СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ПРОЧИТИ

Палми Ранчев

Нищовремие

Малцина от съвременните български поети така категорично са напускали площада, мястото за срещи, за поредното появяване, както го направи Иван Методиев.

Сега, след като излезе книгата му "Време и нищо", по-ясно се разбра защо толкова дълго остана в територии, чиито граници се определят след внимателно вслушване в тишината.

Често поетът не довършва започнатото, вдъхнал му достатъчно топлина, и го оставя самµ да се довърши. Не се страхува да повтори вече направеното. Погледът му както винаги внимателно докосва: върбата, ручея, луната с ръждясали рога. Накрая успява да събере Бога, звездите и стареца от кръчмата, с мушицата, която е спасил. Не се учудва или възхищава. Липсва дори очакване за благодарност, докато продължава да смесва живо и неживо, красота от приливите на живота и неочаквания край.

Страхувам се да твърдя, че Иван Методиев, отдавна изграден като поет, категорично се е променил. Но във "Време и нищо" е различен. Сигурно затова не дразнят понякога направо детските му интонации. Вероятно защото само детето вижда нещата за първи, втори и трети път. Детско учудване подчертава усещането за скорошно раждане, за постоянно движение, в което всяка живинка е създадена, за да съобщи заложената в нея тайна. Ненатрапчив и естествен е пантеизмът му, от което диалогът с природните сили става почти интимен.

Погледът, основен за хроно-топоса на повечето стихове, с иронична виртуозност свързва Ще и Билµ, Време и Нищо. Открива нови и нови елементи, ала не се опитва да ги удържи, след като дори капките, с които изтича денят, провижда като нули. Неочаквано докосва най-болното място от вселената на човека - самотата. Ужасът, ако не успееш да запълниш бездната между себе си и останалите с множеството казани думи и натрапените присъствия. Тогава повтаряш живота на първия или последния човек. Накрая като утешение запомняш вятъра. Заедно с мъдростта, тъгата и лукавото пламъче в погледа на отминаващия. Накъде е тръгнал? Къде оставаме всички ние?