Литературен форум  

Брой 16 (500), 23.04.2002 - 29.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ - ПРОЧИТИ

Николай Чернокожев

Тайнството на сътворяването

 

В една от най-популярните Вазови творби - "Епопея на забравените" - произведението, посветено на Паисий, заема особено място по две причини. Погледнато чисто хронологически, времето на Паисий е началото на Българското възраждане, а в цикъла поемата "Паисий" е разположена точно в средата, т.е. Паисий е начало, а "Паисий" е център. Това продуктивно смислово напрежение е резултат от факта, че "Епопея на забравените" отхвърля принципа на хронологичното подреждане, извличайки нови значения от конкретната "конструкция" на цикъла. Тя "работи" за създаването на нови представи за хилендарския монах, като осмисля от поствъзрожденски позиции ролята му в новата българска история, мястото му в националния културен космос.

Настоящото изложение, опирайки се на изследванията на М. Цанева, Н. Георгиев и Р. Коларов*, ще се опита да намери свой подход към текста, като опише едно от проявленията на изключително важни за българското литературно мислене от края на миналия век ментални структури, които предпоставят насочването на различни по естетическите си предпочитания и нагласи творци към изграждане на свръхценностните пространства на словото, духа и храма.

Жанровата специфика на поемата "Паисий" предполага значимо, а в конкретната творба и активно повествователно присъствие, както и доминантно осъществяване на нейната структура на равнището на диалога, предметно-пейзажния план и в плоскостта на философските и психологическите обобщения. Типологичното отнасяне на героя към един или друг модел в "Паисий" е свързано с целостта на цикъла, с неговото вътрешно единство.

"Разказът" започва с двойно отместване във времето и пространството - огромността на дистанцията между днес на разказвача, днес на Паисий и времето, за което героят разказва, визира (в дълбините на историята) едно предкултурно състояние. Повествователят подготвя своя читател (слушател) за тайнството на сътворяването - миг, в който светлината преодолява мрака, а могъщият глас на Паисий прорязва тишината на природните звукове. Но не само героят, а и разказвачът е белязан със знака на избраника - двамата проникват (буквално или метафорично) в миналото, наблюдават великите сенки и като едни истински възрожденци извличат поука от видяното.

След като е общувал на непознат за простосмъртните език с БОГА-ИСТОРИЯ, хилендарският монах застава пред своя народ, за да може българинът да чуе СЛОВОТО-ОТКРОВЕНИЕ. Вазов съзнателно търси координатите на Паисиевото дело в представени градационно писмени текстове - житие, дамаскин, история. Писаното слово е божие слово, то е неподвластна на времето памет - самата "История славяноболгарская" се ражда от други, забравени текстове. Но историята трябва да бъде разбрана, т.е. разяснявана - така писаното слово се осъществява чрез устното, защото изречената дума е запазила свещената си сила да извиква от дълбините на времето сенките на славното минало. Чрез изказаните слова се осъществява и приобщаването към историята на неизвестните в началото, а по-късно напълно определени слушатели на Паисий. Проникнал в САКРАЛНОТО пространство на историята, чрез своето дело хилендарският монах "превежда" свещения писмен език, за да го направи разбираем за ПРОФАННОТО пространство на настоящето. Така, говорейки с гласа на историята, Паисий говори за и от името на националната общност. Той реализира ритуала на проповедта-разказ, тълкувайки свещения текст на родната история.

Паисий не живее единствено със самосъзнанието на първожрец, той насища речта си с емоционалността на спора, като се присъединява към една част от своите слушатели - "ние", "наш брат" се противопоставят на другите, отграничено е българското от небългарското. Тълкувайки книгата-завет, хилендарският монах изправя своите съвременници пред съда на историята, а актът на осъждането предопределя превръщането на монолога в диалог. Паисий принадлежи еднакво на две български пространства, на два национални хронотопа - на миналото и на настоящето. Той е ЖРЕЦ, който извиква от далечните векове историческите личности и по този начин съгражда и населява националния исторически храм, от който биват изпъдени родоотстъпниците. Оценките на хилендарския монах не могат да бъдат поставени под съмнение, те произтичат от тълкуването на сакралния исторически текст.

Образът на СЛОВОТО-ХРАМ е пряко свързан с ключовия за разбирането на "Епопея на забравените" проблем - за вътрешно присъщата на епохата на Възраждането духовност и нейното извисяване. По този начин проповедта-разказ обединява по много характерен за българската култура начин писаното и изреченото слово, славното минало и робското настояще, мисълта и творящата чрез звученето си реч.

Смяната на перспективата - подемането на "разказа" и от повествователя, т.е. изчезването на Паисий от плоскостта на разказвачеството днес, прехвърля непознатия монах в миналото и по парадоксалната логика на Вазовия текст благодарение на преминаването на тази граница той бива идентифициран като жрец. Хилендарският монах сам става един от великите предци, за които е писал и говорил. Иначе казано, пишейки историята на своя народ, Паисий сам става история, влиза в нея, както само жрецът може да влезе в храма на историята-време-вечност. Героят на поемата предава познанието на своите сънародници, словото му е откровение за българите. Неговият труд-служене на БОГА-ИСТОРИЯ, позата му на древен библейски пророк са едно от осъществяванията на ключовата за цикъла, а и за цялото Вазово творчество метафора - "България цяла сега нази гледа". Като чувства отправените към него погледи на предците, бледният (думата асоциативно се свързва със сенките, както и с избледнелите текстове, чиято съпротива Паисий е преодолял), но пълен с живот, непознат, но носещ познание, тъмен, но излъчващ светлина монах е уверен, че цяла България, родината на неговото днес го слуша, а словото му е също толкова "сладко и опасно", както словото на Апостола.

Извършеното от Паисий доказва, че българите пишат не само за да се знае, а и за да подредят историята си. Затова разказът на хилендарския монах заявява определена изборност, декларира предпочитания към един или друг владетел, като същевременно носи в себе си някои фолклорни варианти на осмисляне на историческия процес - например абсолютизирането на злотворната роля на гърците и Византия в българската история. По този начин абсолютната ценност на писаното слово (когато то е чуждо) е разколебана и Паисий като древен аед пее (възпява) за героите и техните подвизи, за да придаде на миналото такъв образ, който да осигури вечен живот на славната старина в съзнанието на българския народ. Хилендарският монах съзира в изграждания от него образ на миналото бъдещето на своя народ, визията за славното време на свободния живот преди векове се проектира върху времето, което ще дойде. Така идеологическата синонимия, пораждаща се между две от модалностите на времето - минало-бъдеще - налага представата за вечност на националните духовни проявления. По този начин в сюжетното развитие на поемата се осъществява структурно-смислово сближаване между началото и финала на произведението. Знак за пораждането на тази активна близост е двустепенното дистанциране на разказаното във времето, като тайнството на сътворението на историята се превръща в тайнство на въз-раждането на всички българи. Личностният акт на ТВОРЕНЕ бива обяснен - Паисий разказва какво е написал, т.е. жрецът предава на непосветения народ СЛОВОТО НА БОГА-ИСТОРИЯ. Килията на монаха се превръща в НАЦИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ ХРАМ, в който сенките на великите предци са позовани от небитието, за да могат съвременниците на Паисий да осмислят собственото си не-небитие, и отричайки го, да се завърнат в лоното на храма.

Истините на историята се аргументират и отстояват в монолога-диалог на хилендареца - именно словото му улавя "танца" на сенките, които се показват за миг пред смаяните погледи на недостойните си наследници и се завръщат отново в тъмнината на вековете, в храма, който е единствената връзка с миналото. Постепенно от състояние на небулоза се преминава към осъзнаване на процесуалността, на смисъла на хронологически следващите се събития - слушателите на Паисий биват посветени чрез неговото слово и така получават просветление. Именно словото изплита тънката блестяща нишка на националната историческа памет.

Монументалното присъствие на Паисий в поемата респектира читателя, защото е част от храма на българския дух, а словото му е искрата, която не само осветява скрития в мрак национален исторически космос, но е знак за бъдещото извисяване на българския дух в пламъците на въстанието през 1876 г. Представата за словото-пламък видимо възхожда към Книга на пророк Исая и осъзнаването на този факт несъмнено допълва Вазовата концепция за светлината, пламъка и словото, които обхващат БЪЛГАРСКОТО в неговите исторически и географски измерения и проникват в дълбините на душевността на зрящите (посветените), на проникналите в смисъла на словото и по този начин докоснали се до храма на БОГА-ИСТОРИЯ.

 


* Вж. Цанева М. "Епопея на забравените". - В: Цанева, М. "Писатели и творби". С., 1980; Георгиев, Н. "От Хилендар до Шипка". - "Литературна мисъл", 1975 г., № 3; Коларов, Р. "Между мрака и светлината". - В: "Творби и проблеми"., С., 1988.горе

Статията е препечатана от: Атанасов, В., Н. Чернокожев. "Българската литература - диалогични прочити". С., 1994, с. 48-52. (Б.ред.)

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум