славейков бърза с "убеждаването си". На 15.XII.1888 г. издава единственият брой на своя осемнадесети вестник "Правда". В същия брой 1 на "Правда" ("Мото") Славейков прави кратка оценка на Захарий-Стояновото творчество. "Като нямало кой да възхвали последните му изящни творения (вторият том на "Записки по българските въстания", 1887, и "Христо Ботйов", 1888 - б.м.), зел на себе си да изпълни тази длъжност. Гимнът е образец на старий народний гимн:

Сам си се пръдлю похвали,

на пръдла сърце да пали.

Сиво момче, бял калпак,

стръмно усое, ду-ду-ду!

Ние не видим в произведенията на г. З. Стоянов освен глупости, похабности и нищо и никакви бошлафлъци".

Това е окончателната раздяла между двамата. Захарий Стоянов губи "стария праждомник", но интересно, не отвръща на сардоничната му филипика в "Правда", а в "Свобода" малко по-късно с позагубено в журналистическите битки уважение ще му отдаде дължимото: "Дядо Славейков, който е минал през вода и през огън и на когото дните се четат на пръсти, издава вестниче да смеши софийските гамени, когато той може да си оплете венци на белите коси, само своята автобиография да остави..." (бр. 238, 25.I.1889).

Дядо Славейков и Захарий са противници и в конфликта на правителството с православните архиереи у нас, не приели провъзгласяването на Фердинанд за български княз на 2.VIII.1887 г.

По повод прокуждането на владиците Симеон Варненски-Преславски, Климент Търновски и Константин Врачански на 30.XII.1888 г. П. Р. Славейков пише писмо до Фердинанд, в което го моли за съдействие, тъй като солидарно с населението у нас смята, че "Ваше Височество нямате ум да изпълнявате своите обязаности като върховен глава на държавата или нямате присърце да уважавате религиозните чувства на своите поданици".

Славейков скоро получава втори апоплектичен удар и не дочаква отговор от монарха. Но това не означава, че Фердинанд не обмисля помирение с църквата. За тази цел в Цариград на великденска ваканция са изпратени Захарий Стоянов и Димитър Петков. Съчетавайки полезното с приятното, те посещават на 11.IV.1889 г. екзарх Йосиф I. Срещата завършва плодотворно, като след нея владиците приемат избора на Фердинанд за български владетел и дори му се представят на 27.X.1890 г.

На призива на Захарий Стоянов дядо Славейков да си пише мемоарите болният ветеран не отвръща, но това не пречи още приживе през 1889 г. да излязат "Български притчи и пословици и характерни думи", на които принадлежи великолепно написаният и изпълнен с хумор мемоарен фрагмент "История на събирането им" (1890-1892), към които можем да добавим и "След войната" (1893), обхващащи значителен период от живота му - от неговата младост до арестуването му и откарването му под конвой в Трявна на 27.VIII.1881 г.

Реваншът за Захарий остава само дневникът му от 1882-1886 г.

Захарий не посещава Славейков - вероятно срещата е отложена за след връщането му от Световното изложение в Париж. Никой не предполага, че точно във френската столица ще умре при загадъчни обстоятелства на 2.IX., изпреварвайки с близо 6 години (1.VII.1895) кончината на своя учител по демокрация.

Така смъртта и болестта прекратяват полемичните схватки между учителя и неговият опонент.

Остават литературните им трудове и публицистични опуси, паметник на една отминала епоха.

Българската литература

© 2002 Литературен форум