Литературен форум  

Брой 16 (500), 23.04.2002 - 29.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

В традицията

Никола Георгиев

Когато остават с голи ръце срещу щиковете на врага, бранителите на Шипченския проход желязото срещат с железни гърди.

Желязото се сблъсква в желязо, твърдостта в твърдост. Но колко различна е тяхната привидно еднаква и еднакво назована сила: желязото със своята сурова и бездушна вещност се удря в желязната устойчивост на духа, грубата материя - в окрилената воля. Или, както би казала стилистиката, Вазов е съчетал метонимичната събирателност на оръжията, направени от желязо, с метафоричния пренос на желязната устойчивост в света на духа и волята. Желязото се удря в желязо, но тъкмо това голямо сходство ярко подчертава контраста между бездушната маса на насилието и порива към свобода и национално достойнство.

Прозвучал в решителния миг на одата "Опълченците на Шипка" - в мига между поражението и победата, - тоя стих събира главната идейно-образна насоченост на творбата, тъй както и цялата тази творба, последна поред и в определен смисъл ключова за разбирането на "Епопеята", събира и увенчава мъчително величавия развой на най-хубавия и национално най-значимия български одаичен цикъл.

Противоборството между железните гърди и железните щикове не е ограничен романтичен миг - то е сложно и двупосочно сплитане, върху чиито везни трептят между поражението и победата стоте паметни български години, обхванати в "Епопеята". Ето, дори в началото на нейната последна и победно увенчана творба старопланинският проход многозначително е облъхнат със спомена за един друг проход и друга битка в древността:

едно име ново, голямо, антично,

като Термопили славно,

безгранично

В присъщото за одата позоваване на величави имена и събития от миналото споменът за прохода, който тристата Леонидови воини са отстъпили на персийските пълчища едва след гибелта и на последния от тях, идва напълно естествено и дори някак "между другото". По-нататъшният развой на творбата обаче скоро доказва, че сравнението с Термопилите не е обикновен спътник на одаичната стилистика. Старопланинският проход не е просто свидетел на славен родолюбив подвиг - в него се срещат шумящите вълни на безчисления враг с гранитната устойчивост на шепата опълченци, бесните рояци с юнашкия орляк. Така аналогията с тристата спартански хоплити, вметната някак незабележимо в началото, се разгръща в идейно-образната тъкан на творбата и точно в композиционния център, когато напливът на поробителя започва да взема превес, определено заговорва за своя смисъл:

Нищо. Те ще паднат, но честно,

без страх,

кат шепа спартанци

под сганта на Ксеркса...

И тоя смисъл става един от стожерите на одата и на цялата "Епопея", от чиято устойчивост решително зависи прозрението ни в националната ни съдба и успехът на народния ни поет в неговото нравствено отговорно, художествено трудно начинание. Защото ако изходът от Термопилската битка е добре известен (а и самата творба напомня за него), ако падането на заветния хълм става безпощадно неизбежно, както и на толкова предишни пориви от Паисий до Бенковски, и ако бранителите му, виждайки края, се хвърлят срещу врага, за да паднат с "една смърт юнашка и с една победа", какъв е смисълът на тази победа и къде е границата между нея и поражението? И каква нравствена сила, какво художествено равновесие изправя тази заключителна победна ода върху ръба на погрома и победата? И как тази сила застава пред парещия спомен за толкова досегашни погроми?

Дванадесетата, завършила с военна победа творба от "Епопеята", започва с мрачно и настойчиво примирено изживяване на отколешните и неотколешните погроми на българския народ - толкова настойчиво, че утвърдителността му започва вътрешно да се разколебава: "Нека носим йоще срама по челото... нека ни отрича историята, века... нека Беласица стара и новий Батак..." А ето как завършва тя:

И днес йощ балкана

щом буря захваща,

спомня тоз ден бурен,

шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

Заключителното четиристишие се връща към сегашността на началната част "нека носим йоще" - "и днес йощ балкана", но с какъв удивителен преход - с прехода от срама към дивната слава, от лютия спомен към героичната легенда на вековете! И което е все така изумително, той протича върху общи опорни точки:

и днес йощ балкана

нека носим йоще срама;

славата му дивна...

от век на век

нека ни отрича историята, века;

спомня тоз ден бурен

нека спомен люти

от дни на позор.

Наред с противопоставянето си на началото последните четири стиха сплитат в едно мотиви от цялостния път на творбата:

щом буря захваща

буря подир буря,

рояк след рояк;

шуми и препраща

душманските орди,

бесни и шумящи;

като някой ек

топовете екнат;

от урва на урва

гъсти орди лазят по урвата дива;

славата му дивна

по урвата дива.

И в цялото това контрастно единство непоклатим и монолитен се издига балканът, спояващ одата, спояващ героите с България и с вечността...

Последното четиристишие изплита от одата победен венец - но не венец на леката фраза и леко постигнатата победа. Към тържествената възмогнатост на победното четиристишие тя върви през трагичните провали на миналото, през кървавата битка за прохода, през трепета за възможното ново поражение. Две много сходни, много прости, но сурово звучащи в контекста си думи - "нека" и "нищо" - бележат най-ниските точки на погрома и най-смелото възправяне срещу жестоките истини и полуистини на историята. В първата част отсеченото "нека" удря седемкратно, като с камшик, върху най-болните места в нашия труден национален развой, а във втората мъжествено примирената категоричност - "нищо" - прозвучава в мига, когато поражението надвисва над поредното усилие на българите да отворят нова страница в историята си: "Три дни веч се бият, но помощ не иде... Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх." Пътят от "срама" към "славата" се огъва между поражението и победата, което придава на одата много нравствена доблест и художествена убедителност. При това поражението не е еднозначна единица, защото трагичната Беласица и Батак и славните Термопили са не само противопоставени, но и сближени - на основата на загубеното сражение! С тая смела крачка Вазовата ода навлиза както в драматизма, така и в сложната перспективност на националната съдба, за да тръгне към внушението, че грубата маса на желязото може да сломи железните гърди, че насилието може да надделее над правдата, но че победа може да има и в това, което "историята" оценява като поражение, защото важен е не само външният резултат, но и духовното величие и вътрешната несломимост на победените. Умират ли "с една смърт юнашка", победените умират и "с една победа"... Разбира се, в единството на творбата това внушение нито е така безконфликтно, нито дори е единствено. То ту потъва в бездната на погрома, ту се възмогва в опиянението на победата и в тези извивки носи живото преживяване на всяко падение и полет и противоречивото единство на човешките и историческите ценности. Това доказва развоят на целия цикъл, доказва го и развоят на неговата заключителна ода.

По подобие на ред други големи оди в цикъла "Опълченците на Шипка" е също триделна: встъпителна част с размисли за историческата ни съдба, средищна част, описваща тридневната битка, и заключително победно четиристишие. Вазовата ода обаче е достатъчно сложна, напрегната, мисловно-емоционално богата, за да остане в границите на този общ композиционен дележ. И наистина вътре във всяка отделна част се сблъскват по две различни събития, състояния или оценки и се обособяват по две контрастно противоположни и художествено "по-дълбочинни" подчасти. Първите тринадесет стиха на първата част, групирани около мъчително настойчивото "нека", съживяват живия спомен за най-черните страници на нашето минало. В кулминацията на техните удари обаче, в средата на първата част, прозвучава едно голямо и решително "но" - "но ний знаем, че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно" - и мрачният тон на изложението се пречупва в пресния спомен за подвига край връх Шипка. Сходно е положението и във втората част. Нейните първи двадесет и пет стиха описват упорната борба на опълченците, които устояват на ужасните пристъпи и отстояват върха и честта си. И тъкмо в миговете, в които везната на победата трепти между двете страни, тъкмо след обобщителния стих "Щурмът е отчаян, отпорът е лют" прозвучава ново и вече застрашително "но": "три дни веч се бият, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види". Сходно е положението и в третата част, чиито четири стиха се делят на две точни половини. Но третата част се подчинява на този принцип малко по-своеобразно, а пък е и твърде далеч в реда на един последователен анализ на творбата...

