Литературен форум  

Брой 16 (500), 23.04.2002 - 29.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ - ПРОЧИТИ

Миряна Янакиева

"Линее нашто поколенье..."

 

Не навсякъде във Вазовото творчество родното и българското са така единосъщни и така възторжено възвеличени както в "Аз съм българче". Несъвпадането между "всичко българско и родно любя, тача и милея" и изреченото в "Линее нашто поколенье..." е съвсем видимо. Не "тача", а "осъждам", не "милея", а "отрицавам" определят патоса на това слово, което в рамките на шест четиристишия сменя и адресата си, и формата на изказ. Осмислянето на граматическата, интонационната и, да я наречем, комуникативната нееднородност на поетическия текст е път към заложеното в него послание. То, на свой ред, приобщава стихотворението към други знакови Вазови творби, които в различни посоки проблематизират вездесъщата възрожденска тема за българското.

За епохата на Възраждането българското е основополагаща ценностна категория и тъкмо в това негово качество, в тази негова призваност, то се налага като предмет на осъзнаване. От Паисий насетне съпричастността към българското е равнозначна на извисяването до определено ниво на съзнание и самосъзнание, а условие за достигането му са знаенето на историята, на "своя род и език". Паметта - Езикът - Идеалът са ценностните опори на българското и във Вазовата литература, а незачитането или отхвърлянето им - най-непростимите измерения на българския позор.

Тъкмо безмислие, безпаметство, духовна безпътица и отсъствие на самосъзнание са тежките грехове на "поколеньето", които сочи лирическият говорител в "Линее нашто поколенье..." Самият той заема двойствената позиция на част от това недостойно и самонизвергнало се поколение, но и на дистанциращ се от него съдник. За това свидетелстват различията във формите на изказ в първите три строфи (то - ние - ти). Втората от тях бележи дори усилване на усещането за принадлежност към укоряваното поколение и за споделяне на обща отговорност с него. Ако в първото четиристишие това е изразено чрез притежателното местоимение "нашто", в следващото вече е подчертано чрез първото лице, множествено число на глаголите. Реторическият ефект от подобно говорене не е еднолинеен. Приобщавайки се към тези, които изобличава, лирическият говорител всъщност още по-категорично се разграничава. Моралното му предимство пред тях е, така да се каже, двойно потвърдено. От една страна, печели убедителност, като не се самооневинява, от друга, подчертава различността си от тях, право за което му дава изразеното чрез първоличния изказ съзнание за всеобщото пропадане в "застой" и "убийствен мраз". Със същото право той се обръща с недвусмислената категоричност на императива "Стресни се" към своето "племе закъсняло" и безкомпромисно изрича неподлежащата на оспорване тъжна констатация:

 

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

 

Симптоматична е и промяната на името, с което е назован адресатът на осъждащата реч: от "поколенье" в "племе". В семантиката на "племе" вече не може да се удържи донякъде утешителното допускане, което "поколенье" позволява: че духовната непрогледност и безперспективност, тревожно възвестени в стихотворението, са временни, че те засягат това поколение, че не са постоянно възпроизвеждаща се гибелна нагласа на "племето". Но освен че отменя възможността представената в творбата реалност да се приема само като еднократен, поколенчески проблем, лексемата "племе" носи значения, които дълбинно подкопават и възможността възрожденският идеал да се мисли като постигнат. Най-същественият исторически проект, чието осъществяване достигането до този идеал предполага, е именно преобразяването на българите от племе в народ, т.е. в обединена от знаенето на своето минало, род и език общност, способна да бъде субект на инициативата и отговорността за собствената си съдба. На символно ниво на това преобразяване съответства преходът от робство към свобода в националното битие.

Опозицията робско племе - свободен народ е смислоопределяща във Вазовото творчество. В одата "Каблешков" от "Епопея на забравените" тя е изразена чрез двойствената употреба на понятието "народ". Народът отпреди великата си и чудотворна метаморфоза, случила се след "избухването" на Каблешков, е неопомнил се, несъзнаващ себе си и съществува единствено според примитивната философия на оцеляването. Той не мисли, той няма посока, той е съвсем като племето, към което се обръща лирическият говорител в "Линее нашто поколенье..." Но народът след събитието, провидяно в одата като "преображенье славно", дораства до позитивната семантика на своето име. Той е "голям, и готов за бунта, и храбър, и сам..." Сам тук означава именно отговорен за себе си, вътрешно независим, осъзнат.

Докато одата "Каблешков" представя народа като вече самопостигнала се ценност (по силата на чудото и тайнството), в писаното по същото време стихотворение "Линее нашто поколенье..." (януари 1883) той е видян отново в деградиралия статус на племе. Това привидно "непостоянство" във виждането на Вазов за българите явява своите основания в не един от неговите текстове. Наслагването на техните внушения разкрива всъщност едно впечатляващо постоянство и устойчивост на неговото прозрение, че нетрайни и бързопреходни са моментите, в които българският народ се издига до висотата на идеала за себе си. И - това е, което прозвучава с най-голяма тревожност, - тези докосвания до измеренията на идеала като че не оставят никакви следи. След отшумяването им, след пробуждането от сюблимното пиянство, ако си послужим с метафорите от романа "Под игото", народът заживява така все едно те никога не са били.

И за това свидетелства одата "Каблешков", като припомня едно предишно, безследно преминало порастване на народа:

 

Левски бе угаснал преди три години.

 

И народът спеше...

 

В тази своя част одата връща към "Левски" - първата творба от цикъла "Епопея на забравените". Там вече се е говорило за един всенароден подем, за една всеобщо изживяна велика и всеотдайна готовност да се вземе участие "в това предприятье". Веднъж вече народната душа е била прояснена от апостолското слово "сладко и опасно". Но... Левски го няма и народът заспива, забравя. И трябва друг апостол да "избухне", трябва пак нечие "велико слово" да даде на сърцата "биене по-ново" ("Каблешков"). Така "Епопеята" говори за неимоверността на усилията, нужни, за да бъде отново и отново изтръгван от духовното си безпаметство този народ, за бързината и леснината, с която той отпада от висотата на идеала и изгубва съзнание за него.

В светлината на тези наблюдения се вижда ясно, че смисловите отношения между "Епопеята" и "Линее нашто поколенье..." (създадени в един и същи период) не се свеждат единствено до противопоставянето преди и сега. Не само сегашният, следосвобожденският български човек линее, изгубил светлината на идеала. Люшкането между трудно припомняне и лесна забрава, между мъчително бавно проглеждане и мигновено ослепяване, между осъзнаване на потребността от идеал и малодушното му изоставяне се проявява не само при сравнението между предосвобожденското и следосвобожденското, но и в границите на самото предосвобожденско време, въпреки признатото му, дори митологизирано величие в "Епопея на забравените".

С познаването на тази трудна истина за българското могат да се обяснят и обратите в речта на лирическия говорител в "Линее нашто поколенье..." От тъжно-констативния тон в първите две строфи се преминава към обвинително-призивния в третата, където референтът (това, за което се говори) от предишните две се превръща в адресат (този, на когото се говори):

 

Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

 

Тъкмо знаенето на това, което други от линеещото поколение не знаят, обосновава промяната от ние към ти в речевата позиция на лирическия говорител. От неговата гледна точка на "знаещ" е видима закъснялостта на племето, неговото позорно изоставане от духовните предначертания на идеала, който, както се заявява в края на стихотворението, единствен осигурява на народите смислено живеене. Но българският в означеното в творбата свое настояще е пак белязан от сочените и в "Епопеята" като знаци на деградацията немислене, непознаване, неосъзнаване на духовните начала на личното и общностното битие. Затова и мисълта за бъдещето, за "потомството" изпълва лирическия говорител с тревогата, с която са заредени реторичните въпроси в трета и четвърта строфа:

 

След теб потомство иде цяло -

Какво ще да му завещайш?

 

Ил твоят път се веч изравни?

Ил нямаш други ти съдби?

Ил нямаш ти задачи славни

И цяло бъдеще с борби?

 

Още неотзвучали с настойчивостта си тези питания, и речта променя рязко както адресата си, така и интонационния си облик. Обвинителният патос е изместен от молитвено смирение, словото е отправено вече не към племето, а към бог.

Освен на безгранично желание, молитвата винаги е израз и на усещане за собствените предели на човека. За това, което не е по силите му и не зависи от волята му, той се надява да измоли висша подкрепа. И молитвата, с която завършва Вазовата творба, говори за почувстваното от лирическия говорител безсилие с енергията на собственото си слово да "стресне" закъснялото племе, да освети мрака, в който то доброволно тъне. Но неговият финален речев жест носи и друго внушение. Той е знак за рязък отказ да се говори на племето.

Сякаш няма вече надежда, че то само ще се опомни и ще потърси (или ще си спомни) своя идеал, че ще осъзнае отговорността си за духовното осмисляне на своето съществуване. Остава единствено упованието в чудотворната божия намеса. Като тази в одата "Каблешков", където "Каблешков избухна" и "Дух един потаен навред прохвърча" едва след отчаяния възглас на небесата към бога: "Докога ще дремят, о, господи благ?"

Четено така, в междутекстов план, стихотворението "Линее нашто поколенье..." се вписва в едно смислово пространство във Вазовата литература, в което надделяват скептичните, дори безнадеждните нотки в размисъла за българското и за способността на българския човек да провижда и разпознава ценностните основания на своето битие и да го удържа в измерения, където постоянен коректив на практическото живеене е Идеалът.

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум