Из "Нетленната дева"
Зара
Отзвъни, папрате,
отзвъни
моите
пръсти
и древния
лес
посипи
над мене.
Цял
пейзажът
ухае
на свещ, -
а свещ е
в ръцете ми
нежен
невен.
Невене, невене,
и ти ли
си тръгнал
от бездната?
Присъда
Никой
от нас
не е задължен
на карфицата,
в която
вселената
нявга
ще се завърне:
затова
накланям свещта
над прост
игленик, -
от който,
човеко,
карфица
изтръгваш -
тъй тайно,
нехайно
и сръчно,
и нежно, -
сякаш
нищо-нищичко
утре
няма да липсва
от онова
настръхнало
с остри вселени
сърце.
Без думи
Видях как
хвърлиха
едного
в огъня.
И чух кръвта му
да пищи,
да пее:
сякаш
бе на пчела
копнението
звънко
за простор.
Отвори
огъня
за пепелта
на човека.
Отвори
стъклата -
да излети
пчелата.
Лапидариум
Ни звук от камъка.
Колоните
нахвърляни -
избити воини,
весталки
прегрешили.
Но челото
в онази стела
не е ли челото на моя син -
очите -
клонки от
чимшир?
Помни това, мой сине,
когато ме целунеш
в свойта шепа -
и ме разпръснеш сетне
над свещта.
