Литературен форум  

Брой 18 (502), 7.05.2002 - 13.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Михалков

Света Ана

 

Беше един от онези хубави зимни дни в началото на декември. Падналият през нощта сняг, бял и чист като булчински воал, покриваше пътя, дърветата, къщите. Никой не се виждаше по площада на малкото планинско село Свежина. Дворовете още спяха. Не пролайваше куче, не скърцаше каруца, не боботеше камион. Безмълвие и тишина.

Вървях през притихналото село и се оглеждах. Идвах за първи път тук и търсех къщата на мои приятели художници. Изпитвах и лека тревога. Не знаех дали ще я намеря по описанието, което ми бяха дали, а нямаше и кого да попитам. Опасявах се отнякъде да не изскочи куче. Опитвах се да вървя бързо, но беше заледено под пресния сняг и се пързаляше. Автобусът ме остави в началото на селото. Трябваше да стигна до другия край и оттам да тръгна към вилите. Намерих пътя и отдалече видях вилата на моите приятели. Познах я по високата кула, за която ми бяха споменали.

Големите им кучета съобщиха за моето идване. Филип ме посрещна и ме въведе в ателието - просторно, остъклено. В камината гореше огън, сякаш бяха хвърлили вътре букет от червени гербери. Беше топло и миришеше на бои. На статива стоеше недовършен пейзаж - селото под белия снежен воал, така, както го видях, като идвах насам, но от тук, от остъкленото ателие се виждаше по-хубаво.

Седнах в един стар фотьойл. Имах усещането, че съм в наблюдателна кула.

- Сега ще дойде Павлина - каза Филип - с червено домашно вино.

След малко вратата се отвори и влезе тя. Лицето й беше поруменяло от декемврийския студ, но засмените й лешникови очи топлеха. Павлина носеше кана с вино. Филип извади три чаши и внимателно наля от виното.

- Баща й го прави - каза той.

Отпих една голяма глътка. Усетих как се стоплям. Огънят в камината пращеше. Сега ухаеше на вино и на бои. От стените ни гледаха картините на Павлина и Филип, а от статива - зимният пейзаж. През големите стъклени прозорци се виждаше Свежина, притихнала под бял кожух.

Изведнъж някакъв вой ме сепна, неволно трепнах и чашата с вино се залюля в ръката ми. Стори ми се, че е вълчи вой, ослушах се. Приличаше повече на вопъл. Погледнах Филип и Павлина.

- А, това е леля Ана. Всяка сутрин обикаля селото и нарежда. Ела.

Филип ме поведе към прозорците. В далечината, точно отсреща, се виждаше рядка гора. Пред нея се простираше склон, гол и бял, и на фона на тази белота забелязах дребна фигура на жена, облечена в черно. Тя сякаш пъплеше към гората и виеше, но не след дълго забелязах, че върви без посока, ту напред, ту назад.

- Съседка ни е - каза Павлина. - Преди време стана една семейна трагедия и оттогава жената не е добре.

Павлина ми разказа, че леля Ана има двама сина близнаци. Преди дванайсет години единият от тях, Стоян, при свада неволно убива техен съсед. Стоян току-що се е бил уволнил от казармата и за да не го осъдят, баща му поема върху себе си вината. Вместо сина си влиза в затвора и наскоро след това там умира.

- Тогава леля Ана се разболя - продължи Павлина, - обикаля селото и нарежда. Никому не прави лошо. Само обикаля и нарежда...

Викът отново долетя като стон на ранена сърна. Какво ли ставаше в душата на тази жена?

Отпих от виното и погледнах към зимния пейзаж на статива. Помислих си, че ще бъде по-загадъчен, ако на белия фон, пред оредялата гора, се вижда една черна дребна фигура на жена.

Кучетата на двора се разлаяха. Чу се остър звън. Филип погледна навън. Пред масивната желязна врата стоеше мъж. Филип излезе и след малко се върна с трийсетгодишен мъж, висок, строен с гъсти вежди, модерно, елегантно облечен.

Павлина го покани да седне и му наля чаша вино. Мъжът пое чашата, но не седна, започна бавно да обикаля ателието и да разглежда картините.

- Днес е Света Ана - каза той, - дъщеря ми има имен ден, реших да й подаря една картина. Какво би ми предложил, Филипе?

- Гледай и избирай - засмя се Филип.

- Да, но знаеш, че разбирам от коли, а от картини - не.

Филип и Павлина му показаха пейзажи, натюрморти, Най-накрая се спряха на една воденица, огряна от меко есенно слънце. Мъжът дълго я гледа.

- Това е старата воденица - каза той. - Играехме като деца там. Ще й хареса.

Филип му каза цената.

- Как ги искаш - в долари или в марки?

- Може и в левове - отговори Филип.

Докато мъжът броеше парите, Павлина опакова картината. От хълма отново долетя протяжният вой. Погледнах пак натам, към дребната самотна черна фигура. Мъжът се направи, че нищо не чу, дори не се обърна, а продължи внимателно да брои парите. После взе опакованата картина и си тръгна. Филип го изпрати до дворната врата.

Когато излязоха, Павлина каза:

- Това беше Стоян, синът на леля Ана - болната жена. Занимава се с продажба на коли, но майка му живее при брат му.

Огънят в камината пращеше, а отвън долиташе протяжният, мъчителен стон.

Българската литература

© 2002 Литературен форум