Литературен форум  

Брой 18 (502), 7.05.2002 - 13.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Иван Велчев

Индивидът държава

(Алеко Константинов, "Разни хора, разни идеали")

 

 

Частното пространство нахлува в публичното

 

Обща характеристика на фейлетоните, съставляващи цикъла "Разни хора, разни идеали", е отсъстващото събитие - повествованието представя не случването, а неговата липса. Единственото, което всъщност се случва, е потокът на речта и тъкмо той създава интригата. В него се преработват, преосмислят основни възрожденски понятия като чест, достойнство, патриотизъм, идеали. Преработката на тези понятия, чиято цел някога е била да пробудят публичния човек, е насочена към вторичното им "одомашняване". Частното пространство заплашително нахлува в публичното, като му придава своята форма и му налага своите закони. Придърпани към битовото, отношенията между високите и ниските етажи на служебната йерархия придобиват полудомашен характер. Чиновникът от първия фейлетон се "увира" около големците: "Нова година било, имен ден било, все, знайш, кое визити, кое сливовица, кое картички, това-онова...". В онези идилични времена на относително неразчленена социална структура досегът с високите етажи на властта придобива понякога съвсем неофициален характер. Обстоятелството, че госпожа министершата лично набавя продуктите, необходими за височайшата трапеза, дава възможност на предприемчивия чиновник да заслужи благоволенето й: "току й мъкна в петък кошницата от пазара" /I/. Публичното поведение на личността не е смущавано от морални съображения, всички средства за достигане на желаното са еднакво добри: "Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама где оня късмет!" /I/. Държавата и държавното управление се мислят чрез категориите на частния живот, голямата политика се тълкува чрез жестовете на всекидневно-битовото поведение. Наивно хитроватото мислене налага собствената си мяра върху света - куртоазният жест на подаряването се възприема като знак на султанско благоволение, а харемът е въобразяван като "Овалния кабинет", от който султанът управлява своята империя /III/.

Изтъкан от "приближавания" и "привиждания", общественият живот фактически не познава институционалността. Институциите, които би трябвало да въплъщават нормата и стабилността, са източник на спорни от морална гледна точка решения. Амнистията преназовава очевидните неща - като оставя престъпниците ненаказани, тя негласно опрощава престъпленията им. Избегнало правната санкция, стореното от тях е оставено на санкциите на езика, които могат да се окажат и морално манипулативни. С ловко словесно фокусничество престъпленията могат да се превърнат дори в дела, "вършени за спасението, за славата и за величието на България" /III/. Незащитена институционално, моралната норма остава неутвърдена в социалната практика, флуидна и абстрактна. Затова и социалната философия на индивида обикновено не я съдържа.

Абстракция остава и националното. По тази причина индивидът непрекъснато се стреми да го сведе до собствения си мисловен хоризонт. Исторически обусловеният прагматизъм, индивидуалистичната психология, ефикасна в условията на липсваща държавност, продължава да бъде функционална и когато държавата е факт. В проблема за разкъсаните след Освобождението територии на България се вижда възможност за сполучлива финансова операция. "Практическият человек" търси начин да "приватизира" историята, като превърне националните загуби в собствена печалба. Национално трагичното се преобразува в оптимистичния прагматизъм на индивида:

"Сега да има някой да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт, че аз да те науча тебе какво се вика келепир... И иди, че не бъди патриот, иди после това, че не съчувствай на македонците"...

 

Телесната идеология

 

Нахлувайки в публичното пространство, частното го превръща в любопитна смес от сетивно и доктринерно. Идеологията добива телесна форма. Тялото става идеологически аз на човека, определя обществения му статус. То е алегория на нечистата съвест - "сгърчваше" и "вкочанясваше" са състоянията, които описват страха на престъпника, застанал "вече третя година под хладния меч на парламентарната анкетна комисия" /III/. Върху плътта болезнено се проектират ожесточените идеологически конфликти, тя е невинната жертва на политическото озлобление, знакът на мнимото идеологическо фиаско, претърпяно от "ония, които ги тътриха по участъците, които гниха из подземията без съд, без присъда, които спяха на голи дъски" /III/.

Общественият живот актуализира нагласи от "тъмното" минало и този факт е изразен чрез метафориката на телесното. Предпазването на тялото от възможни страдания е важен поведенчески мотив в публичното пространство. Социалната педагогика отново започва с поговорката за преклонената глава и сабята /III/.

Тялото определя възможностите за успешно вписване в държавното битие, то е предимство или недостатък в движението нагоре по служебната стълбица. От него се изисква да изразява героиката на този процес. Затова липсата на подобна героичност у високопоставените тела извиква недоумение. "Нито е някой да кайш левент, с мустачури, разбираш ли, с брада някаква ей такваз - една оскубана сврака с цилиндър и туйто" - чуди се чиновникът на министерското благоволение, с което се ползва доктор Сперандо /I/. В телесния дефект - мним или истински - се търси обяснение за незадоволителната скорост на служебно напредване: "И аз не съм, да кайш, някой грозен челяк, само че този пусти нос отгде се е взел - той ми яде главата, както разбирам аз..." /I/. В гоголевския мотив прозира намерението на Алеко Константинов да използва и присъщата на руския писател техника на окарикатуряване на персонажа чрез гротесково деформиране на тялото му.

Употребата на телесното определя дали индивидът е намерил сполучлива мяра за съотнасянето си с държавата. Ако телесното е знак на една консумативна нагласа, фиксирана безцеремонно в крилатата фраза "Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница" /III/, ако социалното поведение на личността е поведение на тяло, което присвоява и поглъща, мярата е точна. Телесното обаче става своеобразно табу, ако сетивата се използват за откриване на недостатъците в общественото битие. Шансът за успех в обществото силно зависи от способността да се потискат сетивата (мотив, който ще получи по-късно своето развитие в "Приказка за стълбата" на Христо Смирненски). Загрижено за просперитета на потомството, възрастното поколение му завещава социален опит с проблематична полезност - една стратегия на самоотречение чрез доброволна социална слепота, глухота и немота: "С гюрултия гърло не се пълни", "Криво-право мълчи си. Преструвай се, че нищо не виждаш", "...стига ти само да си посвиеш опашчицата и да гледаш на всичко през пръсти" /IV/. Гласът е социална привилегия, той е атрибут единствено на "силните на деня": "Да имам един гръмовен глас, та да изрека това и да се изсмея, да се изкикотя над всички тия глупци..." /II/. "Малкият" човек придобива социален "глас" единствено в карнавалното освобождаване от страха чрез алкохолното опиянение: "Па като се ядосам веднъж, че като се залостя в някой тунел, па дай една бира, дай още една; че като се насвяткам, че като почна да ги режа за бяс: туй регистратор, туй архивар, туй подначалник - вдън земя!" /I/.

Преобладаващият във фейлетонния цикъл монологичен изказ означава една социокултурна ситуация, в която "тъмният герой" няма опонент. Гласът на морала остава приглушен, защото не е институционално осъществен, защото не е общоприет поведенчески коректив.

Оставен да се саморазкрива, негативът, "опакото" в обществените отношения гради трагикомично повествование, освободено от дидактичност. Метафориката на телесното, аморфното пространство на частното и публичното живеене проблематизират българската представа от края на ХIХ век за държавност и обществен живот. Алеко-Константиновият контекст дискретно предлага на читателя, изгубил ориентация в гротесковия фикционален свят, код за съобщенията на фейлетонния цикъл и изпитано средство за самопознавателен катарзис - сравнението. Чрез него може да се отграничи една "приповдигната", интелектуализирана представа за държавата като кораб, чиито котви са в небето - т.е. образувание, което има преди всичко идеологически основания за съществуването си - от националното мислене "за държавата и властта с хранителни метафори", от визиите за държавност, които "представят откровени гладнишки фантазми". Така известната фраза на Луи ХIV "Държавата - това съм аз" става девиз на всеки аз в държавата България: всеки индивид е самостоятелна държава, чиито граници се простират дотам, докъдето достигат възможностите на сетивата. Като "държавно" във фикционалния свят на Алеко Константинов се възприема онова, което се поддава на телесно усвояване, а за сполучливо социално поведение се смятат конформизмът, мимикрията и всякакви други форми, в които сублимира гражданското аз на човека.

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум