Литературен форум  

Брой 18 (502), 7.05.2002 - 13.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Лорънс Фридман

Из "Хоризонталното общество"

В тази своя нова и твърде дръзка книга ЛОРЪНС ФРИДМАН се опитва да обясни разликата между двата типа идентичност - вертикална и хоризонтална. В традиционните общества връзките са строго вертикални и е изразена ясно линията на ръководство от върха до дъното, а идентичността на всеки е определена още от раждането или социалното положение. В хоризонталното общество с навлизането на модерните технологии идентичността и ръководството са вече хоризонтални: хората се чувстват свободни да избират какви да бъдат и формират своите връзки в плоскостта на равенството. Модерният живот се концентрира върху човешката идентичност, изразена в раси, етноси, пол и религия и влияе пряко върху политиката, социалната структура, миграцията и закона. Хоризонталното общество е продукт на масмедиите - най-вече на телевизията, която доразчупва изолацията на традиционния живот и позволява на индивидите да се свързват с еднаквомислещите през бариерите на пространството и времето. Телевизията е и най-мощният двигател на културната мобилност. Както и Интернет.

Политиката на идентичностите днес оказва огромно влияние в света. "Хоризонталното общество" е книга за новото и съвременния свят. За условията на съвременния живот и как те променят фундаментално усещането ни за самите себе си и разбиранията ни за право, законност и власт.

Владимир Германов

 

Култура на знаменитостите

 

Културата на знаменитостите, както ще покажем, е нещо повече от превръщането на популярни певци, футболисти или кинозвезди в идоли. Тя влияе върху властта и самата структура на политиката. В наши дни, в нашата епоха, президентите и министър-председателите също се превръщат в звезди. Обожествяването на знаменитостите, техните навици и манталитет са проникнали до костния мозък на обществения живот. В света на Пътнам, със западащ социален капитал, мъжете и жените обръщат все по-малко внимание на своето непосредствено обкръжение, на групите, в които се контактува лице в лице, и се насочват все повече към хоризонталните групи. Насочват се и към далечни фигури, които виждат по телевизията - с други думи, към знаменитостите.

Какво е знаменитост? Знаменитостта, разбира се, е човек, който е известен, макар че не всеки, който е известен, е знаменитост. Според една (цинична?) дефиниция знаменитостта е човек, известен заради известността си, който е "добре познат, защото е добре познат", "човешко псевдосъбитие". Същността на явлението е "високата видимост". Обикновените хора, тоест тези, които не са знаменитости, са невидими. Познават ги малцина около тях - приятели, роднини, колеги и толкова. Когато крачат по улицата, разхождат се в парка или шофират по магистралата, никой не ги забелязва, никой не обръща след тях глава, никой не ги снима. Знаменитостта обаче е ослепително видима, метеор, проблясващ на небето. Една знаменитост променя всяко събитие, озарява с излъчването си всяка стая, всяко място, на което се появи. Знаменитостта изисква внимание. Тя се определя като личност, "чието име привлича вниманието, приковава интереса, генерира печалби"...

...Делото "Симпсън", което бе изстреляно в заглавията през 1994 г., е култура на знаменитостите в нейната най-висша (или може би най-нисша) форма. Симпсън беше спортна звезда, известен на милиони хора заради това, но също така и заради участията си в реклами и филмови роли. Той е може би най-голямата фигура от шоубизнеса, обвинявана в убийство. Комикът Фати Арбъкъл, обвинен в убийството на момиче през 1921 г., е далечен предшественик. В атмосфера на невероятен медиен шум, Симпсън отиде на съд за убийството на жена си, Никол, и един неин приятел, Роналд Голдман. Обвинението разполагаше, както по всичко личеше, с мощни доказателства, включително кръвни и ДНК-анализи, но въпреки това много хора (особено сред чернокожите американци) отказваха да повярват, че е възможно Симпсън да е виновен. В края на краищата, той беше суперзвезда. Чисто и просто, мисълта, че може да е двоен убиец, не съответстваше на този имидж. Може би на някои хора им е било и все едно - знаменитост като О. Дж. Симпсън в известен смисъл е над закона. Макар че срещу него бяха събрани планини от доказателства, съдебните заседатели го оправдаха с почти безразсъдна бързина.

Делото "Симпсън" илюстрира и нещо забележително във връзка със звездите. Те, в един много съществен смисъл, не подлежат на морална оценка. Майк Тайсън, световен шампион по бокс в тежка категория, излежа три години в затвора за изнасилване. Когато излезе и премигна на слънчева светлина, образно казано, той беше същата знаменитост както и преди - дори в по-голяма степен, тъй като сега към арфата на знаменитостта му бе прибавена още една струна. Беше посрещнат величествено от две хиляди души в Харлем и бе превърнат в герой, след като дари един милион долара за благотворителност. По-късно Тайсън отново имаше неприятности, защото отхапа ухото на друг боксьор по време на мач, но по всичко личи, че ще избегне и този скандал. Изисканото общество презира и отбягва осъдените престъпници, но Майк Тайсън, който на практика е осъден престъпник, сякаш е недостижим за подобна съдба. В края на краищата, някои хора стават знаменитости тъкмо защото са били обвинени в някое наистина зловещо престъпление - Ейми Фишър, ученичката, която застреля съпругата на любовника си, или братя Менендес, ликвидирали родителите си, или "мадам Мейфлауър" - жената от висшето общество, която осигуряваше проститутки на повикване. В действителност О. Дж. Симпсън беше отбягван до известна степен, но, общо взето, статутът на звезда е невероятно силно нещо. Той е като светлината на хиляда слънца. Милиони хора сякаш са готови да изоставят чувството си за добро и зло в присъствието на подобни ослепителни особи.

Каква е причината за появата на този тип "звездна" култура?

Въпросът не е лесен, поне ако търсим точен отговор. Очевидно е обаче, че ролята на медиите е много съществена. Без масмедии и, по-специално, без телевизията, културата на знаменитостите би повяхнала и загинала. Началото, разбира се, е поставено от печатните медии. В някои отношения те подпомагат развитието на тази култура по един крещящ, категоричен начин. Достатъчно е да споменем списанията за феновете, посветени на кинозвездите. Така или иначе обаче, най-фрапантните знаменитости са от света на киното и телевизията, като не подценяваме и щедрите допълнения от популярната музика и спорта. Гладът за новини във връзка със знаменитостите е значителна пазарна сила. Хората купуват книги и списания, гледат програми за звездите. Статутът на звезда има очевидна пазарна стойност...

...Окото на телевизията "нахлува в личното пространство на политиците". То "наблюдава как те се потят... Хладно регистрира как се поддават на емоциите". Камерата "свежда до минимум дистанцията между публика и изпълнител". Политическите лидери остават "лишени от аурата си" и се "приближават до средния човек". Това е така с всяка знаменитост - всъщност, това е дефиницията за знаменитост, а политикът в нашето време е само една знаменитост сред много други.

Наред с почитателите, политиката създава врагове. Тя персонифицира и може да го прави в двете посоки. В края на краищата, имаше много мъже и жени, способни да устоят на неустоимия чар на Роналд Рейгън. Освен това "звездният" статут на политиците не означава, че управлението им е популярно. Управлението е абстракция, процес. Десните крила в много страни успяха да го демонизират, да почернят репутацията му, съвсем отделно от конкретните хора, които участват в него. Доверието в управлението изглежда по-ниско от всякога. Това е вярно за Съединените щати, а може би и за много други страни.

Съществуват множество причини за това спадане на доверието. Иска ми се да спомена една от тях. В хоризонталното общество политиката и идеологията са радикално разделени. Привързаността е към лидера, не към това, което той представлява. Той (в известен смисъл) представлява единствено себе си, самоличността си, образа си на екрана. В такъв случай става възможно (както все по-често се случва напоследък) да се състезаваш за даден пост, като се обявиш против политиката и политиците - политиците са лоши, но аз, вашият кандидат, съм добър. Аз съм различен. Аз съм външен човек. Можете да ми се доверите. Администрацията, този гигантски товарен кон, тази машина с милион лостчета и механизми, се отдръпва на заден план и единственото, което се вижда, е усмихнатото лице на телевизионния екран...

...Резултатът в хоризонталното общество е нещо, което бихме могли да назовем "държава на общественото мнение". Това е политическа система, при която управлението изглежда напълно открито и прозрачно, изглежда изумително внимателно към мислите и желанията на хората. В класическите парламентарни системи, разбира се, обществеността играе жизненоважна роля - тя гласува. Но между изборите правителствата разполагат с почти неограничена власт, особено в страните с двупартийни системи (като Англия) и твърдо мнозинство. Естествено, правителствата трябва да обръщат внимание на общественото мнение, доколкото са в състояние да надушат от какво се състои то. През деветнайсети и голяма част от двайсети век обаче, от лидерите се е очаквало да водят. Те оформят нещо като политическа аристокрация. Във всеки случай, било е трудно да се установи какво мисли гласуващата общественост - поне не в подробности...

...Във всеки случай в държавата на общественото мнение режимът става изцяло зависим от онова, което смята, че са желанията и прищевките на обществото. Той напряга всички сили, за да разчете мислите на обществения ум предварително. И следи внимателно реакциите при всяка своя важна стъпка, веднага щом я предприеме. Казано накратко, не прави нищо, без преди това поне да си даде вид, че отговаря на обществените желания и искания. Оттук и всички "пробни балони", "изтеклата информация", слуховете, зад които не застава никой - това са начини да се предизвика обществена реакция, за да се види накъде духа вятърът, без излагане на политически риск. Същевременно обаче режимите най-безсрамно манипулират общественото мнение чрез всички трикове на занаята - пропаганда, връзки с обществеността, медийни изяви, откровено лъгане. Така лидерите и последователите им се оказват заключени в една реципрочна система. Медиите започват да упражняват огромна, много съществена власт, тъй като са най-важната връзка между управлявани и управляващи. Лидерите са безпомощни, ако медиите не им сътрудничат и не си затварят очите. Никой не може да бъде избран на някой пост, ако не разполага с купища пари, с които да купи телевизионно време, да не говорим за листовките и плакатите - кандидатите отчаяно търсят средства или безплатна реклама под формата на "новини"...

...Всички правителства лъжат и крият информация, но го правят по характерен начин. Диктатурите просто пренебрегват истината и цензурират пресата. Съвременното демократично правителство, например, не може и не прави това - или поне не може да го прави така добре. То предпочита да лъже, като се преструва, че говори истината. Потиска собственото си потисничество. Това, разбира се, не винаги минава безнаказано. Пресата има интерес от скандалите и разкритията - така продава по-големи тиражи. Ако има прекалено много подобни скандали, обществеността се изпълва с цинизъм и недоверие - което и става в голям брой страни.

 

Преведе от английски: Владимир Германов

Българската литература

© 2002 Литературен форум