Литературен форум  

Брой 18 (502), 7.05.2002 - 13.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ФОРУМ

М. Пейчев - по е-mail

 

Отдавна се каня да се включа и аз във "форума" с няколко реда. Първо искам да поздравя екипа за разбирането на нещо изключително важна, а именно - че София не е България. Голяма част от централните издания подценяват този факт. Нас, хората от провинцията, естествено ни интересува какво се случва в културния живот на столицата, но искаме да прочетем и някой и друг ред за своя град. Предполагам, че софиянци също проявяват интерес към събитията в страната. Харесвам вестник "Литературен форум", защото дава именно тази възможност - с широкия кръг от теми, с баланса между литературни и журналистически жанрове, с публикациите на автори от всички кътчета на България и кореспонденциите от чужбина. Така и ние, хората от малките градове, се чувстваме съпричастни към обществения и културния живот на страната. Това ми дава самочувствие да споделя една случка от моя живот, която така дълбоко ме впечатли, че ако бях писател, непременно бих я използвал като сюжет.

Имам проспериращ частен бизнес. Не съм от "големите риби", но се справям добре. Служителите ми работят при най-добри условия, получават заплати над средната за страната, ползват платен отпуск, осигурени са, редовно им отпускам премии за големите празници. Съгражданите ми ме познават като човек, който не е отказал помощ за болница, сиропиталище или за значимо културно събитие. С една дума, имам самочувствието на почтен и щедър човек.

И така. Години наред, всяка неделя пред кварталната църква се срещаме с Велко - местния просяк, кротък и, колкото и да е странно, спретнат човек. Хората го обичат и всеки му пуска по нещо. По обясними причини аз съм сред специалните му любимци. Преди няколко месеца след неделната служба свещеникът ме дръпна настрана и сподели молбата си да поговорим за обновлението на параклиса в едно близко селище. Изслушах го внимателно. Покривът имал нужда от поправка, стените били напукани, апаши откраднали половината утвар. С една дума бяха нужни около 10 000 лева да покрият най-спешните ремонти. Казах, че вероятно ще помогна и вечерта у дома взех калкулатора. Започнах: данъците - толкова, заплатите до края на годината - толкоз, новите компютри - еди-колко си, жената иска почивка в Италия, детето ще кандидатства в платен университет. Накрая теглих чертата и следващата неделя съобщих на отец Николай, че има от мен 2 000 лева, но ми е невъзможно да дам повече. Какво беше учудването ми, когато той ме успокои, че сумата вече е събрана. 3 000 лева успели да отделят хората от квартала. А останалите 7 000 дарил бай Велко. Същият бай Велко, на който редовно пусках монети в шепата.

Какво да кажа? Потънах в земята. За мен нямаше никакво съмнение, че парите на стареца са цялото му имане, което стотинка по стотинка е събирал цял живот за черните дни, когато вече няма да може дори да проси.

Не се гордея със случката, която споделих с читателите на вестника. Разказах я първо, за да се поклоня публично на този по-богат от всички нас просяк. И второ, за да се обърна към по-заможните българи: не е достатъчно да сме честни търговци, толерантни работодатели и редовни данъкоплатци. Това ни дава фалшиво усещане за морал. Нужно е безкористно благородство. Защото най-големите ценности не могат да бъдат осчетоводени.

Българската литература

© 2002 Литературен форум