Литературен форум  

Брой 16 (500), 23.04.2002 - 29.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Писатели-самоубийци

Лагерен синдром

 

Този термин се появява след Втората световна война, когато се установява, че броят на самоубийците сред бившите пленници в нацистките концлагери значително превишава средностатистическите суицидни показатели. Едва ли някой е провеждал аналогични проучвания сред жертвите на ГУЛАГ, но е резонно да се предположи, че резултатът би бил същият. Униженията, физическите страдания и, което е най-лошо, неизбежните етични компромиси, които се е налагало да правят, за да оживеят, са компонентите на тежката нравствено-психическа травма, на която са подложени душите на затворниците. Обикновено жертви на лагерния синдром стават мислещи хора с тънка чувствителност, с високо развито чувство за собствено достойнство. Тази бомба с часовников механизъм може да се взриви във всеки момент под въздействието на обстоятелства, макар и частично наподобяващи преживения кошмар. Когато на травмирания от лагерния синдром човек му се стори, че всичко това може да се повтори, смъртта му изглежда по-привлекателна.

Единствено с лагерния синдром може да се обясни относително скорошното самоубийство на Примо Леви (1919-1987), който в нарастващата активност на италианските ултрадесни заподозрял фашистки реванш - и това в демократичната, сита и толерантна Италия през 80-те! Сянката на Освиенцим настигнала писателя след 40 и повече години.

Впрочем фитилът на бомбата може да има различна дължина. Силите на немският поет Алфред Волфенщайн (1888-1945), по чудо спасил се от гестаповските репресии, му стигнали едва за няколко месеца. Той се самоубива през януари в последната година на войната, когато вече й се вижда краят.

Тадеуш Боровски (1922-1951), един от първите литератори, разказали безмилостната истина за загиналите и оживелите в лагерите, се спасил от газовата камера, само за да се върне в нея след няколко години. Той се отравя с газ в собствената си кухня.

Леталната криза спохожда Паул Целан (1920-1970) четвърт век след края на войната. През всичките тези години преживеният ужас не го напуска, капка по капка отравяйки живота му. "Общуването с този крайно измъчен човек беше тежко - спомня си М. Чоран. - Той се отнасяше към хората с предубеждение, толкова по-силно се вкопчваше в своята недоверчивост, колкото се засилваше болезненият му страх да не бъде уязвен. Раняваше го всичко. И най-малката безтактност, била тя и неволна, го убиваше... Не искам да твърдя, че във всеки човек виждаше потенциален враг, но това, че живееше в панически страх да не бъде разочарован или измамен, е факт". Кошмарът завършва с това, че Целан се удавя в Париж.

Друга късна жертва на войната е австрийският философ Жан Амери (1912-1978). Като участник в Съпротивата той понася и мъчения, и лагер, но не е в състояние да понесе спомена за тях. Войната става и главна тема на творчеството му и причина за смъртта му.

Защо у тези хора отровата на преживяното не се разсейва в кръвта, а просмуквайки се в душите им, прави живота им непоносим? Авторът на "Колимски разкази" Варлам Шаламов го обяснява така: "Всяка минута от лагерния живот е отровна минута. Там има толкова неща, които човек не бива да знае, не бива да види, а ако ги види - по-добре да умре".

ЛФ

Българската литература

© 2002 Литературен форум