...Тези дванадесет творби обаче са свързани не само от общо заглавие и обща развойна нишка - Българското възраждане от Паисий до Освободителната война. Свързва ги дълбоката вяра в историческата справедливост и светлия прелом в българската участ. Ако първите единадесет от тях носят оптимистичния трагизъм на внушението, че в този жесток насилнически свят полетът към свобода много често се пречупва в масивните прегради на тиранията, за да укрепне вътрешно и вдъхнови за нови, още по-устремни полети, дванадесетата, след като и тя минава по ръба на новото поражение, доказва, че триумфът на насилието не е вечен и че идва ден, когато правдата печели битката не само върху полето на духа. И както заключителното четиристишие на "Опълченците" увенчава тази творба със завършек, колкото обусловен, толкова и преломен за предходното развитие, така и тя като цяло увенчава цикъла "Епопея на забравените" със завършек, който духът на другите творби, логиката на историята и нравственият идеализъм на Вазов определят като рязка, но и неизбежна крачка напред. И както одаичното начало си пробива път през труповете на опълченците и надвисващото поражение, така и цялата ода "Опълченците на Шипка" определя крайния одаичен облик на "Епопеята" - тая своеобразна художествена цялост, лирическа "легенда на един век и един народ".

Победата върху скалистия старопланински връх осмисли и извиси столетната борба на българите, а нейното описание се превърна в духовна и художествена победа на наследниците, защото доказа способността им да се вживеят в нея, да я изживеят със сложността й и да я превърнат от "Епопея тъмна, непозната нам" в светла и съпричастна съставка на своето настояще и бъдеще. 

 

Радосвет Коларов

 

Често се случва - осъзнато или не - даден автор да кодира принципите на художествената конструкция в някакъв ключов отрязък на текста. Намирайки този отрязък и съответно откривайки кода, критикът може по-нататък да върви, без да се лута в изследване на структурата. Такъв кодов отрязък на поемата "Паисий" представляват последните два стиха:

и хвърляше тайно през

мрака тогаз

най първата искра

в народната свяст.

В тези два стиха са подчертани думите мрак и искра. Както ще бъде доказано по-нататък, тези взаимно отричащи се думи имат репрезентативно-тематично значение; семантичните полета на мрака и светлината, развивайки около себе си богата мрежа от метафорични значения, асоциирайки се с други признаци, постепенно изпълват смисловото пространство на двата противоположни свята. Тръгвайки от "мрак" и "светлина", движейки се, условно казано, хоризонтално по асоциативните силови линии, можем да опишем това смислово пространство...

...Тъмен, непознат, мрачен, див светогорец (в края на поемата) са характеристики, естествено свързващи се с представата за "скромната" килийка и разширяващи своето значение на фона на вдън горите атонски( и ревът беломорски по посока на "необлагороденост", "нецивилизованост".

От друга страна, конкретно-пространственото значение на "тъмнина" се разширява в друга посока, свързвайки се асоциативно с признака "затънтеност", "дълбочина", "затвореност" (връзката между тъмнината и затвореното пространство е очевидно съвсем пряка на денотативно равнище, срв. "тъмно като в кладенец", "тъмно като в рог"): тамо вдън горите, убежища скрити, килийка, вкилията скрит - т.е. преход от една закътаност към друга, с по-висока степен на компактност.

В така очертаващата се картина на тъмнина, глухота и пространствена затвореност органично се присъединява сънната неподвижност (срв. отново пряката асоциативност между "тъмнина - неподвижност", "тъмнина - сън"): килийка, потънала в сън, Бялото море, заспало дълбоко, отдих и мир, убежища, скрити от лъжовний мир (т.е. настрана от суетния шум на живота); към този неподвижен фон на природната и предметната обстановка се прибавя неподвижността на монаха, застиналата му поза (пишеше наведен).

Признакът "тъмнина" действа същевременно и със своето преносно значение на "времева отдалеченост", "непознаваемост". В темата "мрак" признакът "време" получава особена семантична окраска: то е незапълнено с нищо, върти се сякаш "на празен ход", отмервано от атрибутите на вечността - "ревът беломорски /или вечний шъпот на шумите горски, ил на звона тежкий набожният звън".

