Литературен форум  

Брой 18 (502), 7.05.2002 - 13.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петър Чухов

Рано сутрин с тъмни очила

 

- Не го вярвам!

Автобусът се клатеше и пуфтеше като преял чревоугодник. Скептичната дама - със син мъхест пуловер - здраво държеше дръжката. Имаше млади ръце.

- Четох го вчера във вестника! - жената до нея настоятелно тръсна коса с цвят на кестен, търкалял се по столичен тротоар.

- В кой вестник? - синият пуловер продължаваше да се съмнява.

- Знам ли в кой... Но съм сигурна, че беше вчера!

- И пише, че наистина помага?

Особен глас имаше тази жена. Сякаш твърде дълго бе гледала мъжки устни, от които излизат смайващи думи, докато всичко останало от тялото обслужва баналността.

- Не може да не помага! Помисли само...

Шепотът стана неразбираем. Мъж с около петдесетгодшна невзрачна биография се премести леко напред. Беше нисичък и власинки от гърба на синия пуловер го погъделичкаха по носа. Спомни си как в далечното детство се състезаваха кой ще издържи най-дълго без да кихне, докато му пъхат перушинка или тревичка в ноздрите. Странно, обикновено печелеше някое момиче.

"Проблемът е, че са две!" - помисли полувековният потен ерген с почти две висши образования. В автобуса беше задушно, а ситуацията предизвикваше допълнително топлоотделяне. "Страх ме е! - потрепери човечецът. - Някой път може да ме наранят..." Но знаеше, че обратен път няма! На един светофар, при по-резки спирачки, се залепи за подгърбието на жената. И повече не се отдели.

Отначало тя явно не забелязваше. После изведнъж се напрегна. Мъжът се приготви да посрещне атаката. Чудно, такава не последва. Главата над синия влакнест пуловер понечи да се обърне, но засега се отказа. След минута-две човекът с изумление усети, че ханшът пред него лекичко се задвижва. Реши, че си внушава, но не! - все по-ясно движенията се разграничаваха от автобусните лашкания. Не бяха случайни. Имаха цел.

Неговата!

Спирките се търкаляха една след друга. Пътниците започнаха да оредяват. Ставаше трудно за мъжа да стои прилепен, без това да направи впечатление. Жената също осъзна положението. Притисна се по-силно. Движеше се по-бързо. Отговаряше едносрично на приятелката си.

И ето - петдесетгодишното тяло се стегна, човекът конвулсивно се повдигна на пръсти, а ръката му стисна до болка дръжката на седалката.

Миг след това тя се обърна. Беше с тъмни очила, чийто незрящ поглед мина някъде над главата на току-що взривения мъж, а той, събирайки парчетата си, гузно се отдръпна и не можа да чуе думите:

- Наденце, как изглежда човекът, който беше зад мен?

- Някакъв мухльо! - прошепна в ухото й нейната кестенокоса приятелка.

- Жалко! - намръщи се дамата и се врътна обратно. - Слънцето вече изгря ли?

Българската литература

© 2002 Литературен форум