СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Милена Димова

Като дълбока река

Историята на запознанството ни с поетесата Красимира Зафирова е не по-малко причудливо от стиховете й. Трябва да е било през 1994 година, когато за първи път чух името й от Андрей Андреев, тогава завеждащ сектор "Българска литература" в издателство "Анубис". Тогава той тъкмо беше прочел нейни творби и възторжено я обявяваше за най-обещаващата поетеса. След година-две се скарахме с един колега на тема: кои са най-добрите млади автори. С различни аргументи той отхвърляше всяко едно име, което предлагах. Накрая, вбесена, попитах директно дали въобще уважава някой поет, освен себе си. За моя изненада той отвърна: разбира се - Красимира Зафирова. Името й, произнесено с възхищение, чух от още десетина души, но всеки от тях твърдеше, че никога не е виждал авторката. Узнах само, че живее в Перник. И нищо повече. Така Красимира Зафирова години наред ми изглеждаше едва ли не митологично същество. Дори книгите й не успях да намеря. Накрая се запознахме по доста мистериозен начин. Разчиствайки някакви стари бумаги в редакцията открих малко, пожълтяло листче от бележник, на което с дребен почерк някой беше надраскал телефон и под него "Красимира Зафирова".

Сега последната й стихосбирка "Записки върху сняг" е пред мен. И се гордея, че познавам авторката. Поезията й предлага толкова посоки за разсъждения - и философски, и естетически, и теоретични, че би могла да се разглежда като ново направление в съвременната ни литература.

Първо, тематично стиховете й се отделят от общия поток. Заглавното стихотворение в "Записки върху сняг" се нарича "Големите теми" и дава определение на цялата й поезия. Красимира Зафирова бяга от така привлекателната достъпност на личните житейски преживявания и пропуска през поетичната си фантазия теми като "За природата на поезията", "Поколение 2000", "Родина", "За природата на радостта", "Съвременност", "Суета" - все заглавия от новата й книга. А, съгласете се, в контекста на плъзналите из издателства и книжарници поетеси от типа "звезди в косите", впечатлява, когато един автор се интересува от това, че "миналото е защриховано така,/ че при дешифриране да се прочете поздравът/ на президента и рекламното изречение:/ "Елате в страната ...", в която папата щял да пристигне,/ матросите били на световно равнище, а поетите - / на морското, така де, по следите на Одисей..." Или пък има смелостта да предупреди: "Ако не си готов да станеш прицел за присмех,/ за поругаване, за пренебрегване, за славословене,/ ласкаене и угодничество, не ставай поет...". Сравнението с поетесите със звезди в косите не идва от това, че, видиш ли, жена пише за важните неща в живота. В стиховете на Красимира Зафирова полът на лирическия герой е едва загатнат. Т.е. той не е изразен толкова чрез граматическата форма, а чрез тънката чувствителност, чрез изящното светоусещане и деликатното великодушие. Самите преживявания са универсални. Универсална е и лексиката.

Чисто стилово "Записки върху сняг" може да се посочи като удачен пример за асоциативна поезия. Усещането е за изпуснато кълбо. Следвайки водещата го нишка, читателят може да попадне на най-невероятно и неочаквано място. Например стихотворението "Слон". Започваме със стиховете:

В исторически план съм едно

обикновено завихряне

на пясък и водни лилии...

И стигаме до финалните стихове:

Вчера отказах гостуване

в Лувъра, понеже ми предстои

стихотворение, нищо и никакво в исторически план,

но ако ще пресичам Алпите,

искам да го направя

с отгледан лично от мене слон.

Парадоксалното е, че всичко това далеч не означава липса на сюжетност. Напротив. Просто поетичният сюжет е от съвсем нов тип - прилича на приказка, чието начало е известно на разказвача, но края измисля в движение. Всъщност, по структура сюжетната линия повтаря схемата на ежедневието ни. Нима сутрин, излизайки от дома с намерението да идем на работа и да купим ябълки, знаем какво ще се случи до вечерта?

Друга любопитна особеност на "Записки върху сняг" е уникалното звучене. Едва при повторно, и то внимателно вглеждане в текстовете читателят поразен установява, че авторката не ползва никакви рими. Даже вътрешни, асонансни и всякакви други. А стихотворението се чете на един дъх. Ако някой по-изкушен си поиграе да свали ритмическата схема на стихотворенията, дълго ще си блъска главата що за размер е това. А стиховете са като напеви. Изящната форма при Красимира Зафирова, според мен, идва най-вече от факта, че тя следва спокойно и внимателно движението на мисълта си, без да го прекъсва с "резки движения", т.е. привнесени изрази и думи, без да го спъва с натрапени ефектни метафори. Затова течението на тази мисъл е плавно, приятно и унасящо, като голяма дълбока и тиха река.

Ще ми се да обърна внимание и върху композицията на "Записки върху сняг". Тя изцяло противоречи на композицията на самите стихотворения, в които "поуката" в традиционния смисъл, какъвто често придаваме на поантата, не е изведена. Постройката на самия сборник обаче, се придържа към класическата схема на романа. Първият цикъл - "За природата и децата на Одисей" маркира "големите теми": проблемите на века, на съвремието. Втората - "Риби и философи" разбива тези теми на начините, по които въпросните проблеми рефлектират върху обществото като цяло. Третата - "Другите", вече конкретизира това общество, разглеждайки го като социални групи. В четвъртия цикъл - "Целуване на ябълката" - лирическият герой говори от първо лице, единствено число за своите лични преживявания, а последният - "Прекосяване на границата" - обобщава, примирява драматизма с нещата от ежедневието. И, разбира се, оправдава заглавието на сборника с внушението за мимолетността на нашите страсти.

Стиховете на Красимира Зафирова предлагат за анализ ред други свои аспекти, като например изненадващите препратки към исторически личности и събития в съвсем неочакван контекст. Или своеобразните отношения между стиховоренията и заглавията им. Но читателят сам ще ги открие и осмисли. С риск да се изгуби из невероятно сложния, многопластов, драматичен, но същевременно нежен и всеопрощаващ поетичен свят на авторката.