...И така светът на Паисиевото настояще и минало преди създаването на "историята" има за свой диференциален признак тъмнината, максимално широко и разнопосочно метафоризиран, оформя се от характеристиките "мрак - затънтеност - невзрачност - хаос - отсъствие на живот" - "безвремие", носещи в своята съвкупност отрицателен ценностен знак.

Антипод на този свят е светът на "История славянобългарска"...

...За пръв път в поемата (34-и стих) се появява темата на светлината:

Нивга майка нежна първенеца

свой

тъй не е гледала...

...ни поетът мрачен

своя идеал нов, чуден,

светлозрачен!

От този момент нататък като конструктивен белег на отделилия се, придобил собствено битие свят на "историята" започва да се оформя асоциативният ред на светлината, също както редът на тъмнината широко и многопосочно метафоризиран: светлозрачен, светий, свети, искра, звездния свят, светци...

...Движейки се по асоциативните семантични редове, описвайки смисловото пространство на единия от двата свята, непрекъснато "напипвахме" съответните антиредове, отрицателно корелираните признаци на другия. Това безпрепятствено асоциативно плъзгане от един признак към друг вътре в единия свят при непрекъснатото, изострено до максимално напрежение противодействие от страна на другия свят, сблъсък във всяка възлова точка, при всеки отделен признак може да бъде онагледено чрез следния модел:

 схема "Отвъд историята" - "Историята"

Този така прегледен, бинарен модел не задоволява в едно отношение: той не е пълен. Той достатъчно прецизно отразява основната художествена задача на поемата: да се подчертае значението на Паисиевото дело в контрастна съпоставка с предшестващото го състояние, да се противопостави историческото познание, съдържащо се в "История славянобългарска", на историческото "безпаметство" и мрака, характеризиращи времето преди нейното написване.

Но в така очертания модел отсъствува образът на самия Паисий, послужил за повод за написване на творбата, източник на най-непосредствено поетическо вдъхновение.

Очевидно е, че неговият образ трябва да се "вмести" между двата свята. Защото, от една страна, Паисий е частица от света на тъмнината, ситуиран е в него и принадлежи реално на неговото време. От друга страна, светът на "Историята", на историческото минало, строго погледнато, е свързан най-пряко с характеристиката на Паисий, представлява, така да се каже, негова речева изява (съдържание на произнесения монолог), момент от развитието на образа му.

С други думи образът на Паисий обединява двата свята, преминава свободно, безпрепятствено границата между единия и другия. Тази негова способност, условно казано, да се движи от тъмнината към светлината и обратно или да обединява, както вече се убедихме, две полярни художествени системи, вече ни подсказва нещо . И то е, че образът наПаисий не може да бъде единен, че той неизбежно - за да може да спои в органично единство непримиримите противоположности - трябва сам да носи в себе си конфликтното начало, борбата на противоположностите. Другояче казано, в облика на Паисий трябва да се стълкновяват непримирими начала, изоморфни по своята същност на описваните признаци на двата свята...

...От самото начало той органично продължава развитието на темата "тъмнина" - един монах тъмен, бледен, лампа жумяща, при което признакът "тъмнина" получава нюанс на "невзрачност", "незабележимост", "лишеност от осанка", което се подкрепя по-нататък от изразите скромна килийка, непознат, наведен и накрая - драскаше (с подчертан пренебрежителен оттенък) - една поредица от характеристики, отнасящи се към "ниския" прозаичен стил, недопускащи никакъв ореол, очертаващи фигурата на обикновен, редови, божи служител, невзрачен пустинник, скромно привел гръб, "един от многото", (един монах тъмен)...

...В постъпателното движение на образа се появява временно задържане чрез активизиране, опозициите канонът, духовникът - човекът; суровият тъмен аскет - приветливо усмихнатият, непосредствено изразяващ радостта си мъж.

Това задържане в развитието на образа обаче е краткотрайно и то прилича, образно казано, на затишие пред буря, защото само в непосредствено следващите стихове - едни от най-хубавите в нашата поезия - започва неудържимото разгръщане на кулминацията, монументалното извисяване на образа:

И кат някой древен

библейски пророк,

ил на Патмос дивий

пустинника строг,

кога разкривал е въз гладката

кожа

тайните на мрака и волята божа, той хвърли очи си,

разтреперан, бляд,

към хаоса тъмний,

към звездния свят,

към Бялото море,

заспало дълбоко,

и дигна тез листи,

и викна високо:

"От днеска нататък

българският род

история има и става народ!"

Присъстввуаме в един върховен миг на сътворение, тайнство, екстатично озарение, чийто патос се слива с последната фаза в развоя на патетичната композиция ("скока извън себе си"): Паисий вече не е Паисий, далеч долу в килията е останал невзрачният монах, пред нас е разтреперан и блед пророк и нещо повече - мироздател, узаконяващ потеклото на един народ. Споменатата вече смътно долавяна опозиция "човек - космос" във връзка със самотата на "Паисий", проектирана на фона на една величествена природна картина, тук получава буквален израз, материално въплъщение и развитие: Паисий се изправя срещу хаоса, звездния свят, застава на едно равнище с битието и дори над него - сам сътворява битие чрез магическото действие на една фраза, подобна на господната "Да бъде светлина!"

С последните два стиха Паисий фактически прекрачва чертата от "тъмнината" към "светлината", влиза в пространството на "Историята" и с това достига върха на възможното си възвисяване, диаметралната точка на оттласкването си от първоначално скицирания образ. От този връх той произнася своя дълъг и величествен монолог...

...След завършването на последните думи на монолога финалът на поемата продължава неизменно избраната посока на "снемане ореола", "снижение":

Тъй мълвеше...

Промяната на интонацията в края на монолога е получила коренно лексикално изражение, може би неусетно и за самия Вазов - срв. "викна високо" (непосредствено преди монолога) - "мълвеше" (непосредствено след монолога).

Тъй мълвеше тоз мъж...

Ореолът е снет; нещо повече, извършено е "лишаване от сан" - на това място в началото на поемата на "мъж" съответства "монах".

Тъй мълвеше тоз мъж,

в килията скрит.

Извършена е транспозицията "убежища скрити" (в началото на поемата) - "в килията скрит" (в края на поемата). "Убежища скрити" е синоним на "килия", така да се каже, първа степен на компактност; "в килията скрит" е втора степен на компактност: "в килията (убежище скрито) скрит"...

...Връщайки се на изходното стъпало, затваряйки се зад стените на своята "килийка", Паисий завършва обратния път на своето развитие, затваряйки с това композиционно поемата в темата на "мрака". Но едно такова затваряне би било художествено неоправдано. То би означавало завъртане в порочен кръг и цялата изящно изградена структура на "двойния скок" в развитието на образа на Паисий би се свела към завръщане в първоначалната изходна точка. Необходим е изход, катарзисно разкъсване на плътно заграждащия поемата пояс на "тъмнината".

И ето че последният стих прави пробив, отваряйки в последния момент онзи процеп, който е необходим, за да увенчае победата на Паисиевото дело, за да остави поемата, отворена за светлината:

и хвърляше

тайно приз мрака тогаз

най-първата искра

в народната свяст.

Извършва се някакво чудо. В два съседни стиха се срещат два антагонистични свята. В два съседни стиха, в един завършващ щрих се събират двете лица на образа на Паисий - в причудливото съчетание на скромност, свитост, дискретност ("тайно") с грандиозност и мащабност )"хвърляше през мрака в народната свяст") като характеристики на един и същ жест.

И трето. С този финал самата поема - вече като цяло, като художествена конструкция - извършва "скок извън себе си" Защото искрата, взета очевидно от света на "Историята", се устремява в посока извън семантичното пространство на поемата, не назад, ретроспективно към миналото, а напред - по посока към бъдещето. При което определителят "първата" (за искра) по силата на една елементарна асоциативност изтегля мисълта на читателя напред - към следващите искри и огньове, разпалвани по възходящия път на българския национален дух.

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум