Литературен форум  

Брой 16 (500), 23.04.2002 - 29.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

200 години ЮГО

Архим. доц. Павел Стефанов

Тревожният гений

 

Когато Андре Жид е запитан кой е най-великият френски поет, той отговаря: "Виктор Юго, уви!" Действително Юго никога не се ползва с безрезервното одобрение на литературните критици, които го смятат едва ли не за "enfant terrible". През 2002 г. Франция и целият свят празнуват 200-годишнината от рождението му. Юбилеят съвпада с предстоящите президентски избори и кандидатите отчаяно се стараят да привлекат Юго в орбитата на рекламната си кампания. Например Лионел Жоспен, заобиколен от министри и писатели-левичари, отиде в Безансон, за да открие плоча на къщата, където е роден писателят. В речта си Жоспен обяви Юго за свой предшественик: "Той беше ревностен реформатор, социалист, който се бореше за обществена справедливост и републиканец, който не би възприел "европейската федерация на националните държави" като оксиморон".

Всъщност Виктор Юго е изтъкан от противоречия. Той е изключителен визионер, модерен пророк, който не се поддава на определение или на картезианската класификация на френските интелектуалци. Неслучайно в родината си той е сравняван с Шекспир, а не с Расин. В различни периоди от живота си Юго е монархист и републиканец, приятел на краля-буржоа Луи Филип и поклонник на Наполеон; сам е буржоа, който проповядва революция и се бори за каузата на бедните, преди да влезе в Парламента; поет и публицист; художник и пътеписец; журналист и драматург, който става вожд на късния романтизъм; пуритан и женкар, привързан както към семейството си, така и към любовницата си в продължение на 50 години; антиклерикал и деист, който възпява Бога в много свои стихотворения.

Юго е универсален. Той се отдава с еднаква лекота на всеки жанр и на 27-годишна възраст обявява, че ще издава своите "Събрани съчинения". Като младеж е ултрамонархист, който радее за връщането на Шарл Х и поет класицист, чийто идол е Шатобриан. Той става социалист през 1828 г., когато обнародва памфлет срещу смъртното наказание със заглавие "Последният час на един осъден". По същото време прегръща и идеалите на романтизма в ранните си пиеси "Кромуел" (1826) и особено "Ернани" (1830). Щом последната пиеса е представена в "Комеди франсез", избухва прословутата "битка на древните срещу модерните". Представлението се играе в продължение на девет месеца и на всяко от тях публиката, разделена на поклонници и противници на романтизма, ръкопляска, смее се, сипе ругатни и освирква. Романтиците накрая печелят.

Виктор Юго е най-публикуваният френски писател. Французите го възприемат като наследник на революцията и говорител на онеправданите, който порицава Наполеон III (наричан от него "Наполеон Малкия" за разлика от "Наполеон Великия"), отдава се на доброволно заточение на остров Гърнзи в Ламанша, извлича уроци от историята на човечеството от Адам до Апокалипса ("Легенда за вековете") и защитава жертвите на войната, потисничеството и бедността ("Парижката св. Богородица", "Клетниците"). Един от моментите, когато се изявява по най-доблестен начин, е прочутата му реч пред Парламента в защита на българския народ след зверските кланета по време на Априлското въстание през 1876 г.

Юго поразява със своята съвременност. Той мечтае за обединена Европа и дори апелира за ползата, която би имало от обща валута. Неговите политически симпатии са се изменяли, но вроденият му демократизъм не подлежи на съмнение. От 26-годишната си възраст, когато присъства на гилотинирането на един убиец, до 80-годишната си възраст, когато пише до кралица Виктория да пожали живота на въстаналите ирландци, той се бори срещу смъртното наказание и за смекчаване на съдебната система. През 1880 г. стенографите на Сената записват думите му: "Аз съм само един прашен молец на фона на безкрайността. Молец, който вярва и се надява. Как бих искал, когато този молец бъде отвян, смъртното наказание да изчезне с него!" Виктор Юго не доживява осъществяването на мечтата си. Смъртното наказание е отменено във Франция чак през 1981 г. от новоизбраното социалистическо правителство, което в решението си цитира именно великия писател.

Може би най-загадъчна и трудна за формулиране е религиозността на Юго. Той никога не приема кръщение и често критикува Римокатолическата църква, но постоянно търси Бога в историята, природата и най-вече в поезията. Преди смъртта си оставя следните бележки за погребението си: "Бог. Душа. Отговорност. Тази тройна идея е достатъчна за човека и беше мой водач. Истина, светлина, съвест - това е моето определение за Бога. Земните ми очи ще се затворят, но духовните ми очи ще останат отворени и по-големи от всякога. Оставям 50 000 франка на бедните и искам да бъда занесен на гробището в евтин ковчег. Отказвам молитвата на която и да е църква, но моля за молитвата на всяка душа. Аз вярвам в Бога". Подобно на други гении, Юго е мегаломан и егоцентрик. Неговото мото, увековечено на мебелите му, е "Ego Hugo" (Аз, Юго), а гордостта му е прекалена и стига до детинско цупене. Той се сравнява с океана, нощта и дори със самия Бог. Католическият поет и драматург Пол Клодел, който понякога има същите пристъпи на величие, сравнява Юго със самотния английски поет и визионер Уйлям Блейк: "Той не видя Бога, но никой друг поет не откри толкова богатства в сянката, хвърлена от отсъствието на Бога".

Своеобразната вяра на Юго не е чужда на суеверия и окултни елементи. След смъртта на дъщеря си той се отдава в Гърнзи на спиритизъм и вика духове със семейството си. Започва да си въобразява, че му е възложена всемирна мисия и описва поезията си като "писане на Библия". В същото време е яростен антиклерикал. На Първия Ватикански събор (1869-1870) един епископ отхвърля Волтер, Прудон и Юго като "атеисти" и писателят веднага отговаря: "Ако Бог е дъртак с бяла брада, който седи на престол като папа или император, тогава наистина съм атеист. Но ако говорите за простия и безкраен вечен принцип, който се намира навсякъде и който наричам Бог поради липса на по-велико име, тогава аз съм вярващ, а Вие сте атеист". За Юго Бог е "гласът на вселената". Когато някои се опитват да го характеризират като пантеист, той се противопоставя с думите: "Пантеистите твърдят, че всичко е Бог, а аз казвам, че Бог е всичко".

Българската литература

© 2002 Литературен форум