Литературен форум  

Брой 16 (500), 23.04.2002 - 29.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ПРОЧИТ

Пенка Михайлова

Оцеляла въздишка

 

Венцислав Стайков. "Забравени богове". Изд. "Еко Белан". 2000.Когато прочетох стиховете от "Забравени богове", останах с впечатлението, че авторът е един много възрастен човек, който трудно е преминал през времето си, поел е горчивото, отделил е добротата, погледнал е над нещата и е видял тази истина, която му е била нужна.

И стигнах до гърба на книгата, а от там уверено гледа млад човек. Къде гледа? Само той си знае, но увереността явно идва от начина, по който възприема света.

Отдавна мина времето на Великите френски поети и техните житейски послания. Времето опошля и огрубя до степен, ненужна за опоетизиране. Вече нищо не се римува с нищо, героизмът да оцеляваме не е достоен за възпяване.

Отдавна сякаш литературната критика стигна до своя предел. Някак освен умозаключителни постройки, вече няма какво да се каже за поета и стиховете му. Чисто професионалното измести чисто човешкото. Точно по тази причина ми се иска рецензията за тази стихосбирка да е различна.

Един човек пише стихове. Това изисква смелост. Един човек е поел отговорността да разкрие вътрешните си светове пред външни хора. Това изисква увереност. А стиховете на този човек носят нещо наистина забравено. Стоят с достойнство върху листовете и разказват за Вселената.

Това е важното в стихосбирката на Венцислав Стайков. Вселената е с размерите на един живот. Тя стига точно дотам, докъдето стига погледът. Даже е още по-малка! Тя е във всеки един. Една самота може да побере цялата Вселена. Тук правя малко отклонение, защото предписанието за убиване на самотата, което дава авторът ме привлече:

 

Под дулото на самотата

натиснах спусъка

на двата си клепача

и стрелях в себе си...

 

Мисля, че е дошло времето на някакъв нов вид символизъм (поне така се забелязва в поезията у нас). Поетите избягват да наричат нещата със собствените им имена, разчитат на една асоциативност, която неизбежно всяка дума поражда. Това дава особен колорит на стиховете. Те звучат като разпилени думи, пръснати по вятъра, като снимки, извадени от местата си в албума.

Същността на споделяното е дълбоко закодирана в строфите. А зад символите зее едно отдавна забравено празно нещо.

Божествената празнота на същностите - това са стиховете на Венцислав Стайков за мен.

Това могат да бъдат и за всеки, който има отношение към новата българска поезия.

Българската литература

© 2002 Литературен форум