Литературен форум  

Брой 16 (500), 23.04.2002 - 29.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Мирчев

 

Пръчина

Похотта се плъзга по тревата,
в ланска шума преди миг завряна.
Преразгонена сумти козата,
пръч я обладава на поляна.

Страст разбишка трънченото търло,
стиснато небето сцежда мирис
от запръчено, на самец в къра
самочувствието му се вири.


Поска стадото лъката сръчно,
пукат косми и копитца чаткат...
За козите като Бог е пръчът,
всички козия му рог очакват.


Геран

Скрибуца нещо в тялото, ръждясва
синджирът опънат в тъмния тунел.
Надолу свобода, нагоре бягство,
а по средата ти без вик и цел.

Вградената ти сянка ще се срути
до твоя глас навеки съхранен.
Там долу някъде вода се лута
и чака да я отървеш от плен.


Пубертет

Тъпчехме ръкава жабунясал
на реката, кипнала вихрушка.
Жабите летяха в ляво, в дясно
беше им дошло от нас до гуша.

Чисто голи, както сме родени,
пъчехме тела по право пладне.
Водната змия незащитена
в клюна остър на страха попадна.

Тъпанчето на вира се спука
и не чу кога денят изтече,
и към домовете ни засмука
с гладни устни уморена вечер.

В тъмното светулките видяха,
сърпа лунен жъне сред житата.
В хор лудешки жабите крещяха
че сме им размътили водата.



***

Не съм ли закъснялото пастирче,
което е изгубило козата?
И докога отвънка ще надничам,
залостена стои пред мен вратата.

А как желая там да съм, отвътре,
където млякото дими в котлето;
до огъня и котката да мърка,
да размотава на съня кълбето.



След дъжда

Излязох вън и онемях,
тревички, птици и дървета
бяха повдигнали пердето
на полудялата земя.

Април пристигна одъжден,
на изобилието в рога
преливат силите на Бога
и аз отново съм си в мен.



Мушмула

На Дило

Царица в есенна градина,
събра очите на деня.
На дивото прапрародина
на питомното дъщеря.

В клонака съмна и без птици,
лежи пчела в покров от скреж.
Всевечна участ, със жълтици
да плащаш, за да не умреш.

Из въздуха и тишината
отрано се заесени.
Сред неуюта и сланата
със радост ще те осени

плода на мушмулата, дребен,
неугледен, на вкус - тръпчив.
О, щастие, че си потребен,
сред мъртвите единствен жив.

Българската литература

© 2002 Литературен форум